Гнездото на щъркелите (приказка)

Имало някога едно село, намиращо се в една не много далечна земя. То било сгушено в красива долина, през която минавала пълноводна река. Тя напоявала полята и така жителите на селото се радвали всяка година на изобилна реколта. Самото селище било добре устроено, подредено и развито. По тесните павирани улички се разполагали малки занаятчийски работилници, пекарни за хляб, сладкарски магазинчета и голяма библиотека, богата на много книги. Всички, които живели в това село, били щастливци. Радвали се на спокоен живот, в който не им липсвало нищо.

Те били много религиозни хора. Всеки ден благодарили на Бог за щедростта Му към тях, за това, че напоявал земите им и ги радвал с хубава реколта. Свещеникът в селото всеки ден редял молитви пред олтара, прекланяйки се пред божията милост към това село. Затова жителите решили да сторят нещо, с което да почетат своя закрилник. Искали да покажат благодарността си към него. Хрумнало им, че могат да направят нещо с църквата, понеже тя била божият храм и в нея живеела частица от Светия дух.

Чудили се, чудили се и накрая решили. Щели да позлатят купола на църквата. По този начин, освен благодарност към Бог, те щели да привлекат вниманието и на други хора, които минавали край тяхното село. Отдалече щял да се вижда златният купол да блести на светлината на слънцето. Така в селото щели да идват повече пътуващи търговци, занаятчии от други земи, а защо не и някоя царска особа.

Речено – сторено. Кметът свикал жителите на селото и събрали пари, за да купят злато. Извикали един майстор, който се заел със задачата да направи златния купол на църквата. Свещеникът бил много радостен – най-после селяните щели да изкажат благодарност към щедростта на техния Бог, който не ги е лишил от нищо. Макар да знаел, че Той не се впечатлявал от злато и пари, все пак бил доволен от самия жест, който хората правили към Него и храма.

Не след дълго дарът на селото към Бог бил готов. От километри блестял златният купол на църквата, окъпан в слънчевите лъчи на деня. Тогава вече жителите чувствали, че са сторили каквото е трябвало, за да продължават да получават изобилната реколта от земята си. Скоро започнали да прииждат към селото пътуващи търговци, за да предлагат стоката си, привлечени от златото над църквата. Така знаели, че тук живеят богати хора, които ще могат да си позволят да купят от стоката им. Понякога идвали и любопитни жители от съседните села, просто за да видят кое е това нещо, което блести отдалече и прилича на второ слънце в небето.

Изминала есента, после зимата. И настъпила пролетта с цялата си прелест. Дърветата разцъфнали, пчелите тръгнали да събират прашец, за да правят мед, цветята в градините привличали погледите на минувачите с красивите си цветове. Пристигнали в селото и щъркелите. И както всяка друга година, селяните им се зарадвали, защото те били предвестници на топлите дни, които се задавали. Но радостта им не продължила за дълго.

Една сутрин, когато жителите на селото се събудили и всеки тръгнал по своите задачи, видели нещо, което не им харесало. Семейство щъркели си свило голямо гнездо точно на златния купол на църквата и очаквало скоро да се излюпят малките му. Селяните се разбунтували. Не искали някаква си купчина слама и кал да засенчва прелестта на златото, което привличало вниманието на толкова много хора. Искали да продължават да виждат отражението на слънцето върху златния купол на църквата. Само така пастирите от селото се ориентирали колко далече били от дома и успявали да се приберат вкъщи невредими. Търговците вече щели да ги подминават, мислейки ги за бедняци. Никое друго село нямало да им се възхищава и жителите му да идват, за да видят златния купол.

Мислили, мислили и накрая решили да отидат при кмета. Обяснили му, че са недоволни от гнездото на щъркелите върху църквата. Изложили му своите доводи за това недоволство. Казали му, че най-добре за селото ще бъде, ако махнат това щъркелово гнездо, преди да са си изгубили славата, която са си спечелили в околиите. Кметът искал малко време да помисли как да постъпи и те го оставили на мира, давайки му срок от една нощ.

