Силуетът

Гледах светлините на града, които приличаха на паднали звезди от небето. Беше тихо. Само вятърът се разхождаше наоколо и се заиграваше с морето под краката ми. Старият кей се поклащаше леко, сякаш искаше да се откъсне от брега и да ме отведе надалече. Обичах да идвам на това място вечер, когато градът спи и на плажа няма никой. Усещах как пясъкът си почива от стотиците хора, които са го тъпкали през деня. Разбирах много добре как се чувстваше...

След малко видях тъмен силует, който вървеше по плажа. Една човешка фигура се приближаваше към кея. Очаквах го. Не закъсняваше. Той винаги идваше навреме. Дори понякога избързваше и ме посещаваше, преди да бъда готов за него. Но той притежаваше едно вяло нахалство, което го караше да си мисли, че е над нещата. Не се съобразяваше с никой и с нищо. Познавах го от години и може би вече бях свикнал с това. Не обръщах внимание на вече присъщите за него неща.

Стъпките му разклатиха кея, на който бях седнал. Сякаш с една непредпазлива крачка можеше да накара моя малък остров над морето да потъне. А с него и аз щях да потъна в забрава... Не ме поздрави. Обикновено пропускахме частта с размяна на любезности. Защото всъщност не бяхме приятели. Не бяхме и врагове. Не знам всъщност какви бяхме точно помежду си. Седна до мен, но с гръб към притихналия град. Предпочиташе да гледа към мрачното море, което приличаше на безкрайна бездна, криеща толкова много неизвестни неща. Мракът му харесваше. Винаги е предпочитал нощта, пред слънчевия ден. За това и обикновено ме посещаваше вечер. Чакаше всички да заспят, за да ме навести. Приличаше на вампир, криещ се от светлината, който когато огладнее идва и отпива от кръвта ми, за да се нахрани. Ако срещите ни можеха да оставят физически белези по тялото ми, то вратът ми щеше да е посинял от рани.

Дълго време никой не казваше и дума. Понякога срещите ни не се нуждаеха от разговори. Присъствието на другия беше достатъчно и за двама ни. Така можеха да минат часове наред. Той имаше способността да говори с мен без глас. Просто като стоеше наблизо, в главата ми започваха да се нижат различни думи като броеница. Имаше способността да влиза в съзнанието ми и да разговаряме там, сякаш сме си уговорили среща в моя малък свят. Мразех го заради това. Мразех, когато влизаше неканен на места, които съм предпочел да оставя скрити за хората. Но заради нахалството си, него нищо не можеше да го спре. Понякога нахлуваше и разпиляваше всичко в мен, което старателно съм се опитал да подредя дълго време. Създаваше хаос, след който си заминаваше и ме оставяше отново да залепям парчетата, с които да събера мислите си. Никой друг не правеше така. Само той.

Този път мълчанието му не ми казваше нищо. Беше тихо, както на кея така и в ума ми. Усещах ласките на вятъра по лицето си, който сякаш ми носеше мириса на... сълзи. Предпочетох да мисля, че си въобразявам. Кладенецът на моите сълзи отдавна беше пресъхнал и вече бях забравил аромата и вкуса им. Бях решил да не плача, защото от това няма полза. Някои казват, че душата олеквала, когато тъгата изригне на повърхността като сълза, но не вярвах особено в тия неща. Тъгата си е тъга, докато не бъде заменена от нещо хубаво, което да я стопи и да я накара да изчезне. 

- Защо си тук? - прошепнах накрая. - Защо искаше да се видим тази вечер?

Той мълчеше. Не поглеждах към него, защото и без това знаех, че гледа към мрака. Рядко ме гледаше в очите. Не защото той не искаше, а защото аз не му позволявах. Избягвах погледа му. Винаги. С очите си той ме караше да се чувствам като книга, която е чел стотици пъти и вече знае цели страници наизуст. Не ми харесваше да се чувствам толкова разголен през него. Мисълта за това ми беше достатъчно бреме.

- Отдавна не се бяхме срещали – чух го да казва сякаш на морето.

- Знаеш, че тези срещи не ми харесват. Нараняват ме.

- Не можеш да ме пренебрегнеш.

- Не те пренебрегвам. Но бих искал да те виждам колкото може по-рядко.

- Не ти решаваш това – думите му прозвучаха като заплаха. Знаех, че е прав.

- За съжаление е така...

- За съжаление? - изсмя се, все така гледайки към мрака.

- Да. Знаеш, че искам да спреш да ме търсиш.

- Това е невъзможно. Отредено ми е да те следвам винаги. И знаеш, че нищо няма да промени това. Дори всички опити, които направи да избягаш от мен бяха безполезни.

- Но това не означава, че ще спра да опитвам.

- Давай! - засмя се той. - Толкова пъти се опита да ме убиеш и да ме заровиш надълбоко, но аз пак оцелявах и те намирах, за да ти напомня, че нищо няма да те отърве от мен.

- Мразя те за това – казах през зъби.

- Знам.

Отново тишина. Една сълза премрежи погледа ми, но не исках да я оставя да се претърколи по лицето ми. Не исках той да вижда, че ме е накарал отново да изпитам желание да заплача. Преглътнах нервно.

- На прага съм да сбъдна най-голямата си мечта – заговорих отново, но с по-мил тон на гласа. - Моля те, не ме спирай. Не ме спъвай, когато съм толкова близо да постигна нещо, което ще ме направи истински щастлив.

- От къде знаеш, че ще те направи щастлив?

- Защото винаги съм го искал.

- И други неща си искал, но когато вече ги имаше пак не беше доволен. Искаше още и още. Толкова си неблагодарен към онова, което вече притежаваш и си постигнал.

