Оная любов

Картина: Владимир Димитров - Майстора




Цяло село беше вдигнато на крак от Йордан, дето беше от рода на Караславовите. Нийде не можеше да намери своята млада невеста Галина. Като се прибра от града късно вечерта, булката я нямаше в къщата му. Реши, че може да е отишла при майка си и баща си, дето живяха в другия край на селото, ала и там не я намери. Почна да се тревожи и накрая тръгна да я търси по всички махали, по мегдана, по къщите на роднини. Тъй хората разбраха, че Галина е изчезнала. Избягала ли беше или нещо лошо я бе застигнало, никой не знаеше. Колкото по-тъмно ставаше, толкоз повече се пълнеше сърцето на Йордан с тревога. Най-лошите мисли почваха да влизат в главата му и да го изяждат като паразит. Затуй той събра четирима-петима млади левенти, дето да му помогнат в търсенето на неговата невеста. 

Мина Йордан покрай къщата, дето се намираше до старата фурна. Отвънка на един голям камък беше седнала старата Грозданка. Само силуетът ѝ личеше в тоз непрогледен мрак, ама Йордан я позна. Доближи се бавно до нея, за да чуе тя стъпките му и да не я уплаши. Тогаз старата се извърна към него.

- Павлине, ти ли си майко? - попита с пресипнал глас жената.

- Не, лельо Грозданке. Аз съм Йордан.

- А, Йордане, ко прайш тука?

- Мойта Галина не си ли я виждала, ма?

- Че видях я по едно време. Към гората се беше запътила.

- Тъй ли? Сама ли беше?

- Сама беше, синко.

- А твоят Павлин къде е? Не е ли у вас?

- Не, чедо. Следобед още излезе на някъде, та още не се е прибрал. Побеляха ми косите заради тоз мой синковец.

Краката на Йордан се подкосиха. Много бързо тревогата у него беше заменена от гняв. Разбра, че всичките му подозрения са били верни. Нямаше да позволи да му потъпчат честта. Напипа револвера, дето носеше под пояса си. Очите му сякаш бълваха мълнии и решителността да си отмъсти се надигаше у него.

- Ако видиш моя Павлин, кажи му че го чакам, чедо – обади се старата.

- Ще му кажа, лельо Грозданке – през зъби рече Йордан и се запъти към гората.




Йордан и Галина се венчаха миналото лято. Тя беше само на осемнайсет години, а той - с цели десет години по-голям от нея. Ама добра партия беше – работлив ерген, с голям имот и всички в селото знаеха колко услужлив беше той. Затуй родителите на Галина я подкокоросваха да се омъжи за него. Тъй и стана. Галина не беше влюбена, ама цялото внимание и обич, дето Йордан ѝ даряваше, я накараха да го хареса. 

След сватбата, младоженците заживяха в къщата на Караславовите. Свекърът и свекървата приеха младата булка с радост и големи очаквания. Тя пък взе, че ги оправда. Много бързо пое цялата къщна работа - да пере, да чисти, да готви, та Караславовица чак не можеше да повярва на каква хубава снаха са случили. Всичко вървеше по мед и масло, че чак хората от селото тайно почваха да завиждат на хубавия живот, дето имаше в новото семейство.

Йордан много искаше да има син. Все казваше на Галина какво хубаво момченце си представя, че ще им се роди. Тя го слушаше захласната и искаше да му го даде туй щастие, за което той мечтаеше. Ама дали заради хорската завист или тъй е било писано, но първата рожба, дето Галина беше заченала, не се роди. Булката пометна. Беше я страх пак да забременее, щото сънуваше все кошмари. Ревеше на рамото на Йордан и му казваше колко много иска да го дари със син, но може би никога няма да му сбъдне туй желание.

