Маргарита
Осъдена на 30 години затвор
Гледах записа от охранителните камери на един полицейски участък в столицата. Бях се сдобил с него след поредица разговори с инспектора по случая на Маргарита. Бях вперил поглед в екрана на смартфона си и отново преглеждах онзи видео файл. На него се вижда как една жена на около тридесет години влиза в участъка малко след три часа през нощта. Облечена е с черен шлифер, носи обувки на високи токчета. Косата ѝ има цветовете на есенна гора. Очите ѝ са тъмни и приличат на маслини. Тя влиза спокойно в сградата и я посреща един полицай. Разменят си няколко думи, след което той отива до един от кабинетите. Жената го изчаква любезно и едва, когато получава знак, се насочва към кабинета на инспектора. Той я поздравява и я подканва с жест да седне на стола срещу бюрото му. Тя разкопчава шлифера си и го оставя на облегалката на стола. Инспекторът е видимо шокиран от гледката. Очите му са широко отворени и слага ръка пред устата си. Под шлифера, жената е облечена с къса бяла рокля. Но цялата е покрита с кървави петна. Няколко капки от кръвта се стичат още по кожата ѝ. Но тя видимо не е ранена. Настанява се бавно на стола срещу инспектора. По устните ѝ се чете, че казва:
- Дойдох да съобщя за едно убийство.
В следващия миг, вдигнах поглед от екрана на телефона си. Вратата на стаята за посещения в затвора се отвори. Надзирателката въведе вътре жената от записа, който гледах до преди секунди. Маргарита. Майката, осъдена на тридесет години затвор. Тя седна срещу мен, след като ме поздрави с равен глас, в който липсваше каквато и да е емоция. Опря на масата ръцете си, които носиха тежестта на белезниците. Погледна ме въпросително.
- Тук съм, защото пиша поредица от статии за един вестник – започнах да обяснявам. - Разказвам историите на хора като вас, които са имали мотив за престъпление. Причина, която лично в моите очи, донякъде оправдава убийството, което сте извършили.
- Мислите ли, че има оправдани престъпления? - попита ме тя.
- Да – отговорих, след миг на мълчание. - Вярвам, че понякога съдбата е жестока и ни изправя пред ситуация, в която реагираме по най-емоционалния и първичен начин. Според мен убийството често е именно първична реакция, която може да се отключи у нас в определен момент.
- Не... - каза ми Маргарита с лека, едва доловима усмивка върху устните. - При мен беше различно. Моето убийство не беше първичната реакция, за която ми говорите. Аз го планирах. Мисълта за него живееше в мен месеци наред. Това не би могло по никакъв начин да се нарече спонтанно решение или момент, в който да са изправени на везна моят живот и този на жертвата ми.
Замълчах. Знаех, че е права, защото вече бях запознат със случая ѝ. Извадих диктофона си и го поставих на масата помежду ни. Тогава я подканих да започне със своята история за престъплението, което я е довело до затвора, от самото ѝ начало. Тя кимна. Щеше да ми съдейства. Намести се удобно на стола и започна със своя разказ.
Беше точно тринадесет часа на двайсет и първи април. Както всеки делничен ден, отивах да взема сина си от училище. Казваше се Кристиян. Беше на девет години и все още се боях да го оставям да се движи сам по автобусите на градския транспорт. Използвах обедната си почивка, за да изляза от офиса, където работих. Водих сина си при майка ми, която прекарваше следобедите с него и му помагаше да си пише домашните.
С Крис живяхме само двамата. Разведох се с баща му – Тони, когато той беше на три годинки. Бях открила, че бившият ми съпруг ме мами с друга жена. Когато му казах за това, той не отрече. В началото се противеше на решението ми да се разведем, но след това склони. Аз поех попечителството на сина ни. Нямах нищо против Крис да прекарва уикендите с баща си. Никога дори не съм и мислила да прекъсвам тяхната връзка. Не би било правилно от моя страна да позволя на грешката на Тони като съпруг, да го лиши от шанса му да бъде баща.
