Оправдани престъпления 2х02

Лена

Осъдена на 20 години затвор

Толкова много лица. Толкова много погледи. Всички онези хора ме гледаха ужасени. Съдеха ме. Можех да го прочета в очите им. А други се страхуваха. Това беше нормално. Мислeха ме за опасна убийца. И как иначе? Ръцете ми бяха заключени с белезници. От дланите ми още се стичаха капчици кръв, които оставяха следа след мен. Двама полицаи ме водeха към колата, която щеше да ме преведе през града за последен път. След това единствената гледка пред очите ми щеше да бъде стената на затвора.

За какво си мислех в онзи момент ли? Не, не мислех за себе си. Не мислех за погубения си живот. Не мислех за убийството, което бях извършила. Мислех за дъщеря си. Моята мила Карина. Моето дете, което бе тъй неспособно да живее само. Имаше нужда от мен. Имаше нужда от грижите ми. На нея бях посветила целия си живот. А сега...не знаех какво ще се случи. Тази мисъл ме измъчваше най-много. Болеше ме, че заради моите действия, дъщеря ми ще страда най-много.

Някога бях щастлива. Бях омъжена за прекрасен човек, който ме даряваше с любов и внимание. Оженихме се и заживяхме заедно в малка къща в покрайнините на града. Трудехме се много, за да се сдобием със свой собствен дом, в който да свием семейното си гнездо. И двамата мечтахме за това. Бях на трийсет, когато родих нашата дъщеря. Нарекохме я Карина. Това беше името на моята свекърва. Познавах я бегло, но знаех, че е добра жена. За жалост, малко след като се запознахме със съпруга ми, тя почина от коварна болест. Знаех, че не е хубаво новородено да носи името на починал човек. Но все пак не исках на суеверията да надделеят върху желанието на мъжа ми да кръстим детето си Карина. Съгласих се. Дори не подозирах с каква зла орис обременявам дъщеря си.

Карина растеше в дом, в който беше обичана и глезена. Двамата с баща ѝ се старахме да ѝ осигурим добър живот. Работехме много. Аз бях готвачка в квартален ресторант, а съпругът ми се занимаваше с дърводелство. Не печелехме много пари, но ни бяха достатъчни да водим почтен живот. Не се лишавахме от нищо необходимо и като нормалните семейства, всяко лято си позволявахме да отидем на почивка край морето. Имахме кола, с която през уикендите ходехме на пикник извън града. Бяхме сплотено семейство, което се подкрепяше в трудните моменти и винаги споделяхме щастието си един с друг.

Един ден, когато Карина беше на десет години, трябваше да остана до по-късно на работа. Обадих се на съпруга ми и го помолих да вземе дъщеря ни от училище. Все още се страхувах да я оставям сама да пътува с автобуса до вкъщи. Той се съгласи. Каза ми, че ме обича и затвори телефона. Дори не съм си и помисляла, че това ще е последния ми разговор с него...

Вечерта, когато се прибирах от работа, видях паркирана полицейска кола пред къщата. Помислих си, че може би патрулират в квартала. Доближавайки се до дома ни, вратата на патрулката се отвори. Излязоха двама униформени полицаи.

- Вие ли сте Лена Петкова? - попита ме единият.

- Да... - плахо отвърнах.

- Трябва да ви съобщим нещо... - лицето му посърна в угрижена гримаса. Нещо лошо се бе случило. - Съпругът ви... Катастрофирал е този следобед. Загинал е на място. А дъщеря ви е в болницата.

В онзи момент, животът ми се преобърна. Всичко се срина само за един миг. Дори не можех да осъзная случващото се. Сякаш забързаният ритъм на сърцето ми пречеше да чувам каквото и да било, а сълзите, които пълниха очите ми, бяха като перде пред погледа ми. Веднага отидох в болницата, за да видя дъщеря си. Беше в много тежко състояние. Гръбначният ѝ стълб беше счупен на няколко места. При удара на автомобила, е получила фрактура на главата. Мозъкът ѝ бе засегнат. Лекарите не знаеха точно колко зле е състоянието ѝ. Чакахме просто да се събуди, за да стане ясно. А съпругът ми... О, Господи, та той беше премазан! Не можех да понеса мисълта, че от този ден нататък, ще трябва да живея без него... Без моят любим...