Радостта зад стените на Караславовата къща замря. Бащата на Йордан се разболя и майка му трябваше да се грижи за него. Не се отделяше от болния и все редеше молитви до него, за да не умре. А жътвата тъкмо почваше. Нямаше кой друг да ходи на полето, освен Галина и Йордан. Двамата ставаха рано призори и тръгваха с талигата към къра. Цял ден работеха, та се връщаха чак, когато слънцето се скриваше зад високите дървета на гората. 

Един ден Йордан реши, че е време да закара баща си в болницата в града. Вече не можеше все да го гледа как се влошава, а той да не прави нищо, за да му помогне. Качи го в колата, а до него се настани Караславовица. 

- До довечера ще си дойдем – каза Йордан на Галина. - Ти стой у нас.

- На полето ще ида да работя, Йордане – каза му тя. - Таз работа нас чака.

- Утре ще идем двамата.

- Каквото мога днес сама да свърша - ще го свърша – рече му Галина и той не можа да я разубеди.

Целуна Йордан невестата си по устата и подкара магарето към града. Галина махаше с ръка дълго след талигата, а после грабна сърпа, една бохча с хляб и сирене, та тръгна към полето. 

Нивата на Караславовите се намираше точно до тази на вдовицата Грозданка. Тя беше погребала мъжа си още преди десет години, та сама изгледа сина си Павлин, дето беше на годините на Галина. В тоз ден и майката, и сина се бяха хванали да работят на полето. Почти не си говориха. Усилната жега и безмилостното слънце, дето печеше над главите им, сякаш караше думите да пресъхнат в устите им. Чуваше се само шумът на прекършените житни класове, падащи под острието на сърпа. После Павлин ги връзваше на снопове и ги товареше в каруцата.

По едно време тишината, увиснала над златните селски поля, беше разкъсана от красив женски глас, напяващ тъжна песен. Галина си припяваше, докато работеше. Спомни си за една песен, дето беше научила от баба си. В нея се пееше за красива мома, омъжена насила за богат момък, а пък сърцето ѝ вече принадлежало на друг. Павлин и майка му се надигнаха. Огледаха се, за да видят чий е този глас на славей. Тогаз видяха Галина и се спряха за миг, за да послушат песента ѝ.

- Булка, я ела с нас да си починеш малко под онуй дърво – рече Грозданка, когато Галина спря да пее.

Йордановата невеста беше вече уморена и огладняла. Минаваше пладне и беше време за обяд. Затуй взе бохчата си и тръгна към ореха, чиято сянка я приветстваше да си почине. След малко там отидоха Грозданка и Павлин.

- Много тъжна песен пееше ма, булка – рече старата.

- Песен като песен – отвърна Галина.

- Ама хубаво я изпя – усмихваше се Павлин. - Аз такъв глас не бях чувал.

Галина се изчерви. Избягваше погледа на Павлин и смутена гледаше все надолу. Беше притеснена. Докато се хранеха, тя слушаше историята за злочестата съдба на Грозданка, дето е трябвало още преди десет години да се научи да живее без мъжа си. Кимаше с глава, за да ѝ покаже, че я слуша, но всъщност нищо не запомняше от разказа ѝ. Мислеше, че от жегата ще получи всеки миг я удар, я инсулт. Сърцето ѝ биеше тъй бързо, че все едно щеше да изскочи от гърдите ѝ. А стомахът ѝ се свиваше и едва успяваше да преглътне залъка, дето слагаше в устата си. Галина не можеше да си обясни туй, дето ставаше с нея. Никога преди не беше се чувствала по тоз странен начин.

Върнаха се скоро на работа всички, а пред погледа на Галина все плуваше в маранята образът на Павлин. Надигаше се от време на време, та поглеждаше към тяхната нива. Цялата затреперваше, а дишането ѝ се учестяваше. Ала щом Павлин вдигнеше очи и срещнеше нейните, Галина се навеждаше и продължаваше мълчаливо да работи. Като стана време за тръгване към селото, Грозданка извика самотната жътварка да се качи в колата им, за да не ходи пеша по пътя. Тя се съгласи и като седна до Павлин, устата ѝ пресъхна, а лицето ѝ поруменя като божур.