В онзи ден всички места за паркиране пред училището бяха заети. Това ме подразни, защото нямах много свободно време на разположение. Но все пак оставих колата си в една съседна уличка и отидох пеша пред училищното заведение. Докато чаках Крис да излезе, мобилният ми телефон звънна. Беше шефът ми, който започна да нарежда как до два часа трябва да оставя на бюрото му много важни документи. Докато му обяснявах, че ще спазя срока, не спирах да гледам към вратата, през която започваха да излизат деца от сградата. Когато приключи разговорът ми, Крис излезе от училището. Носеше голямата си раница на гърба. Беше облечен в униформата си, която го караше да изглежда много добре. Зарадва се да ме види и ме прегърна.
- Как е моето момче днес? - попитах го, хващайки го за ръката.
- Добре. Днес учителката ни караше да правим картички за Великден.
- Така ли? И ти направи ли? - излязохме вече от двора и трябваше да пресечем кръстовището, за да стигнем до уличката, където паркирах.
- Да, но я забравих в шкафчето си. Утре ще я взема и ще ти я покажа.
- Сигурна съм, че е най-хубавата картичка, която съм виждала някога.
Светофарът за пешеходци светна зелено и тръгнахме с Крис да пресичаме. Стигнахме до средата на платното. Тогава чух свирене от гумите на автомобил. Някой приближаваше към нас с бясна скорост. Погледнах на ляво и видях черен джип, който сякаш летеше по пътя. Преди да тръгнем да пресичаме, него го нямаше. Нямах никакво време да реагирам. Клаксонът засвири. Чух силен удар и в следващия миг всичко потъна в мрак.
Събудих се на непознато място. Бях уплашена. Когато се огледах, разбрах, че съм в болница. До леглото на един стол беше майка ми. Веднага се спусна към мен да ме прегръща и целува, когато видя, че съм отворила очи. Опитвах се да си спомня какво ме е довело до това състояние. И в съзнанието ми изплува споменът за черния джип пред училището, клаксона и сблъсъка.
- Къде е Крис? Как е той? - попитах бързо.
- Спокойно, мила – галеше ме по главата майка ми, а очите ѝ се пълниха със сълзи. - Трябва да приемеш това...
- Какво? Къде е детето ми?
- Няма го вече... - разплака се тя. - Кристиян го няма вече...
Изпаднах в шок. Това беше най-ужасното нещо, което някога ми се е случвало. Няма по-голямо наказание за една майка от това, да надживее собственото си дете. По-късно разбрах, че дори погребението е минало. Не съм присъствала на сбогуването със сина ми, защото съм била в кома цяла седмица. Плаках неутешимо ден и нощ. Не исках да се храня. Не исках да виждам никого. Исках да умра.
Вече нямаше да има за кого да се грижа. Нямаше да има причина, заради която да искам по-скоро да се върна вкъщи. Никога повече нямаше да видя моя Крис. Колкото и да се опитвах да се заблуждавам, че той е отишъл някъде и ще се върне един ден, нямаше как да потисна празнината в душата си. Бях вече разкъсана отвътре и нищо не бе в състояние да облекчи болката ми.
Следващите дни бяха най-трудните в моя живот. Когато се прибрах вкъщи, родителите ми бяха неотлъчно до мен. Страхуваха се, да не извърша някоя глупост. Бившият ми съпруг също идваше да прекарваме време заедно. Страдахме за загубата на сина ни и това ни караше да загърбим всички неразбирателства, които някога сме имали. Бяхме просто едни опечалени родители.
Един ден майка ми нахлу в стаята ми с думите:
- Намерили са убиеца на Кристиян.
Побързах да стана от леглото и да отидем заедно в хола, за да видим репортажа по новините. Съобщиха, че след внимателното преглеждане на всички охранителни камери в района на училището, полицията е открила и задържала момчето, което е помело на пътя майка и нейния син. След трагедията, детето е починало на място, а бесният шофьор е избягал от местопрестъплението и се е укривал в една от вилите на баща си. Показаха снимка на един млад мъж, около двадесет и три години. Беше мускулест, с татуирани ръце и обръсната глава. Казваше се Иван. Беше син на един от най-влиятелните бизнесмени в града.
