Сайбиевата невеста

Картина: Ралица Денчева

Първа глава

Беше пролетта на 1890 година. Слънцето още не беше се подало иззад Балкана, когато на поляната в края на село Стомна започнаха да се приготвят софрите. Огънят за печените агнетата беше запален, а дамаджаните с ракия се изстудяваха в кладенеца. Жени сновяха насам-натам и се вайкаха, че не знаят как ще съберат толкоз много хора тука. Музикантите се сбираха да разпеят инструментите си, преди да са тръгнали със сватбарите към къщата на булката. 

Караславовите живееха в малка къща с двор и обор, дето от ранни зори бяха заблеяли двете агънца, родили се наскоро. Кольо Караславов беше от рано на крак, за да нахрани добитъка, да изчисти и премете двора, че като знаеше колко хора щяха да се юрнат у тях днеска, не искаше да заварят мръсотия. Той цяла вечер не можа да си намери място на одъра. Шаваше наляво и надясно, та покрай него и Караславовица не можа да подремне. Спомняше си как Цветана беше малка и тичаше край него да си играе. Къщата беше огласяна от детски смях и песни. А днеска щеше да я даде за булка. Очите му се насълзяваха само при мисълта, че неговата единствена рожба ще си замине от бащиния дом. Вярно, че нямаше да си иде от селото, само в друга махала щеше да живее. Ама при друго семейство, ще има нови роднини. Ах, как го мъчеше таз мисъл, че за последно става по изгрев слънце и ще види очите на Цвета в къщата! 

Сърцето го болеше него. Не знаеше с какъв акъл се беше съгласил да даде Цвета за булка на Сайбиевия син. Толкоз много да мразеше тоз сиромашки живот, дето му беше писано да има, че проклинаше деня, в който се беше родил. Ако не беше тоз недоимък, нямаше да натрупа толкоз борчове към бъдещия си зет. Че нали Сайбиевите бяха чорбаджии в селото, та от тях често селяните ходеха да искат заеми. Вече толкоз много беше задлъжнял Кольо, че не знаеше как ще се разплати със Сайбията. И на, пустото му пиянство една вечер вместо него говореше, та предложи дъщеря си за булка. Сайбията хич не се поколеба. Хубавка му се струваше Цвета, млада беше – скоро направи осемнайсет години. А той нали вече минаваше трийсетте, та за стар ерген го имаха другарите му. Още щом се съгласи да вземе Цвета за жена, стисна ръката на Кольо и му рече: 

- Всичките ти борчове към мене са платени. 

Три дена Кольо у къщи не се вясваше. Рано излизаше сутрин и се прибираше чак след заник слънце. Не можеше да погледне в очите ни Цвета, ни жена си Минка. Как щеше да им каже, че е продал чедото си, за да плати всичките си дългове? Все се правеше, че много работа има да върши, че е много зает и затуй няма време да се прибере. Ама накрая вече трябваше да каже истината. Изпи на една глътка чашата с ракия и рече, че е обещал Цвета за жена на Сайбиевия син. 

- Кольо, какво си направил, бе? Нашата Цвета! Цветанчето ли, бе? - разрева се Минка. 

- Дума съм дал вече, Минке. Не мога да се отметна. 

- Ма как тъй, бе? Нашето чедо си продал! - започна да си скубе косите от мъка тя. - Ах, мойта мила Цвета! 

Кольо не казваше вече нищо. Наля си още една чаша с ракия и я глътна наведнъж. С крайчето на окото си видя Цвета, застанала на прозореца. Гледаше към месечината в нощното небе. Не продумваше и дума. Сякаш се мъчеше да приеме съдбата, дето баща ѝ беше отредил. Веднъж лоша дума не му каза. Не го упрекна за туй, дето ѝ беше сторил, не го намрази, а пак с грижовен глас му говореше. Но не му каза и че го разбира. Не му каза, че приема съдбата си. От туй най-много го болеше Кольо. Гледаше детето да страда, да преглъща болката си и да носи туй бреме в себе си до края. С мъка гледаше как очите ѝ се променяха. Колкото по-малко време оставаше до сватбата, толкоз по-мътен ставаше погледът ѝ, заради всичките сълзи, дето оставаха неизплакани. 