- Утре ще идваш ли пак на полето? - попита я Грозданка.

- Ще идвам. Ама моят Йордан ще е тука, та двамата с него ще работим.

- Добър мъж си си намерила.

- Тъй е, лельо Грозданке. Тъй е – сведе поглед Галина и не рече нито дума повече. Само слушаше колко много иска Грозданка да ожени сина си, та да се радва след време на внуци и на правнуци. А Павлин държеше юздите мълчалив и от време на време поглеждаше към Галина, чийто очи сякаш се бяха налели със сълзи.

Вечерта Йордан се прибра от града с майка си. Баща му трябваше да остане в болницата седмица-две. Ала Караславовица не можеше да издържи без да вижда мъжа си толкоз време. Затуй караше сина си да я води до града през ден-два с талигата. А Йордан не можеше да ѝ откаже, щото старата веднага почваше да реве и да му казва как я е страх, че баща му ще умре сам в болницата, без да са го видели за последен път.

В тия дни, в които Йордан и майка му ходеха в града, Галина отиваше на полето да работи сама. Усмихваше се свенливо на Павлин, който също беше там с Грозданка. По обед сядаха заедно на сянка под ореха и изкарваха половин-един час в сладки приказки. После се прибираха с колата в селото и Галина все сядаше до Павлин.

- Добре ли си ма, Галино? - попита я една вечер Йордан. - Що са въртиш тъй на одъра?

- Не мога да заспя – рече му тя тихо в мрака.

- Не си ли уморена? Цял ден пак работи сама.

- Уморена съм. Краката не ме държат, ама нещо ми пречи да заспя.

- Нещо те мъчи май. За какво мислиш?

- За нищо не мисля, Йордане. Хайде, ти поне заспивай! Мен не ме мисли.



Малко преди края на жътвата, бащата на Йордан се върна в къщата жив и здрав. Жена му не се отделяше от него и гледаше да му угажда, та да му е добре. Толкоз много се радваше, че си е пак у дома, че не можеше да му се нагледа. Йордан и Галина вече привършваха с работата на полето. Докато не прибраха и последния златен клас от тяхната нива, не спряха да излизат рано сутринта и да се връщат чак по заник.

- Галинке, ти свърши най-много работа на нивата – рече ѝ свекървата една вечер. - Затуй съм ти приготвила армаган. - Поднесе ѝ увита в бяла кърпа, миришеща на нафталин, красива дълга забрадка с избродирани червени и жълти цветя. - Таз забрадка ми е новичка, майка ми я беше подарила. Ама викам, няма закъде вече да се глася, та на детето да я дам, дето толкоз се труди туй лято.

Галина прие дара с усмивка. Разгледа забрадката и прокара пръсти по красивите цветя, чиито вълшебен аромат сякаш можеше да усети. Прибра я в раклата с вещите си, чакайки подходящ повод да си я сложи на главата, та да я направи още по-хубава.

Още същата вечер като си легнаха всички, Йордан погали Галина по рамото. Тя се обърна в постелята към него и го попита какво иска. По погледа му, който светеше в тъмното, тя разбра желанието му, без да ѝ казва и дума. Не ѝ беше до туй. Но Йордан я притисна към себе си и започна да я целува. Не си бяха разменяли любовни ласки, откакто Галина пометна. Вече бяха минали няколко месеца от тогаз. Затова Йордан бе решил, че е време да опитат отново да си имат рожба.




Беше мрачен и студен ден през есента, когато Галина научи, че Грозданка е паднала и си е ударила лошо крака. Каза на Йордан, че ще отиде да я види у тях, защото са се сближили, докато са работили заедно на полето. Той я пусна и тя бързо сложи новата забрадка от свекърва си и притича до къщата на вдовицата. Посрещна я на вратника Павлин. Галина пак затрепери, щом очите ѝ срещнаха неговите. Искаше да види майка му и той я въведе в къщата.