Последваха седмици, в които трябваше да ходя в съда на изслушване. Родителите ми и бившият ми съпруг бяха неотлъчно до мен. Не веднъж ми се налагаше да виждам лицето на онзи човек. Убиецът на сина ми. Той все носеше черна качулка на главата си, за да не бъде сниман от репортерите, които го чакаха пред залата. А мен ме болеше всеки път, когато ми задаваха въпросите: Как се чувствате? Какво наказание мислите, че би било справедливо? Какво изпитвате, когато виждате човекът, убил детето ви? Понякога репортерите нямат граници! Нима не се интересуват от това колко могат да наранят някого с въпросите си, от които се опитват да направят сензационен репортаж?!
Какво изпитвах ли? Изпитвах омраза. Изпитвах гняв. Изпитвах желание да видя как страда онзи мъж, който прегази детето ми и избяга, без дори да се обърне назад, за да види какво е сторил. Никога преди не съм таила тези чувства в себе си към когото и да било. Но всеки път, когато виждах Иван, си спомнях да онзи ден, който изтръгна сърцето от гърдите ми. Денят, след който макар да продължих да съществувам, вече бях мъртва.
Най-накрая съдът излезе с решение. Съдията отсъди три години затвор за Иван, с правото на пускане под гаранция след шестия месец. Бях възмутена! Не можех да повярвам на това нелепо наказание, което държавата даваше на един убиец. Нима съдията беше подкупен? Или може би се страхуваше за собствения си живот, знаейки колко влиятелно е семейството на престъпника? Разгневих се. Започнах да викам в залата, че всичко това е смешно и нелепо. Тони, бившият ми съпруг, се опитваше да ме успокои, защото имаше шанс да бъда задържана, заради неуважение към властта. Каква власт, за Бога, беше това?! Пълна пародия! Справедлива би била присъдата - живот за живот! В онзи миг изпитах желанието сама да въздам справедливост за смъртта на сина си.
Опитах се да поставя някакво начало на моя живот, преглъщайки горчилката от жалката съдебна система в държавата ни. Но когато се върнах на работа в офиса, в лицето на всеки един от колегите си, виждах отново всичко, което трябваше да преживея през последните три месеца. Гледаха ме със съжаление, говориха ми със съчувствие. Постоянно ме питаха как съм. Каниха ме да им ходя на гости, за да не бъда сама. Благодарна съм им за всичките грижи и внимание, но това ме караше да се чувствам по-зле. Понякога самотата е нужна на човек, за да има време да ближе раните си, докато успее да се възстанови. А моите рани щяха да кървят дълго време...
Веднъж отидох на вечеря при родителите си. Майка ми беше сготвила вкусна храна и се опитваше да ме глези по всеки възможен начин. И двамата бяха много мили и внимателни с мен. Грижиха се с внимание и любов, карайки ме понякога да се чувствам като малкото момиченце, което някога съм била. Според тях това би ми помогнало да се възстановя по-бързо.
- Защо не се храниш, мила? - попита ме майка ми. - Не си ли гладна?
- Не – отвърнах, поглеждайки към баща си. - Татко, дай ми една от твоите цигари.
- Но ти никога досега не си пушила – изненада се той.
- Много неща не съм правила досега. Но свиквайте с това.
За момент осъзнах колко грубо съм прозвучала, но беше вече късно. Баща ми извади от джоба си кутия с цигари и ми даде една. Взех запалка и излязох на терасата. Седнах на единия стол и си поех дълбоко въздух. Усещах как нещо стяга гърдите ми и не ми позволява да дишам спокойно. Запалих цигарата и се облегнах на стола. Вгледах се в небето, което бе обсипано с множество малки звезди. Една от тях блещукаше леко, едва доловимо дори. Опитах се да си повярвам, че тази звездичка е моето дете, което ме гледа от там и ми маха с ръка. Усмихнах се на абсурдната си мисъл.
Тогава майка ми дойде при мен на терасата. Седна на свободния стол до моя и докосна нежно ръката ми. Погледнах я. Имаше разтревожено изражение на лицето.
- Не искам да се съсипваш, мила.
- Да се съсипвам? - попитах я тихо с иронична нотка в гласа. - Мислиш ли, че мога да бъда по-съсипана, отколкото съм сега?
Тя не отговори нищо. Погледна към небето и сякаш знаех как в мислите си отправя молитви към звездите. Не си казахме нищо повече. Просто остана при мен, докато изпуших цигарата си.
След няколко седмици попаднах в задръстване, прибирайки се от работа. Имаше дълга опашка от автомобили, която се движеше много бавно, заради някакъв малък инцидент. Не ми оставаше друго, освен да се наредя с моята кола и да се надявам скоро да се прибера вкъщи. В този миг видях в огледалото за задно виждане, как един червен спортен автомобил се опитва да изпревари всички останали, навлизайки в отсрещното платно. Шофьорът набираше висока скорост, за да подмине задръстването, без да се интересува от това, какво би могло да се случи, при сблъсък с някой друг. Когато мина покрай мен, останах шокирана. Видях едно познато лице. Видях Иван! Убиецът на сина ми! Не можех да повярвам, че е на свобода.
Беше почти девет вечерта, когато позвъних на вратата. След няколко секунди ми отвори Тони. Изненада се да ме види в дома си, където знаех, че живее с някаква жена. За мое щастие, тя все още беше на работа. Покани ме да вляза. Видя, че съм разстроена и ме попита дали се е случило нещо.
- Разбира се, че се е случило – казах му аз, сновейки наоколо, без да си поемам дъх. - Видях Иван. Той е на свобода! Не знам кога са го пуснали, но беше на пътя. Отново шофираше. Не мога да повярвам, че е истина!
- Това е несправедливо. Как може системата ни да е толкова сляпа към престъпниците?!
- Този човек трябва да изгние в затвора!
- Знам. Но нищо не можем да направим. Ще обжалваме, но едва ли ще има някаква полза.
Докато обикалях наляво и надясно, изведнъж се спрях. Доближих се до Тони и сложих ръце на раменете му. Погледнах го в очите.
- Трябва да вземем нещата в свои ръце – казах му тихо, с равен глас.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Да въздадем сами справедливост. След като законът мълчи срещу убиеца на сина ни, ние ще го накажем, както му се полага.
- Това са глупости. Не можем да извършим нещо, за което след това ще съжаляваме до края на живота си. Ние не сме престъпници!
Глупак! Беше наивно да повярвам, че ще ме разбере и че той също би искал да види наказан човекът, убил детето ни. Но очевидно не го интересуваше толкова. За това и замълчах. Не мислих да се опитвам да го убеждавам повече в каквото и да било. Той не искаше да ме подкрепи.
- Да, прав си. Не съм на себе си и...не знам какво говоря – казах му накрая.
- Знам, че ти е трудно. На мен също. Но отмъщението няма да върне Крис. Трябва да се опитаме да продължим напред.
Кимнах, опитвайки се да изглеждам така, сякаш съм съгласна с думите му. Извиних се за безпокойството и си отидох. Не исках да го виждам повече! Надявах се да открия в него споделената мъка на родител, загубил детето си, но беше напразно. Очевидно не го болеше толкова, колкото мен!
Прибрах се в апартамента си. Отворих една бутилка с водка, която стоеше отдавна в шкафа, в случай, че ми дойдат гости. Седнах на дивана в хола, с лаптоп в скута си. Отворих Google и започнах да търся информация за Иван и семейството му. Открих много негови снимки, статии и видео клипове в личния му канал на YouTube, които бяха от разни партита и почивки в луксозни курорти. Попаднах и на Facebook профила му, където имаше доста публична информация. Исках да знам всичко за него. С кого излиза, къде ходи най-често, кои са приятелите му.
След полунощ, вече се чувствах много уморена и опиянена от изпитото количество алкохол. Очите ми бяха зачервени и подути, а главата ми щеше да се пръсне. Прочетох много статии относно трагедията, при която загина Крис. Бащата на Иван се бе постарал навсякъде в медиите сина му да бъде чист. Някъде дори прочетох, че аз съм била виновна, защото не съм се огледала, когато съм пресичала със сина си. Казваха, че съм била лоша майка, която стоварвала вината върху едно невинно момче, попаднало на неправилното място, в неправилния момент, за да почувствам облекчение. Пълни глупости!
На следващия ден не отидох на работа. Изключих мобилния си телефон, за да не ме търси никой. Бях решена да се заема с въздаването на справедливост за смъртта на детето ми. Та дори това да бе последното нещо, което да направя през живота си! Паркирах автомобила си пред една сграда. Според информацията, която намерих в Интернет, тук се намираше централният офис на бащата на Иван. За моя радост, пред сградата бе паркирана и колата на самия Иван. Това ме радваше. Да го открия, се оказа по-лесно, отколкото си мислих.
Стоях може би около час на паркинга. След дълго чакане, най-после го видях да излиза. Бях нащрек. Той се качи в автомобила си и потегли на някъде. Веднага запалих двигателя и тръгнах след него. Карах на известна дистанция, за да не ме забележи. Проследих го до един квартал в центъра на града. Там, той прибра колата си в гараж. Предположих, че живее наблизо. Паркирах пред кооперацията и го наблюдавах как влиза в един от входовете. Вече знаех и къде живее.
Поех си дълбоко дъх. После погледнах към дамската си чанта, която бях оставила на седалката до себе си. Отворих я и докоснах ножа, който носих вътре. Сякаш исках да се уверя, че е там, че не съм го забравила. Това ми даваше увереността, от която имах нужда. Бях решена да отмъстя за смъртта на Кристиян. Надявах се това да ми даде покоя, който търсих, откакто детето ми си отиде завинаги. Мислих, че когато видя убиецът да страда, ще се почувствам доволна, знаейки, че най-после е съжалил да деянието си.
В този момент видях един възрастен мъж, който излизаше от същия вход. Очевидно живееше в тази сграда. Отворих вратата и излязох от колата, носейки дамската си чанта. Доближих се до него и му се усмихнах.
- Здравейте! Тук ли живеете?
- Да – отговори той. - С какво мога да помогна?
- Имам среща с едно момче. Иван се казва. Знам, че живее в този вход, но не зная в кой апартамент е точно. Мобилният му телефон е изключен и няма как да се свържа с него.
- А, Иван?! - замисли се за миг той. - Това момче е много лош съсед! Направо нямам думи. Живея точно под неговия апартамент и винаги имаме спречквания заради силната музика, крясъците на приятелите му и...други шумове, когато е... с момиче. Знаете...
- Да, разбирам. Съжалявам да го чуя. - Не спирах да се усмихвам и да кимам любезно. - А в кой апартамент е?
- Шести апартамент. На третия етаж.
- Благодаря ви. Хубав ден!
Вече знаех къде да го намеря. Знаех всичко, което ми бе нужно. Имах нож в чантата си. Веднага можех да се кача с асансьора до третия етаж. Да позвъня на вратата на шести апартамент и когато Иван ми отвори, да пронижа плътта му със студеното оръжие. Докато ме гледа в очите умирайки, ще му кажа, че това е отмъщение, за смъртта на сина ми. Ще усетя задоволство, виждайки как кръвта му се стича по пода и живота бавно напуска тялото му.
…Но смелостта не ми достигна… След дълги размишления, сноване пред сградата, се върнах в колата. Запалих двигателя и се прибрах вкъщи. После се обвинявах за слабостта си. Та нали това исках? Исках да го накажа сама, защото законът дори мълчеше пред хората с власт и пари. Да, знаех, че ще допусна голяма грешка, ще извърша престъпление. Но само така бих открила покой, за смъртта на детето ми. А ми липсваше най-важното, от което имах нужда. Смелост.
Отново седнах пред лаптопа с останалата част от водката в бутилката от предната вечер. Направих си фалшив профил във Facebook и изпратих покана за приятелство на Иван. След няколко минути той я потвърди и вече имах достъп до профила му. Разгледах снимките, които беше качил и споделил с приятелите си. Беше се снимал на различни места, в различни държави, със скъпи коли, яхти. Очевидно често ходеше на партита и имаше не едно момиче, с което излизаше. Беше потвърдил, че ще ходи на едно събитие след три дни. Купон с хип-хоп музика в едно от най-известните нощни заведения в града. Отпих солидна глътка от водката. Бях решена да подложа отново смелостта си на изпитание след три дни.