Когато Карина дойде в съзнание, не можеше да говори. Не можеше да се движи. Дори не бях сигурна дали ме чува и дали знае коя съм. Беше кошмарно. Гледах детето си и същевременно не исках да повярвам, че това е моето малко момиченце, което толкова много обичах. Та тя беше полужива! Очите ѝ обхождаха стаята с почуда. Беше объркана. Не осъзнаваше какво се е случило и защо е в това безпомощно състояние. Може би усещаше, че никога повече няма да бъде както преди.

Не знаех как да се справя с положението, в което се намираше Карина. Лекарите ме уверяваха, че с различни терапии и много търпение, дъщеря ми може да възвърне говора си и частично ще може да се движи. Това ми се струваше толкова невъзможно. Виждайки я как лежи на леглото като жив труп, сърцето ми се късаше, че не мога да ѝ помогна. Искаше ми се аз да бъда на нейното място, а тя да бъде здрава, да тича и да си играе с приятелите в квартала, както правеше всеки следобед. Но не. Тя никога повече нямаше да може да тича…

Помолих сестра ми, която е по-голяма от мен, да дойде да живее с нас. Тя остана стара мома. Живееше в малка къща на село, където се грижеше за градината си и няколко животни. Веднага дойде в дома ми, когато имах нужда от нея. Не мислих, че ще мога да се справя сама. А и трябваше да работя, за да мога да плащам сметките, да осигурявам прехрана на детето си. И така започна съвсем нов етап в моя живот. Останах самотна майка на болната си дъщеря. Сутрин излизах рано за работа. През целия ден сестра ми се грижеше за Карина. Извеждаше я на разходка с инвалидната количка в квартала. Дори помагаше на лекаря, който идваше вкъщи да прави нужните упражнения с детето, за да може да започне да се възстановява…до колкото бе възможно това.

Дълго време очаквах да се появи резултат от тези терапии, но не виждах промяна в състоянието на дъщеря си. Вече бях започнала да губя надежда, че нещата ще се подобрят, макар и малко. Но след година, Карина започна да казва по някои думи. След още една година бе започнала да движи ръцете си. Когато навърши петнайсет години, беше много по-добре. Можеше да говори, макар и бавно. Можеше сама да държи чашата с чай, която ѝ поднасях на закуска. Бях доволна и на този резултат, който се дължеше на упоритостта на лекарите и силната воля на момичето ми да оздравее.

В началото на зимата останах без работа. Ресторантът, в който бях работила години наред, затвори. Собственикът беше потънал в дългове, които не успя да плати. Извиняваше се на всички, които работиха за него, че остават безработни. За мен това бе поредният удар на съдбата. Започнах да се лутам насам-натам, търсейки работа. Беше невъзможно да оцелеем, ако не работех. Но се оказа много по-трудно, отколкото си мислих. Всички врати пред мен се затваряха. Бях съсипана. Всяка вечер се затварях в стаята си, свивайки се в някой ъгъл и заплаквах тихо.

Седмици наред купувах вестници с обяви за работа. Звънях на познати и приятели да ги моля за помощ. Но не се случваше нищо. Докато един ден не ми се обадиха за интервю от един ресторант, който се намираше в другия край на града. Собственичката беше жена, около две-три години по-голяма от мен. Казваше се Дора. Беше висока, елегантна дама. Носеше кестенявата си коса винаги вързана на кок. Дрехите ѝ бяха красиви и скъпи. Очевидно беше, че е богата и стилна жена.

- Мислиш ли, че имаш много шансове да започнеш работа? - беше единият от въпросите, които Дора ми зададе на първата ни среща.

- Не ви разбирам.

- Мислиш ли, че за жена като теб би било лесно да си намери друга работа? - попита ме тя с равен глас, гледайки ме непоколебимо със зелените си очи. Сякаш се опитваше да ме подчини само с поглед.