Като влязоха в одаята на Грозданка, тя лежеше на леглото и се чуваше как похърква. 

- Заспала е – рече Галина. - Друг път ще дойда.

- Ако искаш остани малко. Тя няма да спи дълго.

Галина прие поканата с усмивка. Двамата с Павлин отидоха в другата стая и седнаха на миндера. Той ѝ направи горещ липов чай и ѝ сложи малко мед в него. Дълго се гледаха, без да си кажат и дума. Отпиваха от време на време от чая и пак преплитаха погледите си безмълвни. Галина не искаше този момент да си отива. Чувстваше се тъй добре, макар нещо да я гъделичкаше с перо в корема, а сърцето ѝ да пееше най-силната песен, която знаеше.

Отиде си след час. Каза на Йордан, че Грозданка не е добре и иска да я види отново на другия ден. Той склони да я пусне. На сутринта я наблюдаваше докато решеше косите си пред огледалото. После я видя как старателно завърза на главата си новата забрадка, дето майка му ѝ я подари. Тогава я намери за променена. Сякаш нещо я беше развълнувало, а той не можеше да разбере какво.

- И аз ще дойда да видя леля Грозданка – каза Йордан на Галина.

- Аз няма да стоя много – рече му тя. - Само набързо ще я навестя.

- Добре де, и аз само набързо.

Не можа да го разубеди Галина. Та двамата заедно отидоха при вдовицата, за да я видят. Тоз път тя беше будна. Зарадва се на вниманието, дето получаваше след падането. Павлин стоеше до леглото на майка си и наблюдаваше Галина, която изглеждаше тъжна и отбягваше погледа му. Но от очите на Йордан не убегна промяната в настроението на жена му, докато беше близо до момчето.

- Тоз Павлин май та харесва – рече той на Галина, докато се прибираха.

- Глупости говориш, Йордане.

- Не спираше да гледа към тебе.

- Забрадката ми гледаше. Още вчера каза, че майка му имала същата. Била ѝ подарена от баща му.

Йордан не каза нищо повече. Извървяха останалия път мълчаливи. А като се прибраха в къщата, не споменаха повече нищо за Павлин.

След една седмица бащата на Йордан пак падна на легло. Здравето му се разклати за една нощ и той сякаш всеки момент щеше да се спомине. Рано сутринта Йордан реши да послуша майка си и да го закарат пак до болницата в града. Качиха се в колата, ала Галина отказа да отиде с тях.

- Какво ще правиш тука сама? Ела с нас – подкани я Йордан.

- Не обичам да ходя по болници. Тука ще ви чакам.

- Щом тъй искаш... - изсумтя Йордан.

Тоз път тръгна към града, без да я целуне.

А като се върна, Галина я нямаше.




Вървеше Йордан в непрогледния мрак към гората да търси жена си. Винеше само себе си, че е бил такъв глупак, да не види онуй, дето ставаше под носа му. Пак прокара пръсти по револвера, прибран в пояса му. Беше готов да го използва, та да накаже онез, дето тъпчеха честта на семейството и любовта му.

Тъкмо стигна до гората, когато чу, че някой се задава насреща му. Извади оръжието и го зареди. Някой пристъпваше в сухите листа към него, а той беше наострил ушите си, за да не изпусне нито звук. Вгледа се по-добре между дърветата и видя два тъмни силуета. Мъж и жена. Хванали се за ръка. Сърцето на Йордан заблъска в гърдите, а ръката му се вдигна и насочи револвера към онез отсреща, дето приближаваха.

- Мерзавци! - изкрещя Йордан. - Ще си платите за туй предателство!

- Кой е там? - чу се гласът на Павлин, идващ от тъмното.

- Ще ти кажа аз кой съм! Няма да позволя цяло село да ме говори! - продължаваше да крещи разярен Йордан.