Все още не бях включила мобилния си телефон. Предполагах колко притеснени за мен са били родителите ми, приятелите и колегите. Не веднъж идваха до дома ми и чукаха на вратата. Не им отварях. Не исках да виждам никого. Трябваше ми тишина, покой, за да имам време да обмисля действията си. Бях на ръба от това да се откажа от отмъщението си. Друг път сядах на стола пред масата в кухнята, нареждайки пред себе си кутийки с хапчета. Мислих, че може би това е решението от този ад. Слагайки край на живота си, щях да прекратя страданието си, щях да се събера отново с детето си и може би тогава щях да открия покоя, който търсих. Но после блъсках всички хапчета на пода, уверявайки се, че това е глупост. Отново се изпълвах с омраза, с отчаяние и желание да накажа онзи, който ме е довел до това положение.
Запалих цигара. Налях си чаша с уиски. Седнах пред огледалото в спалнята си. Започнах да се гримирам. Използвах много повече грим, отколкото някога съм слагала по лицето си. После запалих още една цигара. Допълних чашата с алкохол. Избрах си рокля. Най-късата и най-предизвикателната, която имах в гардероба си. Беше къса, бяла, с дълбоко деколте. Когато я облякох, седнах отново пред огледалото. Взех русата перука с къса прическа, която си бях купила за един Хелоуин купон. Сложих я на главата си и се изумих от това, колко различна изглеждах. Допих уискито си. Облякох тъмен шлифер, стигащ го коленете ми. Обух си обувките на високи токчета. Взех дамската чантичка, която си бях приготвила и излязох от апартамента си.
Отидох в нощното заведение, където вече започваха да пристигат хора на най-различни възрасти, желаещи да се забавляват. Седнах на един стол на бара. Поръчах си уиски и се огледах наоколо. Надявах се Иван наистина да дойде. Мина час. Поръчах си отново питие. Един мъж седна до мен и пожела да ме почерпи. Отказах, но той настояваше и накрая приех. Не спирах да се оглеждам сред хората в заведението, но никъде не виждах човека, заради който бях дошла тук. Накрая реших, че е безсмислено, че няма да се появи. Станах от бара и тръгнах към изхода. Бях разочарована.
Когато излязох от заведението, видях, че Иван току що пристига. Беше в компанията на две момчета, с които се смееха за нещо. Трябваше да измисля много бързо как да привлека вниманието му. Престорих се на много пияна. Когато се доближих до момчетата, залитнах и щях да падна върху Иван. Той ме хвана, за да не се нараня.
- Ей, мацко, май си прекалила с чашките – каза ми той, подсмихвайки се на приятелите си, усещайки мириса на алкохол.
- Добре съм – отговорих му, отпускайки се в ръцете му. После първото, което ми хрумна да направя, бе да го стисна по дупето. Единият от приятелите му забеляза какво направих.
- Май на мацката ѝ се прави нещо – подшушна той на Иван, мислейки си, че не го чувам. – Нима ще я оставиш само с желанието?
- Поднесена ти е на тепсия, брат – обади се другото момче. – Ако не я искаш, аз ще се погрижа за нея – намигна му.
Иван ми помогна да се задържа на краката си, докато се правих на все по-слаба и неспособна да се изправя. Накрая ме подпря на тялото си и каза на приятелите си:
- Влизайте без мен. Ако се отегча, ще се върна на купона – и ме завлече към колата си, която бе паркирал наблизо.
Настани ме на седалката до шофьорското място и после седна зад волана. Започнах да опипвам тялото му, докато се опитваше да запали двигателя.
- Харесваш ми – казвах му. – Къде ще ме водиш?
- Къде ти се ходи? – погледна ме той със самодоволна усмивка.
- Където и да е. Искам да съм с теб – и продължавах да разхождам ръцете си по тялото му, а на него очевидно му харесваше.
След няколко минути бяхме в апартамента му. Преструвах се на разгорещена, че го желая. Когато влязохме в спалнята, го блъснах на леглото и застанах пред него. Той ме гледаше с възбуда. Започнах да движа тялото си бавно и предизвикателно. Съблякох шлифера си и го пуснах на пода до чантичката си. После бавно започнах да свалям презрамката на роклята си. Предизвиквах го. Виждах колко възбуждащо му влияя. После се доближих до леглото и му подшушнах в ухото, че искам да играем на една игра.
- Прави с мен каквото искаш – каза ми той.
