Имало едно време един дървар. Той живял в малко село, намиращо се в красива долина. Наоколо всичко било покрито със зелени поляни Там растели големи, стари дървета, чиито сенки приютявали всеки пътник в горещите летни дни. Цялото село било обградено от заснежените върхове на едни от най-високите и непокорени от човека планини. Къщата на дърваря се намирала в покрайнините. Била малко отдалечена от останалите, но той и без това си бил странник и не общувал много с хората в селото. Домът му бил скромен, с бяла ограда отпред, бели кепенци на прозорците и бяла врата с красива дърворезба върху нея. Пред къщата растяло голямо крушово дърво, което давало много вкусни плодове в края на лятото от дълги години насам.
Дърварят бил нещастен човек. Никой никога не го бил виждал да се усмихва. Поздравявал хората от селото с неохота, бил затворен в себе си и не обичал да разговаря много. Нямал приятели, нямал близки. Бил сам на света. Казвали, че самотата му го превърнала в толкова студен и груб човек. И били прави. Дърварят бил в залеза на двайсетте си години, а все още нямал жена до себе си, която да му роди деца и да напълнят къщата със смях. Това го отчайвало и го карало да си мисли, че никога няма да създаде свое семейство и ще си умре сам. Тези мисли го правели нещастен.
Прекарвал дните си в горите наоколо. Разхождал се дълго време, оглеждайки дърветата край себе си. Видел ли някое болно дърво или скършено от бурите, той го отсичал. Когато то паднело в тревата, дърварят окастрял клоните му и го подготвял за дървен материал, който после продавал в селото. Така си изкарвал малкото пари, които му били достатъчни да преживява.
Един ден, докато бил край реката и окастрял поредното дърво, дърварят почувствал голяма празнина в себе си. Била по-голяма от обикновено. Той спрял да върши работата си и седнал на тревата. Хвърлил брадвата си встрани и се разплакал. Бил толкова самотен! Толкова много му липсвала компания, докато работел. Липсвала му дори мисълта, че някой може да го чака вкъщи след работния му ден. Толкова много искал да има жена до себе си, с която да споделя радостите и тревогите си. Но нямал такава. Бил сам самичък.
Решил, че нямало смисъл да живее този безсмислен живот, в който нито давал, нито получавал любов от някого. Според него съществуването му било напразно и годините му - пропилени на вятъра. Тръгнал към реката. След няколко крачки се изправил през студените бурни води. Дърварят си мислил колко ли бързо ще го понесе течението, ще блъсне главата му в някой камък и ще той умре. Представял си как тялото му ще се носи безжизнено в ритъма на буйната река и как някой някъде ще го намери. Но едва ли би се натъжил този, който откриел тялото му. Все пак дърварят знаел, че няма близки и приятели, затова няма да липсва на никого.
Точно, когато се канел да скочи във водата и да сложи край на живота си, дърварят чул нечий глас зад себе си, който го попитал:
- Защо искаш да го направиш?
Дърварят се стреснал. Обърнал се и видял зад себе си един възрастен мъж с побеляла коса и дълга брада. Бил облечен в дрипи, но на лицето му греела усмивка, която показвала колко лека и щастлива била душата му. Дърварят чак завидял на спокойствието, което излъчвало лицето на този старец.
- Няма за какво да живея – отговорил той на белобрадия.
- Нима самият факт, че ти е даден живот, не е достатъчен, за да го живееш?
- Не! Когато си сам и няма с кого да споделиш този живот, то по-добре да си мъртъв. Самотата и без това те убива малко по малко.
- Това ли е, което ти липсва? Любов?
Дърварят не казал нищо, а само кимнал утвърдително с глава. Старецът се усмихнал още по-широко, сякаш видял невинно пале пред себе си.
- Любовта е толкова близо до теб, момче. Просто ти трябва да отвориш очите си за нея.
- Не е вярно. Може да съм прост дървар, но не съм толкова глупав, та да не успея да видя любовта, ако е пред очите ми.
- Искаш ли да ти докажа, че е точно обратното? Искаш ли да разбереш колко заблудени могат да бъдат хората, че да не видят очевидното, което е пред тях всеки ден и чака те просто да го забележат?
- Докажи ми!