- Не съм сигурна – отговорих тихо. - Но наистина ще се радвам, ако ме вземете да работя за вас. Имам болна дъщеря, която не може да се справя сама. Самотна майка съм и сестра ми помага с грижите за детето. А аз трябва да работя, за да имаме какво да ядем и пари, с които да си плащаме сметките.

Дора ме огледа изпитателно за около две-три минути. Нещо в нея не ми харесваше. Караше ме да се чувствам неудобно. Бяхме на почти една и съща възраст, а същевременно водехме коренно различен начин на живот. Питах се дали има семейство и деца. Може би и тя беше самотна майка като мен, която трябваше да се справя сама с всички удари на съдбата? Дали точно това я бе превърнало в суровия човек, който стоеше отсреща?

- Наета си – каза ми след малко. - Още утре можеш да дойдеш на работа. Смяната ти започва в десет. - Устните ѝ се изкривиха в лека и едва доловима усмивка. Дори този толкова незначителен жест ми даде някакво спокойствие, което ме накара да вярвам, че Дора не е толкова сурова, колкото изглеждаше.

След безкрайните благодарности, с които я обсипах, нямах търпение да се прибера вкъщи, за да съобщя хубавата новина. Сестра ми и Карина се зарадваха много, че отново имам работа и ще мога да изкарвам пари. Дъщеря ми ме прегърна и каза, че иска да ме вижда по-често усмихната. Целунах я по челото, а очите ми се напълниха със сълзи. Приготвих специална вечеря, с която да отпразнуваме радостното събитие.

На сутринта станах рано. Приготвих кафе и закуска. Карина още не беше будна, когато излязох от вкъщи. Бях развълнувана, че започвам нова работа. Ресторантът беше от онези лъскави места, които те приканват да ги посетиш само с вида си. Но и кухнята на заведението оправдаваше класата, с която се славеше. Персоналът не беше голям. Освен мен, имаше още двама готвачи и три сервитьорки.

- Това е новата ви колежка – представи ме Дора на останалите. - Лена ще работи с вас в кухнята. Надявам се бързо да я въведете в ритъма, който изисквам да имате. И най-важното – клиентите да са доволни от храната, която получават, независимо кой я е приготвил.

- Аз ще обуча Лена – обади се единият от готвачите. Беше на малко повече от четиридесет години. Косата му беше прошарена. Беше строен, с красиво лице. Усмивката му беше чаровна, а сините му очи бяха като бисери. Казваше се Мартин.

- Изненадвам се от самоинициативата. Но така да бъде – съгласи се Дора. След това започнаха да обсъждат ежедневните си задачи.

Малко по-късно вече бях в кухнята. Беше голяма и модерно оборудвана. Винаги бях мечтала да готвя на подобно място. Бях толкова доволна! Мартин ме караше през цялото време да бъда до него, за да ми показва как приготвя поръчките на клиентите. Обясняваше ми, че Дора не обича експериментите или желанието на някой готвач да оставя свой собствен почерк върху дадено ястие. Изискваше всичко да се приготвя по точно определен начин. Мартин ме напътстваше със съвети и ми даваше да опитвам храната, която приготвяше. През цялото време се държеше толкова мило и любезно с мен. Отдавна не се бях радвала на подобно отношение...от мъж.

- Имаш ли свой нож? - попита ме той.

- Не.

- Но как? Всеки уважаващ себе си готвач трябва да има нож, с който да работи постоянно. Ножът за готвача е като писалката са писателя или четката за художника. Инструментът, с който се създават шедьоври.

- Колко красиво го описа... - усмихнах му се.

- Ти си красива – отвърна ми с усмивка той, а думите му ме накараха да се изчервя.

В този миг чух как някой се прокашля зад мен. Обърнах се и видях Дора. Беше скръстила ръцете си пред гърдите и имаше недоволно изражение на лицето. Дали беше чула какво ми каза Мартин? Не каза нищо. Може би само с поглед трябваше да разбера, че не иска да се отклонявам и за миг от работата. За това с Мартин продължихме да изпълняваме поръчки на клиенти и единственото, за което разговаряхме, беше храната в ресторанта.