След малко Павлин застана лице в лице с него. Оръжието на Йордан беше опряно в челото на Грозданкиния син. 

- Не! - Чу се в мрака женски глас. - Не го прави! Не го убивай!

Йордан извърна поглед встрани зад рамото на Павлин. Присви очите си. Тоз глас не беше на Галина. Свали револвера и направи крачка към уплашената девойка. Беше непозната за него. Успокои се, защото не беше жена му.

- Не си ли с Галина? - попита Йордан.

- Че какво да правя с Галина? - учуди се Павлин.

- Ами тя... няма я у нас.

- Не знам къде е. Бях с Ивана в гората да се разхождаме, ама стана тъмно и...

- Не ща да знам. Отивай си, че майка ти те чака!

Павлин изгледа с неразбиране Йордан. Не знаеше какво му беше и за кой го бе взел, та го заплашваше с револвера. Хвана девойката за ръка и тръгна забързан с нея към селото. А Йордан остана на мястото си, загледал се към гората. Беше объркан. Само се питаше къде ли бе отишла Галина...

Цяла вечер я търсеше Йордан с другарите си, ала никъде не я намериха. Скоро почна да се съмва. Цялата гора се обагри в пурпурни цветове. Слънцето започна да танцува сред клоните на дърветата, покрити със сухи есенни листа. Тогава се чу викът на единия от момците, тръгнал още предишната нощ да търси Галина.

- Тука е! Тука е! -  Викаше той. - Намерих я!

Йордан се затича бързо в посоката, от която чуваше гласа. Нямаше търпение да види жена си и да я попита какво е правила, защо е избягала. С всяка стъпка, той се чувстваше все по-омалял след броденето цяла вечер по гората. И накрая зърна сред храстите оня, дето беше извикал, че е намерил Галина. Доближи се бавно. Но след миг застина на мястото си. Очите му се плъзнаха от тъжния поглед на другаря му към онова, което беше зад него.

Галина беше там. Красива. Безмълвна. Бяла като платно. Полюляваше се леко от клона на едно дърво. Тялото ѝ беше отпуснато като на парцалена кукла. Беше се обесила със собствената си забрадка. Оная новата, с цветята, дето свекърва ѝ я беше подарила. 

Силен вик раздра гърлото на Йордан. Спусна се към дървото, за да свали мъртвата си невеста от бесилото. Не можеше да повярва, че тя бе сложила край на живота си. Притисна я силно в прегръдките си и заплака.



А под клепките на безжизнената Галина, сякаш все още стоеше запечатана оназ картина, дето видя преди да се обеси. Беше тръгнала към гората, защото видя Павлин да се отправя нататък. Тъй се беше влюбила в него, че чак се плашеше от туй силно чувство, дето я облада. Не познаваше досега тая любов. И Йордан обичаше, но по друг начин. Затуй искаше да признае на Грозданкиния син най-после, че го обича. Че е готова да избяга с него, без значение къде. Само да бъдат заедно! Но тогаз видя, че друга мома чакаше Павлин в гората. Целунаха се. Прегърнаха се. И хванати за ръце, тръгнаха навътре сред дърветата. Галина разбра, че у сърцето на Павлин не живееше оная любов, дето тя самата изпитваше към него. А бремето да я носи сама в себе си - несподелена, нежелана, беше прекалено голямо.

Коментари

  1. Болка по неизживяно детство и несподелена любов !

    ОтговорИзтриване
  2. От години не бях чела нещо толкова българско, толкова близко до нашата душевност, такава каквато я познаваме през вековете!

    ОтговорИзтриване
  3. Страхотно написан разказ,лъхащ на българщина.

    ОтговорИзтриване
  4. Много увлекателно и българско.

    ОтговорИзтриване
  5. Прекрасен разказ ! Много ме разчувства .... Поздравления !

    ОтговорИзтриване
  6. Много тъжно и разтърсващо!