Усмивката на стареца се променила. Заприличала като тази на дете, което крои някоя пакост. Вгледал се дълбоко в очите на дърваря и видял отчаянието му. Видял самотата, която го разкъсвала бавно от години и решил да му помогне, докато още в сърцето му горяла надежда... Макар и едва доловима.
- Ако откриеш дървото, чиито клони са сплетени като сърце, ти ще откриеш любовта на живота си - казал белобрадият.
- Дърво с клони като сърце?! - Засмял се дърварят. - Обиколил съм всички гори край селото, всеки ден оглеждам множество дървета, но такова, каквото ти ми казваш да открия, не съществува!
- Тогава търси там, където досега не си.
- В планината е невъзможно да стъпи човешки крак. Ако отида там да търся дървото, зверовете ще ме разкъсат.
- Не е нужно да ходиш в планината. Просто трябва да отвориш очите си за онова, което се намира пред лицето ти.
- Какво означава това?
Тогава старецът посочил с пръст нещо зад дърваря. Той се обърнал, огледал се, но не видял нищо. И преди да успеел да извърне отново главата си, за да попита белобрадия какво му е посочил, него вече го нямало. Дърварят се изненадал. Търсел го с поглед, но не го виждал никъде. Той просто изчезнал така, както се бил и появил. Замислил се върху думите му. Стрували му се абсурдни. Но все пак решил, да опита да потърси въпросното дърво, чиито клони били сплетени като сърце. Ако го откриел, щял да бъде най-щастливия човек на света, защото щял да срещне и любимата си. Но ако не успеел, се заклел отново да се върне на същото място и без да се замисля да скочи в реката, за да сложи край на живота си.
Прибрал се в дома си след залез слънце. Било късно и нямал време да си приготвя нещо за вечеря. Затова нарязал две круши, изял ги и легнал да спи. Искал да си почине, за да събере сили. Смятал от следващия ден да започне да търси дървото, което щяло да промени целия му живот. Така и сторил. Още рано сутринта, преди слънцето да било изгряло и да са се чули песните на петлите от селото, дърварят тръгнал из горите. Вървял бавно, оглеждайки всяко едно дърво по пътя си. Главата му все била насочена нагоре, за да гледа дали клоните на някое от тях били сплетени като сърце. Но не откривал такова. Виждал какви ли не причудливи форми, създавани от дърветата, но не и сърце. Седнал да си почине на сянка. Хапнал една круша с хляб и сирене, които носел в торбата си. После отново тръгнал да търси дървото. Вечерта се прибрал след залез слънце. Бил много уморен, но неудовлетворен. Легнал си веднага в леглото и сънят го споходил след минути.
На следващия ден той пак станал рано и излязъл от дома си преди изгрева на слънцето. Тръгнал да търси дървото в друга посока, надявайки се в този ден да успее. Пак се лутал часове наред, проправяйки си път между високи треви, бодливи храсти и паднали дървета. Но отново не успявал да открие онова вълшебно дърво, което щяло да промени живота му. Прибрал се пак след залез слънце, хапнал и легнал да си почива. Ежедневието му се повтаряло дни, седмици наред. Излизал рано, прибирал се късно. Търсел и търсел, но не намирал дървото.
Накрая решил, че е безсмислено. Дал си сметка, че онзи старец е бил просто луд, който се е опитвал да го откаже от намерението му да скочи в реката. И му бил благодарен за това, че се е загрижил за него. Но тези последни дни, в които той не спирал да обикаля горите, търсейки едно несъществуващо дърво, му се стрували пропилени. Като целия му живот... Решил, че вече е настъпило времето да прекрати това търсене, да сложи край на мъките си на този свят. И тръгнал към реката. Вече бил сигурен, че е настъпил часът, в който ще се срещне със Смъртта и ще я попита защо не е дошла по-рано за него, а го е оставила да се мъчи толкова много години.
Докато изкачвал хълма, зад който се намирала реката, дърварят си мислел за това колко глупав е бил, за да повярва в думите на един белобрад луд. Когато изкачил хълма, решил да си почине малко, защото усетил силна умора. Слънцето вече поемало своя път зад планините, готово да отстъпи небосвода на луната. Тогава дърварят зърнал измежду дърветата една русокоса девойка. Тя стояла на хълма, скрита в сянката на едно дърво и рисувала нещо с въглен върху парче пергамент. Той се доближил внимателно към нея, опитвайки се да не я стресне. Когато девойката го забелязала, побързала да стане на краката си и да скрие рисунката зад гърба си.