В къщата се чуваше ридаене. Минка беше в одаята на дъщеря си и я гиздеше за сватбения ѝ ден. Помогна ѝ да си облече празничните одежди, сплете черната ѝ коса на плитка, накичи главата ѝ с росни китки, сложи ѝ пендари на врата. Гледаше я и не можеше да повярва, че ще остави хубавото си момиче да се омъжи за Сайбиевия син. И плачеше. Не спираше да плаче и да прибърсва очите с опакото на ръката си. Подсмърчаше и гледаше студеното лице на Цвета. 

- Толкоз си хубава, Цвето. По-хубава булка в туй село не са виждали. Сигурна съм. 

Цвета мълчеше. Очите ѝ с цвят на зюмбюл гледаха надолу и бяха премрежени от сълзи. Невидимо въже беше надянато на шията ѝ и я душеше, та не можеше дъх да си поеме. Дума не можеше да каже в тоз момент. Майка ѝ докосна брадичката и я накара да вдигне лице към нея. Погали я. Усмихна ѝ се. 

- Много мислех, Цвето, ама накрая се реших да ти дам едно нещо. 

- Не ща повече дарове, майко. Толкоз много неща ми даде за таз сватба, пък аз дори не бях мислела още да се омъжвам. 

- Знам, чедо, знам. Ама туй дето имам да ти давам е друго. 

Минка отиде до вратата и се огледа. Кольо още беше навънка. Затвори и се върна при Цвета. Извади от сукмана си дървен мускал и го даде на щерка си. Цвета го взе в ръце и го огледа. 

- Розово масло ли е туй? 

- Не. С туй можеш да се отървеш от мъжа си. - Настана мълчание. Цвета гледаше с недоумение в очите на майка си. Минка поде тихо: - След сватбата, като се качите в одаята, му сложи тоз зехир в чашата и го накарай да го изпий. После ще кажеш, че много се е вълнувал зарад брачната нощ и сърцето му се пръснало. И тъй ще си била омъжена само за една вечер. Пак ще си свободна, Цвето, ама ще имаш и имане. Вече ще си Сайбиева снаха. Пък по-нататък пак ще можеш да се омъжиш за тоз, който ти искаш. По друг начин не мога да те спася от таз орис. Пък майчиното ми сърце не може да понесе да те гледа нещастна. 

- Аз не съм нещастна, майко. Щом тъй ще отърва тетю от борчовете, ще се омъжа. 

- И ще живееш с оня пуяк до края на живота си? Вярно, имат пара, ниви колкото щеш, хора дето за тях работят, ама не го обичаш. 

- Ти обичала ли си тетю преди сватбата? - попита Цвета, а Минка я гледаше и мълчеше. 

- Други времена бяха. Ама го обикнах после. Сега без него не мога – каза накрая. 

Външната врата се хлопна. Кольо влезе в къщата и Минка подскочи уплашена. 

- Скрий мускала – рече на дъщеря си. - Баща ти да не го вижда. 

Цвета го пъхна в пазвата си и въздъхна тежко. Майка ѝ чу гласа на Кольо, който я викаше и излезе от одаята. Булката остана сама. Отиде до огледалото и се огледа. Хубава беше с тез одежди. След малко щяха да я пребулят и когато махнеше отново булото, вече щеше да е Сайбиева снаха. Стисна зъбите си, че да не се разплаче. И не, не ѝ се плачеше толкоз, защото ще бъде омъжена, а защото детинството ѝ вече си е отишло, щеше по друг начин на нея да се гледа. Къща вече ще трябва да стопанисва и за мъж да се грижи. 

Седянките щяха да ѝ липсват. С нейните приятелки вече няма да ходи да пее и да играе хора край запаления огън на площада. Момците вече нямаше да я заглеждат. Ами Стоян? Ах, вече и той нямаше да я поглежда в очите с оня поглед! Толкоз усмивки му пращаше Цвета, китката от косите си му даваше на него сред всички ергени в селото. Ама откакто разбра, че ще я годят за Сайбиевия син, очите на Стоян вече не видя. Дали я мразеше, питаше се тя. Сигурно си е мислел, че отдавна са я гласили майка ѝ и баща ѝ за Сайбията, пък тя да ходи тъй да се заиграва с влюбеното му сърце напразно... 

Сложи ръка на пазвата си Цвета. Усети хладината, дето лъхаше от мускала със зехир. Туй беше решението на проблемите ѝ. Туй щеше да я отърве от мъките, дето изтърпя и от онез, дето се задаваха по пътя ѝ. И не, не беше способна да даде на мъжа си да изпие таз отрова. Пък и той за какво беше виновен? Баща ѝ я беше дал доброволно, а оня се съгласил да я вземе. Затуй Цвета се зачуди дали да не изпие тя оная смъртоносна глътка и да се свърши с всичко туй. Ей тъй, в сватбените дрехи щяха да я намерят, в нейната одая, дето цялото детинство си беше изкарала. И ще си отиде от тоз свят недокосната, неопорочена. Свободна. 

Тъпани заблъскаха от горната страна на махалата. Сбираха се съседи пред къщата на Караславови и започваха да се вият хора. Сватбеният байрак се задаваше със сватбарите откъм баира. Весела глъчка се носеше наоколо, а сърцата на Кольо и Минка бяха свити от мъка. 

- Цвето, Цвето! - викаше майка ѝ, влизайки в одаята при нея. - Цвето, идват! 

- Чувам ги – отвърна булката, надничайки зад пердето. - Готова съм. 

- Не забравяй какво ти дадох, Цвето – стисна ръката ѝ майка ѝ. - Ти реши какво да сториш. 

Цвета кимна и пак погледна през прозореца. 

Кольо и Минка излязоха на портата да посрещнат гостите. Музиката заглушаваше гласовете на селяните и ги подтикваше към танци. Най-отпред на процесията беше той – Сайбиевия син, младоженеца. Лозан се казваше. Беше висок, силен като скала. Облечен със сватбена носия и черен калпак, накичен с чемшир и пауново перо. Под тънкия му мустак се подаваше широка усмивка. 

В дясната си ръка държеше юздите на бял като сняг кон, който вървеше бавно, следвайки неговото темпо. На гърба на животното седеше свекървата – Сайбийката Гена. Тя беше на близо седемдесет години и краката хич не я държаха. Докато натрупат имането с покойния си мъж, здравето си даде по къра и оборите. Затуй сега толкоз трудно вървеше. Онуй дето всички забелязаха и не одобриха беше, че Гена се бе облякла в черно от горе до долу. Вярно, жалееше още мъжа си и първородния си син, ама днеска беше сватбата на Лозан, та с черно не вървеше да е облечена. Ама нали тя си знаеше все своето, никой не можа да я разубеди. 

- Добре дошла си, сватьо! - обади се с пресилена усмивка Кольо. 

- Добре заварили сте, сватове! - каза Гена. - Тука сме дошли да си вземем булката. 

- А, ще я видим тая работа – засмя се Кольо. - Ей тука нося едната булчинска обувка, та да видим колко пара ще се събере в нея. 

Лозан пристъпи напред със самодоволна усмивка. Извади от пазвата си пари и започна да слага в обувката толкоз, колкото можеше да поеме. Вече почти я напълни, когато Кольо му даде знак да спре. Всички почнаха да ръкопляскат, а оркестърът пак засвири, когато домакините поканиха сватбарите да влязат в къщата му. Лозан помогна на майка си да слезе от коня и я накара да се облегне на него, та да може да прекрачат прага на Караславови. 

На двора беше приготвена трапеза. Гостите можеха да се почерпят, докато Лозан, майка му и техните най-близки влязоха вътре да пребулят и да вземат булката. На ръце изкараха Цветана, с червен воал пред лицето. Тъй поне се скриваха тъжните ѝ очи, та хората мислеха, че е много щастлива. В една каруца я качиха заедно с Лозан. Цялата върволица от хора ходеше след колата, теглена от два коня към селската черква. А музиката не спираше и не спираше, докато булчинското сърце се късаше от мъка. 

Лозан се престраши и докосна бялата ръчичка на младата си невеста. Тя му се стори толкоз студена, че чак се притесни. 

- Ледена си. И трепериш – каза ѝ на ухо той. 

- Притеснено ми е. 

- От какво? От мене ли? 

- Не. Толкоз много хора са дошли заради нас... 

- Скоро всичко ще свърши. Само за един ден е. След туй ще останем само двамата – усмихваше се той. 

А под булото Цветана прехапа устните си от страх. И за туй беше мислела толкоз много. Плашеше я мисълта, че ще остане за пръв път насаме с Лозан. Не знаеше какво да прави, не знаеше нищо за туй, което се очакваше от нея. Отново се сети за мускала в пазвата си и думите на майка си. Само смелост ѝ трябваше, та да стори каквото трябваше. 