    ОтговорИзтриване
  7. Силен разказ,имате талант, продължавайте да пишете и да публикувате

    ОтговорИзтриване
  8. Такава болка...от несподелена любов и не изживяно детство някога...!!!

    ОтговорИзтриване
  9. Българска му работа.Защо я обеси?Кое те кара да мислиш,че живота на село ражда душевно нестабилни хора?И дом и съпруг и секс даже си има момата...Не,ще я бесим...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. А по добре ли беше наистина да я убие, както правят сега мъжете!

      Изтриване
    2. Хубаво е написан разказът, увлече ме и го прочетох с голям интерес, но края му не ми хареса. Искаше ми се тя да разбере, че се е увлякла неправилно и да потуши появилите се чувства и да продължи живота си. Не може да има толкова нестабилни жени в България и толкова слаби и уязвими. Българката е силна жена, тя може да потисне завладелите я чувства и да продължи напред. Явно писателя не е видял перспектива за нейнияят образ или въображението му е било до тук! Аз бих измислила по-добър край за нея, например, че си има рожба и да продължи живота си.Но това е къс разказ, а иначе можеше да стане и книга и то интересна с още образи в нея и развитие на живота им. Сега оставам с тъжно и разочаровано положение, а винаги трябва да има изход и да не се оставя читателя да страда, не е това пътят по който трябва да вървим. Трябва да имаме надежда за утрешният ден.

      Изтриване
    3. МНОГО ДОБРЕ НАПИСАНО, НО
      КРАЯ НЕ МИ ХАРЕСВА! ЗА МЪЖ, НИКОГА НЕ ТРЯБВЯ ДА ПЛАЧЕШ, А СЪЩО И ЗА ЖЕНА. ИМА ТОЛКОВА
      МНОГО И ОТ ЕДНИТЕ И ОТ ДРУГИТЕ. ТЯ Е БИЛА ОМЪЖЕНА. НЕЙНОТО ЩАСТИЕ ЩЯЛО ДА ДОЙДЕ ПО-КЪСНО С РОЖБИЧКА! РАЗТРЕСЕ МЕ КРАЯ. НЕ ТРЯБВАШЕ ТАКА ДА ЗАВЪРШИ. НЕ СТИГА, ЧЕ ЖИВОТА Е ТЯГОСТЕН!

      Изтриване
    4. Прекрасен разказ .Четос с много голям интерес и в същото време усещах че виждам геройте пред мен на живо .Толкова истинско го изживях.Много години са се минали от както не бях се докоснала до толкова истински разказ ,които да те докосне .Браво на Автора.Нека има все по често такива разкази където да ни връща в миналото на онези честни времена .И нека кажат не завършва по един или друг начин със смърт.Благодаря Ви.

      Изтриване
    5. Страхотен разказ.

      Изтриване
  10. Страхотен разказ

    ОтговорИзтриване
  11. От къде може да се прочетат още такива разкази?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравейте ,можете да отидете на страничката Книгите на Билкарката .

      Изтриване
    2. В страницата на писателя и в книгите му!

      Изтриване
  12. Чудесен разказ! Поздравления !

    ОтговорИзтриване
  13. Много хубав разказ, но с тъжен край...

    ОтговорИзтриване
  14. Браво ,много автентично звучене за времето през което се развива действието,и то от такъв млад автор.За финала ,ами има логика ,мислите ли ,че щеше да е щастлива ,да гледа щастието на другата двойка,любовта им ? Да лъже себе си ,мъжа си и родителите му?

    ОтговорИзтриване
  15. Чудесен разказ.Хареса ми.Поздравления!

    ОтговорИзтриване
  16. Изчетох го на един дъх, много българско и много ме развълнува!

    ОтговорИзтриване
  17. Много хубав разказ. Браво.

    ОтговорИзтриване
  18. Прочетох го на един дъх много ми хареса Бъди жив и продължи да работи пишеш

    ОтговорИзтриване
  19. Тъжен край. Но разказа лъха на онова време, с онези ценности, които ние отдавна сме отрекли, за слепени от материализъм и цинизъм, но които са нашите корени. Не е зле да не го забравяме. Поздравления.