- Какво правиш тук? - попитал я с почуда дърварят. - Да не си се изгубила?
- Не - засмяла се девойката. - Живея в едно село наблизо, но обичам да идвам тук често.
- Рисуваш ли?
- Това са само драсканици... - смутила се русокоската, зачервявайки бузи.
- Може ли все пак да погледна? - полюбопитствал дърварят.
Девойката се двоумяла, но накрая склонила и му показала рисунката си. Дърварят бил изумен. Останал без думи, когато видял скицата, направена върху пергамента с черните следи на въглена. Там било нарисувано едно дърво, чиито клони били сплетени толкова изящно и причудливо, че приличали на сърце. Той не можел да си поеме дъх от видяното.
- Как ти хрумна да нарисуваш това? - попитал нетърпеливо той.
- Просто пресъздавам гледката пред себе си – и тя посочила с пръст нещо зад гърба на дърваря. - Той се обърнал и видял своето село, което било наблизо, обградено от планините. - В онази къща, която е по-отдалечена от другите в селото, расте дървото от моята рисунка. Още когато го видях за първи път, бях изумена от красотата му, от вълшебството на природата. Питам се, кой ли живее там?! Кой е човекът, който се грижи за това необикновено дърво?!
Сълзи напирали в очите на дърваря и той едва успявал да ги удържи, за да не се излеят по страните му. Спомнил си за странника, който му казал:
- Ако откриеш дървото, чиито клони са сплетени като сърце, ти ще откриеш любовта на живота си.
Русокосата девойка го наблюдавала с почуда. После той извадил от торбата си една сочна жълта круша. Потъркал я в блузата си, за да я почисти, и я подал на момичето.
- Тази круша е откъсната от необикновеното дърво, чиито клони са сплетени с вълшебство като сърце.
Девойката се усмихнала на дърваря, разбирайки, че той е човекът, който живеел в онази къща. Взела поднесената към нея круша и я отхапала. Сторила ѝ се тъй сладка, че сякаш опитала същинска амброзия. Дърварят седнал до красавицата на тревата. Двамата се заприказвали, загледани към селото, в което растяло необикновеното дърво. От този миг нататък животът им се променил. Застигнала ги магията на любовта и те заживели щастливи дълги, дълги години.
Дърварят бил нещастен човек. Никой никога не го бил виждал да се усмихва. Поздравявал хората от селото с неохота, бил затворен в себе си и не обичал да разговаря много. Нямал приятели, нямал близки. Бил сам на света. Казвали, че самотата му го превърнала в толкова студен и груб човек. И били прави. Дърварят бил в залеза на двайсетте си години, а все още нямал жена до себе си, която да му роди деца и да напълнят къщата със смях. Това го отчайвало и го карало да си мисли, че никога няма да създаде свое семейство и ще си умре сам. Тези мисли го правели нещастен.
Прекарвал дните си в горите наоколо. Разхождал се дълго време, оглеждайки дърветата край себе си. Видел ли някое болно дърво или скършено от бурите, той го отсичал. Когато то паднело в тревата, дърварят окастрял клоните му и го подготвял за дървен материал, който после продавал в селото. Така си изкарвал малкото пари, които му били достатъчни да преживява.
Един ден, докато бил край реката и окастрял поредното дърво, дърварят почувствал голяма празнина в себе си. Била по-голяма от обикновено. Той спрял да върши работата си и седнал на тревата. Хвърлил брадвата си встрани и се разплакал. Бил толкова самотен! Толкова много му липсвала компания, докато работел. Липсвала му дори мисълта, че някой може да го чака вкъщи след работния му ден. Толкова много искал да има жена до себе си, с която да споделя радостите и тревогите си. Но нямал такава. Бил сам самичък.
Решил, че нямало смисъл да живее този безсмислен живот, в който нито давал, нито получавал любов от някого. Според него съществуването му било напразно и годините му - пропилени на вятъра. Тръгнал към реката. След няколко крачки се изправил през студените бурни води. Дърварят си мислил колко ли бързо ще го понесе течението, ще блъсне главата му в някой камък и ще той умре. Представял си как тялото му ще се носи безжизнено в ритъма на буйната река и как някой някъде ще го намери. Но едва ли би се натъжил този, който откриел тялото му. Все пак дърварят знаел, че няма близки и приятели, затова няма да липсва на никого.
