Без дъх

   Помниш ли онези моменти от живота си, които са те оставяли без дъх? Помниш ли миговете, в които си изпитал най-истинското щастие от на пръв поглед дребни и съвсем обичайни неща? А онези трудни за преодоляване случки, които са спирали сърцето ти и които никога не би забравил? Но това е животът. Той е като броеница, на която са нанизани твоите хубави и лоши изживявания, усмивките и сълзите ти, смехът и отчаяните викове на безсилие. Тази броеница всеки носи на врата си до сетния си час. Тя му напомня всичко случило се през годините. Тя му напомня, че е живял.

Винаги идва ден, в който всеки достига края на своя земен път. Тогава той прави равносметка на целия си живот. Казват, че преди смъртта, всеки вижда като на филмова лента това, което му се е случило. Може би именно от видяното тогава, зависи дали душата на човека ще потъне в покой или ще продължава да броди без посока по земята.

Денят, в който той трябваше да направи своята равносметка на житейския си път, беше настъпил. Той го усещаше. Още когато се събуди, имаше предчувствие, което стягаше сърцето му. Усещаше нечия ръка, стиснала гърлото му, която не му позволяваше да преглътне. Искаше да плаче. Искаше да плаче от радост, от тъга, от гняв и срам. В душата му се преплитаха като конци различни чувства, на които той се отдаваше едновременно и сякаш се оставяше да бъде обвит в тяхната паяжина. Завиваше се със спомените си. Не го интересуваше дали бяха хубави или не. Те си бяха неговите спомени.

Преди да стане от леглото, както винаги през последните пет години, се обърна, за да погледне другата половина до него. Беше празна. Завивката бе все така изпъната, както когато си лягаше, възглавницата - недокосната. Поглеждайки натам, го връхлиташе студеният въздух на самотата. Поглеждаше сякаш в свят, който беше на ръка разстояние от него, но бе много по-различен, мрачен, пуст. Караше сърцето му да се налива с тъга. Но той я преглъщаше. Поемаше си дълбоко дъх, насилваше се да се усмихне и ставаше от леглото. Отиваше прегърбен, с бавна походка до прозореца и дърпаше пердетата. Когато светлината на новия ден нахлуеше в стаята, прогонваше всички призраци и студенината. Държеше ги далече от него... поне докато отново не настъпеше нощта. Погледна към часовника на стената срещу леглото. Беше едва седем часа сутринта. Но той така или иначе беше свикнал с ранното ставане. Дори днес се беше успал. През последните години сънят не го ловеше за дълго. Сякаш му казваше, че в залеза на живота си, трябва да посреща всеки изгрев на слънцето като последен. А днес, той усещаше, че е последният изгрев, който вижда от земята.

Не искаше да закусва или да пие кафе. Това го беше правил почти през целия си живот. Вече нямаше време за такива неща. Днес искаше да си спомни. Искаше да си позволи да изживее най-хубавите си спомени отново, да се обгърне с тях и да се стопли, преди да посрещне студената целувка на Смъртта. Затова отиде до стария дървен бюфет в ъгъла на стаята си. Отвори едното чекмедже и извади от него голям албум със снимки, отпечатали лицата и усмивките на най-близките му хора, които направиха живота му истински. Върна се на леглото и седна на него. Сложи треперещата си ръка върху корицата и за миг погледна към прозореца. Сякаш светлината, която влизаше в стаята, ставаше по-силна и по-ярка. Сякаш ангели идваха от небето, за да му правят компания. Той почувства лек полъх на топъл вятър, който като бриз погали лицето му. Усмихна се и отвори албума.

Първите снимки, които видя, го накараха да се засмее. Виждаше себе си като едно малко и безгрижно момченце, което си играеше. На някои от снимките беше недоволен и лицето му се бе сбърчило в ядосана гримаса. На други пък доволно показваше пред фотоапарата играчките, които бе получил за Коледа, а зад него блестяха светлините от украсената елха. До него на снимките бяха родителите му, сестра му, приятели и други роднини. Спря вниманието си на една семейна снимка. Вече не помнеше кой я беше направил, но на нея беше той с майка си, баща си и по-малката си сестра. Неговото семейство.

Спомни си за родителите си. Изглеждаха толкова щастливи, усмихнати, докато прегръщаха двете си деца. Замисли се колко ли болка се е криела зад усмивките им. Помнеше колко много работеха те, за да осигурят всичко, от което се нуждаеха децата им. Бореха се с всичко и всеки, за да дадат на него и на сестра му дом, храна, нови дрехи и играчки. Не искаха да ги лишават от нищо, на което се радваха всички останали деца в училището. Очите му се напълниха със сълзи. Сякаш зад усмихнатите лица от снимката, той виждаше наранените и груби ръце на баща си, торбичките от недоспиване под очите на майка си. Усещаше болките, които и те бяха изпитвали по тялото си, заради стремежа си с работа, да направят щастливи най-скъпите си същества.

