-
Сбогом... - прошепна през сълзи тя пред
гроба на сина си и пое по пътя на лудостта.
*
* *
-
Умрял от самота – казваха хората за
просяка, който живееше под моста на
града.
*
* *
Момиченцето
стоеше цял ден зад сергията на пазара
и продаваше своите рисунки, за да купи
лекарства на болната си майка.
*
* *
-
Честит рожден ден, принцесо! - каза той,
подарявайки на детето едно старо плюшено
мече, загубило едното си око.
-
О, татко, прекрасно е! Благодаря! -
развълнувано прегърна играчката си
детето, без да се интересува, че баща му
я намерил на сметището.
*
* *
Момиченцето
танцуваше щастливо до музикалната си
кутия, без дори да подозира, че механизмът
ѝ е развален. И
без това никога нямаше да може да чуе
музиката.
*
* *
Погледна
към снежинките, сипещи се зад прозореца
навън и затвори очите си завинаги,
отнасяйки тайната със себе си.
*
* *
Всеки
петък отиваше на гарата с шоколадови
бонбони и букет от лавандула, за да чака
своята любима. Старостта го караше да
забравя, че тя е починала преди десет
години.
*
* *
Седна
на дивана, вглеждайки се в снимките,
окачени на стената пред нея. Виждаше
лицата на съпруга и двете си деца. Смирено
очакваше мига, в който язовирната стена
ще се скъса и потопът ще я събере отново
с любимите ѝ
хора.
Коментари
Публикуване на коментар