Денят измина много бързо. Когато настъпи краят на смяната ми, вече бях много уморена. Събрах си нещата и пожелах лека нощ на всички в ресторанта. Тръгнах по тротоара към най-близката автобусна спирка. След малко, чух зад себе си нечий автомобил, който се приближаваше и намаляваше скоростта си.

- Лена! - повика ме някой.

Извърнах погледа си и видях Мартин. Усмихваше ми се от колата си и ме приканваше с жест да вляза.

- Не, няма нужда. След малко ще дойде автобусът ми.

- Хайде, моля те! Ще те откарам до вкъщи.

Огледах пустата улица, осветена само от уличните лампи и накрая се качих в автомобила. Мартин потегли веднага, питайки ме къде живея. Казах му адреса. По пътя ме разпитваше как ми се е сторила работата и дали ми е харесал първия работен ден.

- Всичко беше чудесно. Просто съм малко уморена – отвърнах постно.

През повечето време мълчахме. Гледах през стъклото напред, докато фаровете осветяваха пътя. Усещах, че Мартин иска да говорим, но аз бях тази, която бе поставила бариера пред себе си. Може би годините, през които живях само за да осигурявам прехрана и по-добър живот за дъщеря си, ме бяха накарали да забравя как да се държа в компанията на мъж. А този мъж ми харесваше. Караше ме да се вълнувам, когато е близо до мен. Наблюдавах го през целия ден. Гледах очите му, сръчните ръце, устните. И в онзи момент, в който бяхме само двамата в колата, не знаех какво да му кажа.

- Съпругът ти сигурно те чака – обади се той, разчупвайки тишината помежду ни.

- Не. Той почина преди години. Живея с дъщеря си и сестра ми. А ти сам ли си? - осмелих се да го попитам, поглеждайки към него.

- Да. Бях женен, но се разведохме преди три години. Оказа се, че не съм този, от когото има нужда... - усмихна се с ирония.

- Съжалявам.

- Не, няма проблем. Вече преживях това.

След малко стигнахме до дома ми. Пожелах лека нощ на Мартин и излязох от автомобила. Наблюдавах го как потегля и се скрива от погледа ми. За миг усетих, че вече искам да го видя отново. Сякаш бях ученичка, която се е влюбила наивно в момче от класа си... Колко глупаво!

- Имам подарък за теб – каза ми с усмивка Мартин на следващия ден, когато се видяхме в ресторанта.

Поднесе ми една бяла кутия, завързана с червена панделка отгоре. Не знаех какво да кажа. С усмивка приех подаръка. Той ме подкани да го отворя и накрая разопаковах кутията. Вътре имаше професионален готварски нож с малка бележка, на която пишеше: „С този инструмент ще създаваш собствените си шедьоври в кухнята“.

- О, Мартин! Толкова много ти благодаря! Наистина нямаше нужда.

- Ако искаш да си професионалист, трябва да имаш самочувствието на такъв.

- Благодаря ти! - и без да контролирам емоциите си, го прегърнах с разтуптяно сърце.

Няколко минути по-късно, когато вече се бяхме заловили с работата си, в кухнята се появи Дора. Не ни поздрави. Дори не погледна останалите в кухнята. Беше се втренчила в мен. От очите ѝ искряха огън и жупел, с които искаше да ме изпепели.

- Лена, ела в кабинета ми. Веднага – с равен глас каза тя и тръгна към офиса си. Погледнах с почуда към Мартин и последвах Дора.

Кабинетът се намираше в дъното на ресторанта. Беше малка стая, оборудвана с бюро и компютър. Дора се настани на мястото си и ми направи знак да седна срещу нея.

- Мислиш ли, че работата в този ресторант е за теб? - попита ме директно.

- Тук ми харесва... И... мисля, че съвсем скоро ще съм много по-добра в кухнята...

- Но си позволяваш своеволия.

- Не разбирам...

Дора се облегна на стола си, скръстила ръце пред гърдите. Отново замълча за малко, както по време на първата ни среща. Гледаше ме непоколебима. Очаквах да продължи, да ми обясни какво има предвид с тези думи. Но тя не казваше нищо. Накрая сведох поглед към пода. Помислих си, че ако не е доволна от мен, може веднага да ме уволни. И отново ще остана без работа. Отново ще натъжа моята Карина, чийто живот и възстановяване зависеше изцяло от мен и парите, които изкарвах.

- Имаш тази работа, благодарение на мен – обади се Дора отново. - Ако искаш да я запазиш, внимавай какви ги вършиш. Не мисли, че не те наблюдавам.

- Какво нередно съм сторила?

- Остави Мартин намира. Стой далеч от него. Не се дръж като курва, която се е залепила за първия срещнат мъж.

Вече всичко ми беше ясно. Очите ми се напълниха със сълзи. Почувствах се унизена от думите ѝ. Но се въздържах и със сведена глава кимнах, показвайки, че съм разбрала думите ѝ.

- Отивай да работиш. Ако по цял ден сме на сладки приказки, не знам как ще заработиш заплатата си за края на месеца.

Станах от мястото и покорно излязох от офиса. Когато се върнах в кухнята, Мартин ме попита какво се е случило и защо Дора е искала да говори с мен. Помолих го да ме остави да работя и да не ме разпитва. Той уважи желанието ми, но през целия ден ме гледаше с любопитство.

Когато се върнах вечерта вкъщи, видях, че Карина е разстроена. Сестра ми се опитваше да я успокои, а аз бях в неведение за това какво се е случило. Когато виждах в подобно състояние детето си, изпадах в паника. Усещах силно сърцебиене и сякаш цялото ми тяло започваше да се тресе, щом по лицето на дъщеря ми имаше следи от сълзи.

- Този следобед се разплака и не мога да я успокоя. Не знам какво ѝ е – обясни сестра ми.

Наведох се до количката и докоснах ръката на детето си. Не успях да сдържа сълзите си, виждайки я в това състояние. Погалих косите ѝ, целунах я по челото. Преди това винаги ѝ помагаше да се почувсва по-добре, когато бе тъжна.

- Какво ти е, мила? Защо си разстроена?

След дълги опити да ми обясни какво ѝ е, Карина каза, че иска да ходи на училище. Липсваше ѝ това да се среща с приятели, да научава нови неща. Искаше да се образова, да продължи да учи. Както нормалните деца. Нима тя не беше нормална? Да, беше парализирана, всяко нейно движение се случваше много бавно, говореше бавно, но това не я правеше неспособна да учи. Исках да ѝ дам това, което ѝ липсваше. Още същата нощ се свързах с учителката, която ѝ преподаваше преди инцидента. Тя ме увери, че ще разговаря с ръководството на училището за това по какъв начин дъщеря ми ще може да получава уроци. Каза ми, че най-вероятно нейни колеги ще посещават Карина вкъщи, което би било наистина чудесно. Оставаше ми просто да изчакам известно време, за да видя какво би могло да се направи по въпроса. Когато казах новината на дъщеря си, тя се зарадва много. Успокои се и малко по-късно заспа.

- Има нещо, което трябва да видиш – с угрижен глас каза сестра ми и ми подаде в ръцете един бял плик.

Отворих го и извадих листа хартия отвътре. Беше предупреждение от общината, че ако не платя данъците за къщата до седмица, ще има големи глоби, които след това ще трябва да покрия. Поредното изпитание, на което бях подложена. Не знаех от къде да взема пари. Заплата щях да получа едва след месец. Вече наистина започвах да си мисля, че съдбата и всички висши сили на тази земя са против мен. Чувствах се слаба, неспособна да продължавам да се справям с проблемите. Разплаках се и потънах в обятията на сестра ми. Не си бях позволявала да плача пред когото и да било, от погребението на съпруга си.

На следващия ден очаквах Дора да дойде в ресторанта. Исках да говоря с нея, но до обяд, все още я нямаше. Мартин постоянно се опитваше да ме заговори, да разбере защо изведнъж съм се променила към него. Но аз не се впусках в никакви подробности. Казвах му, че имам проблеми и че съм в ресторанта, за да работя, а не да завързвам нови приятелства. Дори това мое грубо отношение към него обаче не го отказваше да търси начини да ме доближи.

Накрая Дора се появи. Помолих я да поговорим. Тя ме изгледа подозрително и накрая ме повика в кабинета си.

- Знам, че съм тук съвсем от скоро... - подех аз – и сигурно ще ти се стори нередно, но...

- Карай направо.

- Искам аванс. Ако е възможно, бих искала да получа предплата, защото имам нужда от пари.

Дора се засмя. Гледаше ме в лицето и се смееше така, сякаш ѝ бях разказала току що смешен виц или забавна случка, която съм преживяла. Смееше се високо, та сигурно всички в ресторанта я бяха чули. Реших, че е безсмислено да стоя там и да се унижавам още пред нея. Станах от мястото си и тръгнах към вратата. Бях разстроена. Излязох от офиса със сълзи, които не можах да спра. Те потекоха по лицето ми като поточета. Върнах се в кухнята и продължих с работата си, като постоянно бършех с ръкава си сълзите. Не продумах нищо до края на деня. Само кимах покорно с глава. Може би това искаше от мен живота. Да бъда покорна и да понасям мълчаливо всичките си страдания. Да се оставям да бъда мачкана и унижавана. Но се питах: Защо?

Вечерта, докато чаках автобуса на спирката до ресторанта, Мартин спря пред мен с колата си. Настояваше да ме откара. Отказах му, но той не спираше да ме моли. Погледнах часовника си и видях, че може би съм изпуснала вече последния автобус. За това накрая се съгласих да ме откара у дома.

- Какво ти е? Какво се случи днес? - питаше ме с любопитство той.

- Всичко е наред. Просто съм станала... по-емоционална.

- Дора е, нали? Тя ти е казала нещо, заради което промени държанието си към мен.

- Не, не ми е казала нищо – отговорих, без дори да го поглеждам.

- Виж, сигурен съм, че се е случило нещо. И искам да знаеш, че Дора не ме интересува. Откакто започнах работа в ресторанта, тя ми показа, че се интересува от мен. Но аз ѝ казах съвсем ясно, че това не е взаимно. Дори исках да напусна ресторанта но тя настоя да остана, като ме увери, че не е нужно да смесваме работата с личните отношения.

- Е, може би тя все пак не се е отказала от теб.

- Това не ме интересува. Сега ме интересуваш ти.

Очите ми отново се напълниха със сълзи.

- Вдовица съм от пет години. Дъщеря ми пострада много сериозно в катастрофата, която уби съпруга ми. Сега, детето ми не може да се движи, дори не може да се храни само. За това сестра ми се грижи за нея, докато аз работя, за да изкарвам пари. През последните години съм се отдала изцяло на работата си и грижите за дъщеря ми.

- И не заслужаваш да бъдеш щастлива ли?

Замлъкнах. След малко усетих, че автомобилът е спрял. Вече бяхме пред дома ми. Погледнах към Мартин и му благодарих. А той се доближи много близо до лицето ми и в следващия миг, устните ни бяха заключени в целувка. Бях забравила усещането от това някой да показва, че те харесва, че го е грижа за теб. Докато Мартин ме целуваше, в съзнанието ми изплува ясният образ на съпруга ми. Сякаш усещах неговите устни и ласките му по кожата си. Веднага се отдръпнах от Мартин. Почувствах, че допускам грешка, че се държа непристойно. Не му казах нищо, а просто излязох от колата и се прибрах вкъщи. Чувствах се така, сякаш наистина не заслужавах да бъда щастлива...

Следващият ден беше дъждовен. Черни облаци се бяха скупчили на небето и бурята бе удавила улиците на града. Стоях на спирката и чаках автобуса да дойде. Но закъсняваше вече с петнайсет минути. Бях притеснена. Не исках да закъснявам за работа. Отворих портфейла си. Нямах много пари, но щяха да ми стигнат за такси. Накрая пристигнах в ресторанта половин час по-късно. Дора ме посрещна с недоволно изражение на лицето. Беше скръстила ръце и ме гледаше озлобено.

- Не знаеш ли кога започва смяната ти? - попита ме тя.

- Съжалявам, че закъснях. Автобусът ми не дойде и...