А той не го беше оценил достатъчно...

В съзнанието му изникнаха всички пъти, в които е влизал в пререкания с родителите си. Винаги, когато беше недоволен от нещо, търсеше вината в тях. Когато поотрасна, си позволяваше да им повишава тон. А те го гледаха и понасяха всичко безмълвни. Може би в насълзените им очи тогава той не трябваше да чете вина, а болка от неблагодарността, с която той се отнасяше към тях. Запита се колко пъти им е казвал, че ги обича. Не си спомняше. Само знаеше, че не е било достатъчно. Да, думите не биха означавали нищо, но ако сега можеше да им каже, че ги обича, това би стоплило не само техните сърца, а и неговото. Ала нямаше възможността да върне времето назад. Нямаше как да върне родителите си към живота, за да ги прегърне, да им благодари за всички лишения и болка, които са търпяли, за да му осигурят добър живот. Те си бяха отишли завинаги.

Избърса сълзата, която се претърколи по бузата му. Усещаше, че веригата около шията му се затяга и той все по-трудно преглъщаше и си поемаше дъх.

Замисли се за сестра си. По-малката му сестричка. Толкова пъти бяха влизали в конфликти. Толкова много пъти ѝ казваше, че я мрази и беше затръшвал вратата пред носа ѝ. Но с гордост се сети и за всички онези моменти, в които я защитаваше, когато беше изпаднала в беда или някое момче от училище я дразнеше. Имаха силна връзка помежду си, въпреки всички неразбирателства. Ала сякаш с времето, тази връзка се отми и се загуби. Когато всеки от тях пое по различна посока в живота, започнаха да се виждат все по-рядко, не прекарваха празниците заедно. А по телефона се чуваха по веднъж-два пъти в месеца. Как му се искаше да върне времето! Как му се искаше да не бе оставял връзката със сестра си - най-добрата му приятелка, да си бе отишла! Искаше отново да са онези две хлапета, които тичаха на двора, караха велосипеди, блъскаха се в пясъка и си ожулваха коленете. Но не... Вече и двамата бяха стари, едва имаха сили да се движат. Годините бяха оставили своя отпечатък върху тях и никой не можеше да го отмие.

След няколко страници в албума, той вече виждаше себе си като млад и красив мъж. До него беше жената, която го караше да се чувства завършен. Преди да я срещне не можеше да си представи, че само един човек, може да те накара да преоткриеш света около себе си. С нея, той откри цяла една нова вселена в живота на земята. Любовта му го изпълваше и дори преливаше от него. Чувстваше, че може да обича всичко и всички край себе си. А той го прикриваше. Беше чувал, че мъжът не бива да позволява на чувствата да го завладеят и да замъглят съзнанието му. Мъжът не можеше да си позволи да излезе от контрол, заради любовта към една жена. Затова той се опитваше да бъде дистанциран от цялата еуфория от светлина и цветове, която бушуваше в него. Да, казваше, на съпругата си, че я обича, правеше ѝ изненади, караше я да се чувства специална. Ала такъв беше само, когато бяха насаме с нея. Пред всички останали, той придобиваше студено изражение, с което показваше, че е силен и непоклатим. Така му казваха, че трябва да се държи един истински мъж – да не показва емоциите и чувствата си!

С времето това го бе завладяло дотолкова, че той наистина се превърна в човека, за когото се представяше пред другите. Не успя да разбере как и кога, но стана студен, недоволен и вечно оплакващ се мъж. Понякога се държеше грубо и студено към жената, която остана до него до последния си миг. Друг път я ласкаеше и казваше, колко много я обича. Често си противоречаха думите и действията му. Но хората казваха, че любовта е такава. Казваха, че скандалите са нормални, обидите, дори някои поощряваха ударите. Той затова и не мислеше, че постъпва неправилно.

А сега... Ех, ако можеше да върне лентата назад, да превърти времето и да се върне отново в онези години, когато беше с любимата си жена. Беше сигурен, че нямаше да се води от ничие възприятие за света и за това кой какъв трябва да бъде. Щеше да се остави да бъде просто себе си. Щеше да обича жена си, да ѝ го показва по всеки един възможен начин, който му хрумнеше. Щеше да се остави на всяка една емоция да го завладее, без да се интересува кой какво би си помислил. Щеше да плаче, когато тя беше тъжна, щеше да се смее, когато тя бе весела. Щеше да се радва от сърце на всеки един прекаран миг с нея. Щеше да остави любовта да прелее!

Снимките с децата му го накараха отново да се усмихне. Видя двете си момченца, които като взе за пръв път на ръце, усети че притежава целия свят. Заради тях, той бе облякъл рицарската си броня и поемаше с тялото си без да се замисля всички удари на живота. Единственото, което искаше, бе да предпази своите момчета от жестокостта на хората, болката, която върлуваше по земята, страданието. Искаше да им даде най-прекрасния живот, убеден, че те го заслужават.

И може би тогава, когато той самият се превърна в родител, започна да разбира своите родители по-добре. Започна да се грижи за старините им, даряваше ги с повече внимание. И сякаш се опитваше по някакъв начин да им се отблагодари за техните грижи към него. Да, знаеше, че никога няма да бъде достатъчно.

Гледайки лицата на децата си, той си спомни миговете, в които се гордееше с тях, подаръците, които им даваше, за да ги поощри за хубавите оценки и успехите, които имаха. Успя сякаш да си спомни всяка една топла прегръдка, която получаваше от тях, целувките за лека нощ, които си разменяха всяка вечер, преди да си легнат. Но сянката на мрачните спомени се спусна и стегна още повече гърлото му. В съзнанието му изникнаха онези моменти, в които той упрекваше децата си, че не са станали такива, каквито той е искал. Караше им се за слаба оценка в училище, за някоя пропусната възможност, която е бил убеден, че е най-добрата за тях. Не си признаваше, но той искаше те да следват пътя, по който той искаше да поемат. Не искаше да приеме, че те са такива, каквито са! Това бе и причината за всичките разногласия помежду им, крясъците, които си разменяха, студените погледи и паузите във времето, в които не си говореха.

Сега съжаляваше. Правейки своята равносметка на живота си, той съжаляваше и страдаше за толкова много допуснати грешки в миналото. Преди не осъзнаваше кога постъпваше правилно и грешно. Не вярваше, че той може да не бъде прав. Търсеше винаги вината в другите. Изкупителна жертва за несполуките му винаги бяха хората край него – родителите, съпругата, децата. Вече беше късно да съжалява. Станалото – станало. Нямаше връщане назад. Нямаше часовник, чиито стрелки да върне, за да може да поправи грешките си, да види отново близките си, да ги прегърне и да им каже, че ги обича. Вече нямаше възможността, да каже, че съжалява, да поиска прошка.

Заплака.

Сълзите му се стичаха по лицето като на малко дете. Той скри очите си с длани и хлипаше тихо пред албума със спомени. Болката в него се надигаше, ставаше по-голяма и по-непоносима. Усещаше празнина в себе си, самотата го обръщаше и беше по-трудно да я прогони, от когато и да било. Беше сам. Беше тъжен. Беше в края на своето пътуване през живота.

Будилникът на нощното шкафче в стаята започна да звъни. Звукът му се разнесе като крясък наоколо. Той отвори стреснато очите си и го спря. Беше задъхан. Сърцето му биеше лудо и искаше да изскочи от гърдите му. Лицето му беше пребледняло, а в очите се четеше страх. Огледа се предпазливо наоколо. Беше в стаята си, в родния си дом. Край него бяха всички негови вещи от детството му – играчките, книгите, дрехите. Стана бързо от леглото и се доближи до прозореца. Погледна навън и видя снегът, който бе затрупал под бялото си одеяло града и продължаваше да се сипе тихо. В отражението на стъклото успя да види и себе си. Беше си той – седемнадесетгодишно момче, с черна рошава коса, големи сини очи и слабо тяло. Усмихна се.

- Било е сън – прошепна тихо на себе си. - Било е само сън.

Тогава на вратата се почука и чу гласа на майка си.

- Ставай, ще закъснееш за училище!

Без да се замисля, отвори вратата на стаята си. Излезе навън, прегърна майка си силно и притисна лице към нея. Усети аромата ѝ, дишането ѝ. Чу туптящото ѝ сърце.

- Обичам те, мамо! - каза той.

Майка му го погали по главата и му каза с нежен глас, че и тя го обича.

От този ден нататък, той беше благодарен, че всичко, което преживя, бе просто един сън. Е, не беше обикновен сън. Той го промени завинаги. Показа му толкова много неща, от които научи какви грешки не бива да допуска с живота си. Осъзна, че времето, което имаме в момента, изтича за миг през пръстите на ръцете ни като пясък, който се слива с пустинята. Не го притежаваме. Затова трябва да му се радваме пълноценно. Затова той доказваше на близките си, че ги обича и че е щастлив да ги има. Позволи си да прави неща, които приятелите му твърдяха, че не бива да прави, ако иска да бъде истински мъж. Обичаше, радваше се, живееше, както му се искаше - както вярваше, че е правилно, а не както му казваха хората. Живееше така, че да остане без дъх.