Точно, когато се канел да скочи във водата и да сложи край на живота си, дърварят чул нечий глас зад себе си, който го попитал:
- Защо искаш да го направиш?
Дърварят се стреснал. Обърнал се и видял зад себе си един възрастен мъж с побеляла коса и дълга брада. Бил облечен в дрипи, но на лицето му греела усмивка, която показвала колко лека и щастлива била душата му. Дърварят чак завидял на спокойствието, което излъчвало лицето на този старец.
- Няма за какво да живея – отговорил той на белобрадия.
- Нима самият факт, че ти е даден живот, не е достатъчен, за да го живееш?
- Не! Когато си сам и няма с кого да споделиш този живот, то по-добре да си мъртъв. Самотата и без това те убива малко по малко.
- Това ли е, което ти липсва? Любов?
Дърварят не казал нищо, а само кимнал утвърдително с глава. Старецът се усмихнал още по-широко, сякаш видял невинно пале пред себе си.
- Любовта е толкова близо до теб, момче. Просто ти трябва да отвориш очите си за нея.
- Не е вярно. Може да съм прост дървар, но не съм толкова глупав, та да не успея да видя любовта, ако е пред очите ми.
- Искаш ли да ти докажа, че е точно обратното? Искаш ли да разбереш колко заблудени могат да бъдат хората, че да не видят очевидното, което е пред тях всеки ден и чака те просто да го забележат?
- Докажи ми!
Усмивката на стареца се променила. Заприличала като тази на дете, което крои някоя пакост. Вгледал се дълбоко в очите на дърваря и видял отчаянието му. Видял самотата, която го разкъсвала бавно от години и решил да му помогне, докато още в сърцето му горяла надежда... Макар и едва доловима.
- Ако откриеш дървото, чиито клони са сплетени като сърце, ти ще откриеш любовта на живота си - казал белобрадият.
- Дърво с клони като сърце?! - Засмял се дърварят. - Обиколил съм всички гори край селото, всеки ден оглеждам множество дървета, но такова, каквото ти ми казваш да открия, не съществува!
- Тогава търси там, където досега не си.
- В планината е невъзможно да стъпи човешки крак. Ако отида там да търся дървото, зверовете ще ме разкъсат.
- Не е нужно да ходиш в планината. Просто трябва да отвориш очите си за онова, което се намира пред лицето ти.
- Какво означава това?
Тогава старецът посочил с пръст нещо зад дърваря. Той се обърнал, огледал се, но не видял нищо. И преди да успеел да извърне отново главата си, за да попита белобрадия какво му е посочил, него вече го нямало. Дърварят се изненадал. Търсел го с поглед, но не го виждал никъде. Той просто изчезнал така, както се бил и появил. Замислил се върху думите му. Стрували му се абсурдни. Но все пак решил, да опита да потърси въпросното дърво, чиито клони били сплетени като сърце. Ако го откриел, щял да бъде най-щастливия човек на света, защото щял да срещне и любимата си. Но ако не успеел, се заклел отново да се върне на същото място и без да се замисля да скочи в реката, за да сложи край на живота си.
Прибрал се в дома си след залез слънце. Било късно и нямал време да си приготвя нещо за вечеря. Затова нарязал две круши, изял ги и легнал да спи. Искал да си почине, за да събере сили. Смятал от следващия ден да започне да търси дървото, което щяло да промени целия му живот. Така и сторил. Още рано сутринта, преди слънцето да било изгряло и да са се чули песните на петлите от селото, дърварят тръгнал из горите. Вървял бавно, оглеждайки всяко едно дърво по пътя си. Главата му все била насочена нагоре, за да гледа дали клоните на някое от тях били сплетени като сърце. Но не откривал такова. Виждал какви ли не причудливи форми, създавани от дърветата, но не и сърце. Седнал да си почине на сянка. Хапнал една круша с хляб и сирене, които носел в торбата си. После отново тръгнал да търси дървото. Вечерта се прибрал след залез слънце. Бил много уморен, но неудовлетворен. Легнал си веднага в леглото и сънят го споходил след минути.