Разкопчах копчетата на ризата му и я свалих от тялото му. Започнах я да навивам като въже. Накарах го да доближи дланите си една до друга и ги завързах с ризата за облегалката на леглото. Той беше максимално възбуден. Оставих го само по бельо. Взех дамската си чантичка и седнах върху него, гледайки го в очите. Усмихвах му се и виждах колко нетърпелив е да прави секс с мен. Отворих бавно ципа. Той помисли, че ще вадя презерватив, но аз извадих една снимка. Снимката на сина ми и я развях пред лицето му. Отначало той не схвана за какво става въпрос, но после бързо смени гримасата си. Усмивката му изчезна.
- Какво означава това? – попита ме с видимо притеснение.
- Познаваш ли това момче?
- Не знам за какво говориш. Пусни ме! – опитваше се да освободи ръцете си, но не можеше.
- Сигурен ли си? – настоях. – Погледни добре снимката. - Вече му беше ясно, че не съм толкова пияна, за колкото се представях.
- Какво искаш от мен? – лицето му се изчерви, а очите му се отвориха широко. – Коя си ти?
Свалих перуката си. След няколко секунди, в които той се бе вгледал в мен, очевидно ме позна. Изпадна в паника. Започна все по настоятелно да се опитва да развърже ръцете си, но не можеше.
- Ти уби сина ми – заговорих. – Прегази го, а дори не получи справедливо наказание за това.
- Ти си луда! – крещеше той разгневен. – Пусни ме веднага, кучко!
- Знаеш ли защо съм тук? – попитах го с равен глас, гледайки го спокойно в очите, все така седнала върху голото му тяло. – Дойдох, за да въздам справедливост. Да те накарам да съжалиш за постъпката си. Да отмъстя за смъртта на сина си.
- Пусни ме! – все повече се изнервяше той. – Пусни ме или ще те убия! – вече дори се усещаше ярост в гласа му, а очите му се пълниха със сълзи от това, че всъщност беше безпомощен.
- Няма да можеш да ме убиеш, – казах му, взимайки ножа от чантата си – защото аз ще убия теб.
Вдигнах оръжието с двете си ръце върху него. Той изпадна в паника. Започна да крещи все по-силно, все по-отчаяно. А аз го наблюдавах със задоволство. Гледайки лицето му, си спомнях за онзи миг, в който прегази Кристиян и изчезна. Спомних си за мига, в който се събудих в болницата и разбрах, че сина ми е мъртъв, за болката, за самотата, за опитите да сложа край на живота си, за да не страдам повече. И тогава забих острието в гърдите му. Сякаш не чувах молбите му, стоновете от болката, която му причинявах. Извадих ножа и го забих отново. После отново и отново. Усещах всеки път как пронизвам плътта му отвътре и разкъсвам всяка частица в него. Докато Иван не спря да се движи. Спря да диша. Беше се облял в кръв. Кръв, която се стичаше по ръцете ми и се бе разнесла по роклята ми. Убих го. Отнех живота на мъжа, който прегази с колата си сина ми.
В залата за посещения на затвора настана тишина. Маргарита бе приключила със своя разказ, а аз я наблюдавах безмълвен. Очите ѝ се бяха напълнили със сълзи, които тя не успя да удържи и те обляха лицето ѝ. Тя побърза да ги забърше и си пое дълбоко дъх.
- А почувствахте ли онзи покой, на който сте се надявали, преди да изпълните своя план за отмъщение? - попитах я накрая.
- Не. Не изпитах онова облекчение, което мислих, че ще ме обземе, виждайки трупа на убиеца на сина ми.
- Съжалявате ли за престъплението, което сте извършила?
Тя не отговори. Усмихна ми се. Беше усмивка от онези, които крият зад себе си цял един ад, затворен в душата на човека. Обърна се към надзирателката и ѝ направи знак, че е готова да се прибере в килията си. Изключих диктофона и го прибрах в куфарчето си. Маргарита стана от стола и тръгна към изхода. Преди да излезе от стаята за посещения, се обърна към мен с думите:
- Всеки ден. Отговорът на последния въпрос, който ми зададохте е, всеки ден. Не знам дори кое чувство е по-силно, но и двете ме раздират отвътре – скръбта и вината. - Надзирателката отвори вратата и изчакваше Маргарита да излезе. - Сбогом – каза тя и я отведоха в килията, която се бе превърнала в неин дом, за последните тридесет години.
Коментари
Публикуване на коментар