Още същия ден, кметът отишъл при свещеника в църквата. Казал му за бунта на селяните и го попитал какво е неговото мнение.

- Щом Бог е решил щъркелите да отгледат семейството си на купола на тази църква, така да бъде!

Кметът се опитал да му обясни, че по този начин златото остава скрито от погледите на хората, минаващи по пътя край селото. Така всички щели да мислят, че тук хората са бедни, че не се различават с нищо от останалите населени земи в околността. Но свещеникът държал на своето. Казал, че няма да позволи на никой да унищожи гнездото на щъркелите. Помолил кмета да си отиде и залостил портите на църквата.

На следващия ден жителите от селото пак отишли при своя управник. Попитали го какво е решил. Той се опитал да ги вразуми и да им каже, че ако волята на Бог е щъркелите да живеят върху златния купол, по-добре е те да не се месят. Но никой не бил съгласен с това. Хората се разбунтували и решили сами да вземат нещата в свои ръце. Тръгнали към църквата решени да постъпят, както за тях било редно.

Свещеникът се съпротивлявал, не искал да ги пусне да минат през портите. Но селяните го избутали, затворили го в църквата и тръгнали към купола. В това време щъркелите ги нямало – били отишли да търсят храна. Жителите на селото се възползвали от това. Успели да достигнат до златния купол и започнали да блъскат с вили и лопати гнездото на щъркелите. От него изпаднали две яйца, от които скоро щели да се излюпят малки щъркелчета. Не след дълго целият дом на птиците бил унищожен и на негово място отново заблестяло златото, огряно от слънчевите лъчи.

Селяните си отишли доволни по пътя си, обръщайки се от време на време да се полюбуват на златния купол на църквата. Свещеникът успял да излезе навън и се разплакал като видял разрушеното гнездо. След малко и щъркелите се върнали от своята разходка. Кръжели известно време над купола, търсейки дома си, но него го нямало. Надали тъжен вик, когато узнали, че малките им са мъртви. После отлетели нанякъде, търсейки ново място за свиване на гнездо.

Животът в селото си продължил, както преди пристигането на нахалните щъркели. Всички се радвали на блестящото злато над църквата, което сякаш било като ореол над тях. Продължили да пристигат търговци от различни краища по света, предлагайки нечувани досега стоки. Пътници от различни места се спирали да починат тук, посрещани гостоприемно. Те обещавали да разнасят новината за златния купол в това село там, където отивали. Само свещеникът бил огорчен от постъпката на селяните и се надявал един ден да не съжаляват за стореното. А кметът - той в крайна сметка стигнал до заключението, че жителите на селото са постъпили добре, като не са го послушали. Така той излизал невинен от цялата тази ситуация.

Лятото си отишло. Хората събрали своята богата реколта от нивите, благодарни на Бог, който и тази година е бил щедър към тях. Скоро щъркелите си отишли от селото, а това предвещавало задаващата се зима. Но селяните били подготвени за нея и я чакали спокойно, доволни от живота си по тези земи.

Цикълът на сезоните отново се завъртял. Есента родила зимата, а тя дала живот на пролетта. Природата отново се възродила. Полята се облекли в зелени премени, дърветата се окичили в цветове, а вятърът нашепвал истории за топли страни, където слънцето било вечно. Привлечени от тази приказка, щъркелите отново поели по своя дълъг път в търсене на място, където да отгледат своите малки. Летели високо в небето, навлизайки в познати земи, където и преди са прекарвали топлите лета от живота си.

Стигнали до селото, което предишната година било техен дом. Но то не било същото място с плодородни земи и пълноводна река. Суша била настанала в цялата околност. Земята била напукана, а тревите сухи и жълти. На мястото на буйната река имало само малък гьол. Животът в селото бил посърнал и всичките му жители изглеждали тъжни и гладни. Дори църквата не била вече същата. Нямал го златният купол, с който хората се гордеели толкова много. Крадци от съседните села плячкосали всичко и от златото не останал и помен. Щъркелите просто прелетели над селото и го подминали. Знаели, че трябва да потърсят по-добро място, където да прекарат лятото и да отгледат малките си.