    ОтговорИзтриване
  20. Много увлекателен разказ! Поздравления за автора!

    ОтговорИзтриване
  21. Чудесен разказ. Дори си помислих, че е нещо от старите класици. Много истинско и трогателно.

    ОтговорИзтриване
  22. Не си струва за нищо и за никой да жертваш живота си!

    ОтговорИзтриване
  23. Според мен жената не жертва живота си заради някого, а заради себе си. Тя няма да може да продължи живота си в лъжа, кога да е това щеше да се забележи. В онова време хората са били по-честни и открити, притворството и преструвките са приоритет на сегашното време. Защо не коментира някой, който е бил така раздвоен и да каже как си щастлив с човек, който вече не ти е скъп, а гледаш другия, който е щастлив, ама не с теб?! Лесно се дават съвети, ама когато не те засяга.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Имате право, лесно е отстрани да се дават съвети, губиш ума и дума, ако ти си засегнатият човек! Галина като невинно дете започва семейния си живот, без преди това да се е влюбвала и е разбрала що е това, хаоса на емоциите, дори и болка от съмнения, разочарования. Тогава щеше да прецени, че Йордан е добро момче, щеше за рожба да се надява, един ден приказки да му чете.
      Но истината е, че има такива трагични съдби, типични особено за селските момичета! Един велик писател беше писал за истинската и страстна любов, че тя винаги свършва трагично.

      Изтриване
  24. Браво на автора! Много добре написан разказ с добре пресъздаване на българската действителнос за епохата, която пресъздава. Напипал е душевността на българите от онова време. Ще отбележа за тези, които не са доволни от края на разказа, че гледат на постълката на Галина от днешната действителност и не могат да сханат смисъла на автора, колко точно е пресъздал душевността на селяните през онази епоха. Личи си, че тези които критикуват автора не са чели класиците на българската литература. Още веднъж БРАВО на автора.

    ОтговорИзтриване
  25. Вие сте от (най) големите автори на България!!!

    ОтговорИзтриване
  26. Браво на автора! Много добре е пресъздадена една история в нашето село някога, реално така е било.Друг беше морала. Но чак пък такъв край - зловещо е.

    ОтговорИзтриване
  27. Интересна история, отразяваща душевността на българите от миналия век. Аз дори в началто останах с впечатление, че това е разказ на Йордан Йовков...

    ОтговорИзтриване
  28. Чете се на един дъх, и аз помислих,че е от българската класика!

    ОтговорИзтриване
  29. Зачетох се ,и още в самото начало те грабва и те води към края с настървен глад за още не спиращо вълнение. Браво е малко да се каже на твореца. Очаквах накрая да прочета някое утвърдено име майстор на късия разказ. За самата история на разказа бих казал че, това което аз почувствах беше вълнение във всеки етап от историята на всеки персонаж от самата творба. Благодаря за предизвиканото вълнение БЛАГОДАРЯ

    ОтговорИзтриване
  30. Увлекателен разказ, но краят му е нереален - едно време хората в България, още повече по селата са имали стабилни морални устои, вярвали са в Бог, а самоубийството е голям грях, после работна жена, както е описана Галина, не би извършила такава простотия - по време на турското робство, дори обезчестените жени не са посягали на живота си, а са зазиждали рожбата си, защото е плод на насилие - българката е силна и умна жена, практичното отношение към живота й е вродено.

    ОтговорИзтриване
  31. Млад автор и разказите се чувстват нещо недовършени; трудно е да се пише кратък разказ и да се задълбочи в българската душа, и още повече, в едно далечно минало и толкова сложно за живота на българите под османското владетелство 🤔🥺

    ОтговорИзтриване
  32. Пишете прекрасно!

    ОтговорИзтриване
  33. Чудесен разказ, чете се на един дъх.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар