Толкова дълго му се струваше времето,
прекарано в мрак. Ето, че най-после щеше да се появи на белия свят. Нямаше
търпение да излезе от тясната черупка, в която бе затворено. С малката си човчица
дълбаеше една дупчица, искаше му се на всяка цена да излезе навън. Бореше се,
не се отказваше! И ето, че накрая видя лъч светлина, който го накара да събере
още повече сили. Искаше да види от къде идва това красиво нещо. Блестеше
толкова ярко, сякаш беше топла ласка. Най-накрая успя да пропука черупката. Пое
си дъх, сякаш вече беше започнало да се задушава в яйцето. И видя още повече
светлина. Тя беше навсякъде! Харесваше му!
Погледна нагоре. Усети топлина. Видя нейното лице. Имаше тъмна човка,
черни блестящи очи и дълга жълто-бяла шия. Перата й бяха земно кафяви и имаше
множество черни точици по тялото си. Беше красива! Тя се наведе към него и
сякаш то успя да усети нежната й целувка по малката си главичка. Разбра, че
това е майка му. Не му беше нужно нищо повече, защото тази любов, която усети
от нея, му бе достатъчна, за да я обикне още от първата си минута на този свят.
После се огледа около себе си. Не бяха сами. До него имаше още шест
малки патета, които бяха съвсем еднакви. Имаха жълта перушина и кафяви петна.
Дали и то приличаше на тях? Те го гледаха любопитно с малките си черни очички.
Като че ли то се беше излюпило последно. Може би всички бяха съсредоточили
вниманието си към него, защото го чакаха най-дълго, докато го огрее светлината
на голямото жълто нещо в небето.
Майка му издаде звук. Сякаш ги викаше да я последват. Без да чака
повече, тръгна на някъде. Всичките шест еднакви патета с усилия застанаха на
малките си крачета и тръгнаха след майка си, накланяйки се ту на едната страна,
ту на другата. И то искаше да ги последва. Не можеше да остане само. Искаше да
бъде с майка си и малките си братчета и сестричета. Изправи се на крачката си.
Тръгна напред, но беше различно. Усещаше, че не може да се движи така, както
останалите новоизлюпени бебета. Нещо му пречеше да се движи. Беше му трудно. Но
въпреки това не се отказваше. Смело вървеше напред, макар да изоставаше от
групата.
Виждаше как майка му се отдалечава все повече и повече. Останалите шест
я следваха и писукаха след нея. Като че ли се смееха, усещаха зелената трева
под малките си крачета, които приличаха на весла. Малки розови и бели цветчета
падаха от високите дървета над тях, а вятърът носеше аромата на пролет. Наблизо
се чуваше течаща река, която може би очакваше именно тях. Дали майка им ги
водеше там?
Умори се много бързо. Не можеше да продължи напред. Искаше му се, но
дясното краче го болеше. Спря да върви и остана на мястото си. Беше тъжно.
Гледаше как братчетата и сестричетата му припкат след майка му, а то оставаше
все по-назад. Изведнъж те изчезнаха от погледа му. Сърчицето му заби лудо. Беше
останало само насред тревата. Чувстваше се изоставено, изгубено…
Тогава, нещо много красиво премина над него. После се върна и обиколи
около малката му главичка. Очичките му се оглеждаха с любопитство. Развълнува
се. Беше нещо, което имаше криле, обагрени в най-различни цветове. Носеше се
свободно във въздуха, сякаш беше част от самия вятър. Беше красива пеперуда,
приличаща на цветчетата, които падаха от дърветата.
Тя тръгна напред. Сякаш го подканваше да я последва, да не изостава. Дали
щеше да го заведе при групата, която майка му водеше? Реши да тръгне след нея.
Отново направи няколко крачки напред, бавно с малките си крачета по зелената
сочна трева. Опитваше се да върви бързо, но не можеше. А пеперудата летеше
напред и от време на време сякаш се обръщаше, за да види дали е след нея. И
когато осъзнаваше, че изостава, се връщаше назад и тръгваха отново заедно.
Ето, че след малко видя отново майка си. Носеше се грациозно на
повърхността на водата в реката. Беше толкова красива, толкова божествена. След
нея бяха малките му братчета и сестричета. Сякаш само за миг се бяха научили
как да се носят толкова свободно във водата. Или може би се бяха излюпили
научени на това? А дали и то умееше да плува?
Огледа се и видя, че красивата пеперуда си е отишла. Доближи се плахо до
водата и намокри крачетата си. Погледна надолу и видя отражението си в реката.
Успя да види, че и то е същото като другите новоизлюпени. Но и същевременно
беше толкова различно. Външно си приличаха, но усещаше, че нещо го отличава от
останалите. После направи още няколко крачки напред. Вече водата покриваше
цялото му телце. Не знаеше какво да прави, за да се носи на повърхността й като
майка си и другите. Тогава нещо му подсказа да започне да движи крачетата си.
Не разбираше как, но усещаше, че започва да го прави. Може би все пак беше
научено да плува! Само след миг успя да достигне до братчетата и сестричетата
си. Застана най-отзад в редичката. Почувства се спокойно и щастливо. Отново
беше с тях! Отново не беше само!
Носеше се плавно над реката. Усещаше хладната вода. Под него се движеха
малки рибки, но то не се страхуваше. Сякаш усещаше, че са негови приятели.
Следваше групата внимателно. Не му се искаше и за миг да се отдалечава от нея.
Знаеше, че винаги трябва да следва майка си. Чувстваше, се закриляно, обичано,
когато тя е близо до него. Това му харесваше.
Един ден, всички малки патета си играеха под лъчите на слънцето. Стояха
близо до реката и гониха малки насекоми, които се носиха във въздуха. Тревата
ги скриваше и усещаха как остават незабележими за всички останали. Чувстваха се
в безопасност, макар, че майка им я нямаше. Вече бе минала седмица, откакто се
излюпиха. Имаха време да опознаят света около себе си. Вече знаеха къде е
реката, топлото гнездо, пълно с пух, което беше добре скрито от неприятели. И
въпреки това им предстоеше да опознаят толкова много места от гората, толкова
много неща за живота и опасностите, които криеше той…
То чу нещо странно. Надигна главичката си над тревата и се огледа
любопитно. Някой приближаваше към тях. Братчетата и сестричетата му сякаш не
чуваха нищо особено. Бяха толкова захласнати по едно насекомо със зелено-син
цвят, което прелиташе наблизо с удълженото си тяло. Само след миг, над тях
застанаха две малки деца. Едно момченце и едно момиченце, които се усмихваха
широко на малките патета. Започнаха да ги галят с малките си ръчички.
Момиченцето взе едно от жълтите бебета и го докосна до нослето си. Момченцето
започна да подканва останалите патета да го последват. Тръгна да тича сред
тревата и те го последваха, махайки с малките си крилца. И то искаше да ги
последва. Искаше да си поиграе, но крачето го болеше. Не можеше да тича толкова
бързо. Тогава видя лицето на момиченцето, което го гледаше със съжаление.
-
Хей!
– извика то на приятелчето си. – Това пате не може да си играе.
-
Остави
го! – отвърна момчето. – То е сакато.
Момиченцето не откъсваше очите си от неговите. Сякаш щеше да заплаче,
гледайки самотното патенце, което стоеше там и не помръдваше от мястото си.
След миг чу гласа на приятелчето си, което го викаше и тръгна след него.
То сякаш разбра думите на момчето. Остана на мястото си неподвижно.
Тревата го скриваше, а над него слънцето го галеше и се опитваше да го успокои.
Беше тъжно. Всички останали патета си играеха с децата, а то не можеше да отиде
при тях. Беше само. Отново.
След миг се чу силен гръм. Беше изстрел. То отново надигна главичката си
и се огледа. Двете деца се разпищяха и побягнаха на някъде. Останалите патета
се върнаха при него край реката и отново се снишиха във високата растителност,
която ги скриваше от неприятели. Бяха уплашени. Не разбираха какво се е
случило, но сърчицата им биеха лудо.
Никога повече не видяха майка си…
Времето мина много бързо. Всичко беше започнало да се променя. Дърветата
бяха станали огненочервени и листата им падаха по сухата трева край реката.
Слънцето се показваше по-рядко. Тъмни облаци го гониха от небето и сипеха
обилен дъжд по земята. Ставаше по-студено. Есента бе настъпила.
То вече не беше малкото страхливо патенце. Беше се превърнал в красива
птица. Имаше тъмнозелена глава с метален блясък, дълга жълта човка, а на шията
си имаше бяла огърлица. Имаше тъмни криле и тяло, а коремчето беше с бяло
оперение. Всеки път, когато отиваше до реката и поглеждаше надолу, успяваше да
види колко е голяма промяната в него.
От дълго време не бе срещал братята и сестрите си. Те си бяха отишли
отдавна. Беше останал съвсем сам. Беше се научил да си намира храна, да плува
сам. Тази самота беше част от него. Сякаш винаги бе знаел, че ще бъде така.
Винаги едното краче го болеше и му пречеше да се движи нормално. Но въпреки
това, бе оцелял. Нито веднъж не бе нападнат от ловци или диви животни. Още помнеше
нощта, в която една от сестрите му бе убита от лисица. Сякаш него винаги нещо
го пазеше. Като че ли куцото пате си имаше пазител, който не му позволяваше да
попадне в опасност. Дали то осъзнаваше това?
Един ден, докато плуваше по реката, видя нещо. Една красива патица
приближаваше към него. Сякаш самият дъжд, който преди броени минути бе спрял, я
беше пратил. Струваше му се божествена! Толкова грациозно се носеше във водата.
Дългата й шия бе вдигната високо, а блестящите й черни очи го гледаха толкова
кокетно. Той заплува към нея. Движеше се бавно, но сякаш това му помагаше да я
накара да насочи цялото си внимание върху него. Той започна да кряка радостно.
Тя сякаш му се усмихваше самодоволно. Приближиха се един до друг. За миг спряха
да се носят във водата и останаха на едно място. Влюбиха се!
След миг той започна да плува по реката, а тя го последва. Дълго време
не излизаха на брега. Като че ли им харесваше да стоят един до друг, носейки се
свободно във водата. А нощта наближаваше. Луната изгряваше бавно в небето и
първите звезди започваха да танцуват край нея.
Той не обръщаше внимание, че денят си отиваше. Беше щастлив. Не беше
сам. Тя беше до него. Сякаш нея не я интересуваше това, че накуцваше с едното
си краче. Може би и той изглеждаше толкова красив в очите й, както тя в
неговите. Може би любовта им премахваше всякакви граници помежду им. Караше и
двамата да забравят за времето, за мястото, на което се намираха. Забравяха за
самотата и за жестокостта, която ги дебнеше в света им.
Коментари
Публикуване на коментар