На следващия ден той пак станал рано и излязъл от дома си преди изгрева на слънцето. Тръгнал да търси дървото в друга посока, надявайки се в този ден да успее. Пак се лутал часове наред, проправяйки си път между високи треви, бодливи храсти и паднали дървета. Но отново не успявал да открие онова вълшебно дърво, което щяло да промени живота му. Прибрал се пак след залез слънце, хапнал и легнал да си почива. Ежедневието му се повтаряло дни, седмици наред. Излизал рано, прибирал се късно. Търсел и търсел, но не намирал дървото.
Накрая решил, че е безсмислено. Дал си сметка, че онзи старец е бил просто луд, който се е опитвал да го откаже от намерението му да скочи в реката. И му бил благодарен за това, че се е загрижил за него. Но тези последни дни, в които той не спирал да обикаля горите, търсейки едно несъществуващо дърво, му се стрували пропилени. Като целия му живот... Решил, че вече е настъпило времето да прекрати това търсене, да сложи край на мъките си на този свят. И тръгнал към реката. Вече бил сигурен, че е настъпил часът, в който ще се срещне със Смъртта и ще я попита защо не е дошла по-рано за него, а го е оставила да се мъчи толкова много години.
Докато изкачвал хълма, зад който се намирала реката, дърварят си мислел за това колко глупав е бил, за да повярва в думите на един белобрад луд. Когато изкачил хълма, решил да си почине малко, защото усетил силна умора. Слънцето вече поемало своя път зад планините, готово да отстъпи небосвода на луната. Тогава дърварят зърнал измежду дърветата една русокоса девойка. Тя стояла на хълма, скрита в сянката на едно дърво и рисувала нещо с въглен върху парче пергамент. Той се доближил внимателно към нея, опитвайки се да не я стресне. Когато девойката го забелязала, побързала да стане на краката си и да скрие рисунката зад гърба си.
- Какво правиш тук? - попитал я с почуда дърварят. - Да не си се изгубила?
- Не - засмяла се девойката. - Живея в едно село наблизо, но обичам да идвам тук често.
- Рисуваш ли?
- Това са само драсканици... - смутила се русокоската, зачервявайки бузи.
- Може ли все пак да погледна? - полюбопитствал дърварят.
Девойката се двоумяла, но накрая склонила и му показала рисунката си. Дърварят бил изумен. Останал без думи, когато видял скицата, направена върху пергамента с черните следи на въглена. Там било нарисувано едно дърво, чиито клони били сплетени толкова изящно и причудливо, че приличали на сърце. Той не можел да си поеме дъх от видяното.
- Как ти хрумна да нарисуваш това? - попитал нетърпеливо той.
- Просто пресъздавам гледката пред себе си – и тя посочила с пръст нещо зад гърба на дърваря. - Той се обърнал и видял своето село, което било наблизо, обградено от планините. - В онази къща, която е по-отдалечена от другите в селото, расте дървото от моята рисунка. Още когато го видях за първи път, бях изумена от красотата му, от вълшебството на природата. Питам се, кой ли живее там?! Кой е човекът, който се грижи за това необикновено дърво?!
Сълзи напирали в очите на дърваря и той едва успявал да ги удържи, за да не се излеят по страните му. Спомнил си за странника, който му казал:
- Ако откриеш дървото, чиито клони са сплетени като сърце, ти ще откриеш любовта на живота си.
Русокосата девойка го наблюдавала с почуда. После той извадил от торбата си една сочна жълта круша. Потъркал я в блузата си, за да я почисти, и я подал на момичето.
- Тази круша е откъсната от необикновеното дърво, чиито клони са сплетени с вълшебство като сърце.
Девойката се усмихнала на дърваря, разбирайки, че той е човекът, който живеел в онази къща. Взела поднесената към нея круша и я отхапала. Сторила ѝ се тъй сладка, че сякаш опитала същинска амброзия. Дърварят седнал до красавицата на тревата. Двамата се заприказвали, загледани към селото, в което растяло необикновеното дърво. От този миг нататък животът им се променил. Застигнала ги магията на любовта и те заживели щастливи дълги, дълги години.
Невероятно!
ОтговорИзтриванеКрасиво!
ОтговорИзтриванеКрасива история. Хареса ми.
ОтговорИзтриванеКрасота
ОтговорИзтриванеНевероятно красива история!
ОтговорИзтриванеКрасива приказка
ОтговорИзтриване