- Не ме интересуват оправданията ти. Тук има правила, които си длъжна да спазваш. Ако нещо в този ресторант не ти харесва, знаеш къде е вратата.

- Извинявай. Няма да се повтори.

Отидох мълчалива в кухнята. До престилката ми и ножа, който Мартин ми бе подарил, стоеше една червена роза. На нея имаше малка бележка с моето име. Усмихнах се. Отдавна не бях получавала цветя. Погледнах към Мартин и му благодарих. Той кимна самодоволно. Потопих розата в една стъклена ваза и се залових с работата си.

По обяд заведението обикновено беше пълно с клиенти. В кухнята всеки търчеше на някъде, постоянно пристигаха поръчки и натоварването беше голямо. Дора стоеше в салона и наблюдаваше дали всичко е наред и дали хората са доволни от ресторанта. Обикновено не идваше в кухнята, преди всички да са си отишли, за това се изненадах, когато я видях да приближава към мен, бълвайки огън и жупел.

- Как смееш, глупачка такава?! Искаш да урониш авторитета на заведението ми ли? - хвана ме за ръката и ме разтресе като малко дете, което е извършило нещо нередно.

- Какво съм сторила? - попитах я с тих глас.

- Един клиент е намерил косъм в супата си. А супите ги приготвяш ти. Колко пъти да повтарям, че искам да се спазват всички хигиенни норми в кухнята?! Това не ти е кръчмарската кухня в квартала, моят ресторант е за хора с класа и за това държа всичко да е перфектно!

- Не знам как се е случило. Съжалявам. Винаги работя с кърпа на главата си и внимавам много. Кълна ти се!

- Кълни се на някой друг! Искам да отидеш веднага и да се извиниш на клиента! Този срам е за твоя сметка.

Двете отидохме в салона и тя ме заведе до масата на клиентите. Поднесох своите извинения и им казах колко много съжалявам за случилото се. Дора ги компенсира с безплатен десерт и ме остави да се върна в кухнята. Сълзите отново напираха в очите ми. Тя се стараеше да ме унизи във всеки един удобен момент. Мартин се опита да ме успокои, но му казах, че сама съм си виновна за всичко.

- Ще говоря с Дора – обади се той и без да обяснява каквото и да било, отиде да я потърси.

Надникнах в салона и видях как двамата се отправят към кабинета. Сърцето ми заби лудо в гърдите. Не знаех защо, но в мен се настани тревога, която не можех да прогоня. Въпреки това продължих да работя, очаквайки да разбера какво ще се случи.

След няколко минути Мартин се върна в кухнята. Започна да събира нещата си. Беше ядосан.

- Уволни ме – каза ми. - Може би така е по-добре. Ще си намеря нова работа.

- Но защо? Какво стана?

- Не мога да търпя да гледам, как Дора те унижава – доближи се до мен той и докосна ръката ми. - Сега, когато вече няма да работя тук, ще можем да се виждаме без притеснение, че тя ще се подразни и ще направи нещо, с което да те разстрои. Довечера ще те чакам пред ресторанта, за да те откарам до дома ти – усмихна ми се той. Кимнах му в знак на съгласие. Той взе нещата си и си отиде.

Скоро клиентите си отидоха и трябваше да започна с подготовката за вечерните резервации. Сега ме чакаше много повече работа с другия готвач, след като Мартин го нямаше. Погледнах към розата в стъклената ваза и си помислих, че може би все пак и на мен ми се усмихва късметът. Мартин ме беше защитил пред Дора, с което загуби работата си. Той се интересуваше от мен, показваше ми го по толкова много начини. Може би беше време да си дам шанс с него, да се опитам отново да помисля за себе си, след всичките жертви, които бях направила, заради детето си. Но изпитвах вина... Как можеше дори да си помисля да бъда щастлива, когато дъщеря ми не е?! Това правеше ли ме лоша майка? Несъзнателно блъснах вазата на пода и тя се счупи на две-три големи парчета и няколко по-малки. Водата се разля наоколо. Готвачът ме погледна с уплаха.

- Добре ли си? Какво се случи?

- Добре съм, спокойно. Сега ще почистя. - Седнах на колене на пода и започнах да събирам малките парченца стъкло, за да не се нарани някой.