- Спри!

- Защо? Знаеш, че не лъжа. Никога не лъжа.

- Точно заради това искам да спреш.

- Не мога. Тук съм, за да ти напомням за всичко, през което си минал, за да постигнеш онова, което уж ще те направи щастлив. Но все не се получава така. Знаеш, че понякога прекрачваше много граници, вървейки напред с убеждението, че това е нещото, което наистина искаш. Колко хора накара да страдат, заради теб? Колко пъти обърка плановете, които съдбата беше направила за теб?

- Не искам да се примиря с това, което ми дава съдбата. Не искам този прост живот, който Тя ми е отредила.

- Научи се да се радваш и на малкото, което имаш. Не си роден, за да промениш света.

- Не искам да променям целия свят. Искам да променя моя свят.

- И до кога ще се опитваш да го направиш? Не ти ли стигат всички опити досега? Още колко пъти трябва да паднеш, да се удариш и да страдаш, докато най-накрая не приемеш, че не можеш да промениш пътя, който ти е писано да извървиш? А твоят път не е с нищо по-различен от пътя на всички останали хора.

- Не искам да те слушам повече. Няма да се откажа заради теб.

Станах от мястото си, усещайки, че вече не мога да сдържам сълзите си. Но предпочитах да залеят лицето ми, когато вече съм далече от него. Не исках да ме вижда разплакан. Не исках да види, че отново ме е накарал да страдам. Тръгнах към брега, а кеят под краката ми се клатушкаше наляво и надясно.

- Не можеш да избягаш. Знаеш това – развика се той след мен.

Спрях се. Чух смеха му. Смееше ми се. Подиграваше ми се. Вече го беше правил толкова много пъти! Но това още ме караше да се дразня. Смехът му сякаш можеше да се промъкне в най-уязвимата част от мен и да започне да човърка до болка с пръчка още незарасналите рани. Това ме подлудяваше. Надявах се да не се стигне до тук. Но той го направи. Отново. За това бръкнах в джоба си и извадих ножа, който носех със себе си. Бях го взел като предпазна мярка, защото никога не знаех как ще завършат срещите ми с него. И сякаш той знаеше за ножа. Сякаш нарочно ме провокираше да го използвам. Беше толкова подъл! Ненавиждах го!

Обърнах се. Беше се изправил. Тръгнах към него, стискайки ножа в ръката си. И колкото повече се доближавах, толкова по-добре успявах да видя лицето му. Беше спокоен, дори усмихнат. Усмивката му беше дразнеща, ехидна. Но не можех да отрека очевидното. Той приличаше на мен. Очите му бяха същите, носът, устните, косата. Различното беше, че над него тегнеше една сянка, която никога не можеше да бъде пропъдена. Тя беше част от него, част от същността му.

- Какво?! Пак ли ще се опиташ да ме убиеш? - попита ме с насмешка. - Последният път го беше планирал много добре. Но... както виждаш, беше неуспешно. - Спрях се на крачка от него. - Плачеш ли? - Засмя се. - О, колко тъжно... Знаеш, че всичко ще е много по-лесно, ако спреш да се бунтуваш. Спри да вярваш в невъзможни неща и се научи да живееш като всички останали.

- Няма да се откажа от мечтите си! - казах, стискайки зъбите си, а лицето ми беше обляно в сълзи.

- Все ще се пречупиш. Не можеш да се съпротивляваш цял живот.

- Мога!

- Все някога ще се умориш. Ще разбереш, че рутината е нормалното съществуване на този свят. Никой не може да промени това. А аз ще съм винаги тук, за да ти казвам, че е време да се откажеш от глупавите мечти и желанието да постигнеш невъзможното. Знаеш, че го правя от много време, за да ти спестя всички стени, до които стигаш в крайна сметка и си блъскаш главата. Но ти не искаш да ме послушаш. Опитвам се да ти помогна!

- По-добре ще е ако те няма.

- Но не можеш да ме прогониш. Аз съм тук и винаги ще бъда. Дори и да се опиташ отново да ме убиеш, пак ще те намеря.

Замислих се над думите му. Колкото и да не ми се искаше да си призная, той беше прав. Пак ще ме намери. Погледнах към ножа, който стисках с треперещата си ръка. После погледнах и към него. Очакваше да се откажа. Да спра да се боря. Но аз не исках. Не можех. Затова вдигнах ръката си високо, след което с рязко движение забих ножа с корема си. Виждах лицето му, което издаваше недоумението му. Не беше подготвен за това. Не вярваше, че ще посмея да го сторя. Забих острието по-дълбоко и болката ставаше още по-непоносима. Той ме гледаше с насълзени очи. Беше стъписан. 

Вятърът стана по-силен. Беше студен и сякаш преминаваше през тялото ми. Видях как образът пред мен започва да изчезва. Превръщаше се в черен прах, който се разпиляваше в мрачното море. Вятърът отнасяше моето минало. Превръщаше в незначителни прашинки моите провали, моите страхове, моите падения. Даваше на нощта да се нахрани с всичките ми колебания, миговете, в които съм искал да се откажа от преследването на мечтите си, заради всички трудности, които са се изпречвали на пътя ми. И когато образът пред мен изчезна съвсем, се почувствах по-лек. Бях свободен. Изтръгнах ножа от тялото си и го хвърлих в морето. Паднах на кея и се отпуснах. Погледнах към звездите на небето. Те блещукаха и сякаш си шушнеха тайно, докато ме наблюдаваха отвисоко. Очакваха ме. За това не се страхувах вече. Усмихнах се спокоен и затворих очи. Завинаги.