В този момент дойде Дора. Помоли готвача да ни остави сами. Доближи се до мен, гледайки ме от високо. За миг вдигнах поглед към нея и после продължих да събирам внимателно стъклените парчета от пода.

- Разбра ли какво се случи? - попита ме с равен глас.

- Да. Уволнила си Мартин.

- Той се глупак. Защитаваше те. Правеше се на супер герой, който брани своята любима. - Замълча. Може би очакваше да кажа нещо, но останах безмълвна. - Тази роза от него ли е? - Кимнах. В следващия миг, тя настъпи цветето с обувката си и го смачка с тока си. Въздъхнах тежко. - Нали не мислиш, че ще се разминеш без нищо, след като дойде в ресторанта ми и само за няколко дни внесе такъв хаос.

- Не съм сторила нищо – обадих се тихо, с все така сведена глава пред нея.

- Света Лена, която е самата невинност! Нещастница! Събирай си веднага парцалите и се махай от заведението ми! Не искам да те виждам никога повече тук. Уволнена си!

- Не! - нещо в мен се надигна. Събрах смелост, на която дори не подозирах, че съм способна. - Не можеш да ме уволниш. Имам нужда от тази работа. Дъщеря ми е болна. Ако искаш Мартин, взимай го. За мен е по-важно да изкарвам пари, за да се грижа за детето си.

- Ти глуха ли си? - изненада се Дора от думите ми. - Искам веднага да се махнеш от очите ми!

- Казах, че няма да си отида! - погледнах най-после нагоре към нея и видях изумения ѝ поглед. Вече бях събрала стъклата от пода. В едната си ръка държах малките парченца, а в другата трите големи.

- Как смееш да ми говориш така? - зашлеви ми шамар тя, след което ме сграбчи за ръката и ме изправи от пода. Изпуснах парчетата от стъклената ваза, освен най-голямото, което продължавах да стискам в дланта си. - Глупачка! Това е моят ресторант и ако не излезеш доброволно, ще те изкарам с ритници от тук! - Очакваше от мен да си тръгна, но стоях непоклатима на мястото си. Гледах я с насълзени очи. Не исках отново да остана без работа, да се лутам пак в лабиринта на отчаянието и да се чудя от къде да взема пари, за да платя сметките и рехабилитацията на дъщеря ми. - Кучка такава! Полудя ли?! Какво чакаш още?

Дора започна да ме блъска назад, за да се размърдам и да си отида. Виковете ѝ се чуваха из целия ресторант. Накрая ме хвана под мишницата и ме задърпа към вратата. Тогава без да мисля вдигнах ръката, в която държах стъклото и с едно бързо движение порязах китката ѝ. Тя ме пусна и ме погледна уплашена.

- Какво направи? Какво ми стори, кучко?!

Сви порязаната си ръка към гърдите и дрехите ѝ започнаха да се оцветяват в кръв. Но това не я спираше. Продължаваше да ме обижда и да ми крещи да се махам. Молих се да спре, да спре да ме унижава, да спре да ми вика и да се държи с мен по този начин. Но тя не спираше. Не се отказваше, въпреки раната на ръката си, от която бях сигурна, че изпитва болка. Сякаш ме предизвикваше. А в онзи момент не можех да контролирам действията си. Силен адреналин се бе налял в мен. Чувах ритъма на сърцето си, което биеше силно и учестено. Доближих се до Дора и с рязко движение забих стъкленото парче в шията ѝ. Улучих артерията на врата ѝ. Много бързо кръвта бликна като поточе и образува локва около тялото на Дора. Тя падна на пода. Застина с отворена уста и широко разтворени очи. Пуснах окървавеното стъкло на пода и се облегнах на кухненския плод, вглеждайки се в жената до мен. Беше мъртва. Убих я.

След малко готвачът и сервитьорките дойдоха в кухнята, за да проверят какво се случва. Тишината ги беше обезпокоила. Ужасиха се от гледката. Не можеха да повярват на това, че съм убила Дора. Обадиха се на полицията, а аз останах застинала на мястото си, очаквайки да дойдат и да ме отведат.