Венчавката мина, а после всички се струпаха на поляната, дето от сутринта се щураха жени да готвят и да нареждат дългата трапеза. Все пак цялото село беше поканено на таз сватба, та много храна трябваше да има. Младоженците бяха настанени на най-видното място, а покрай тях роднините и приятелите им. Цвета гледаше безмълвна, залък в устата си не слагаше. А Лозан се смееше и раздаваше наздравици, та да видят всички колко щастлив беше. Минка и Кольо гледаха дъщеря си отстрани. От мъка Кольо се наливаше с ракия, та чак жена му трябваше да почне да му се кара, че бързо ще се напие. Ама той не искаше и да чуе даже какво му казваше тя. Тежко му беше на душата и затуй се надяваше да му олекне от ракията. Свекървата Гена пък се радваше на щастието на сина си. Само той ѝ беше останал в тоз живот. Молеше се и на снаха да е случила, та да ѝ подслади малко живота. 

Всички ритуали трябваше да бъдат спазени на сватбата. Лозан и Цвета разчупиха питката над главите си, като по-голямото парче остана в него. После Гена сложи пред нозете на снаха си менчето с вода, в което плуваха бели и червени карамфили. Невестата го бутна с крак и цветето, което беше най-близо до нея имаше червен цвят – мъжка щеше да е първата ѝ рожба. В песни и танци минаха останалите часове. Безброй подаръци и благословии получи младото семейство. Такава пищна сватба в селото не беше имало досега. За нея хората щяха да говорят дълго след туй. 

На ръце пренесе Лозан младата си булка в новата ѝ къща. Щяха да живеят в бащиния му дом. Голям имот беше, на два ката. Дворът се ширеше чак до гората. Имаше засяти зеленчуци и овощни дръвчета, които през лятото даваха много плод. В една пристройка отляво блееха овце, а кокошки щъкаха навсякъде. На трема пред къщата имаше миндер, застлан с червен губер. Понякога през топлите августовски вечери Гена обичаше да спи там. 

Нозете на Цвета докоснаха пода на главната стая с огнището. Тръпки полазиха по цялата ѝ снага. Уплашена беше. Не знаеше дали някога ще свикне да живее тука. Голяма къща беше, ама студена, мрачна. Сякаш е създадена за толкоз многобройна челяд, а в нея живееха само Лозан и майка му. Тука имаше миндер, малка софричка и един чекрък до стената. В дъното се виждаше врата, водеща до одаята на старата. 

- Студено ли ти е? - попита я нежно Лозан. - Да запаля ли огън? 

- Не, добре ми е. 

- Ние ще живеем на втория кат, а майка си спи тука. Ей там са стълбите – посочи той към стръмни дървени стъпала, водещи нагоре. 

Цвета запристъпва бавно по килима към стълбата. Качи се по нея, чувайки различно скърцане на всяка своя крачка. Горе имаше коридор и две стаи. Подът беше боядисан в черно, а стените варосани до снежнобяло. Миришеше на дърво и на сушени подправки, защото от тавана висяха билките, дето Гена ползваше за гозбите си. Лозан отвори вратата на тяхната одая. Влезе пръв и запали газената лампа, та невестата да влезе на светло. Голям одър имаше вътре, ракла и висок до тавана дървен гардероб. Широк джам се виждаше зад дръпнатите завеси, през който всяка сутрин Цвета си представяше как я будят слънчевите лъчи. 

Лозан протегна ръката си към нея. Тя се подвоуми, пък накрая му даде своята. Той я придърпа нежно вътре и затвори вратата. Със силно разтуптяно сърце младата невеста седна на губера и усети как ѝ се вие свят от притеснение. Лозан застана пред нея. С усмивка вдигна булото от лицето, което цял ден бе скривало зюмбюлевите ѝ очи. На светлината на лампата, булката му се струваше по-красива от всякога. Погали бузата ѝ с опакото на ръката си. Грубата му кожа остави червени следи по бялата ѝ нежна страна. 

- Толкоз си хубава – рече Лозан и понечи да целуне невестата си, когато тя отмести лицето си настрани. 

- Пие ми се малко вино. Има ли? - попита тя. - Днеска от притеснение ни залък съм сложила в устата си, ни глътка. 

- Вино ли ти се пие? - изненада се той. 

- Никога не съм пила вино. Тетю не ми даваше. Ама нали сега вече не съм при него... - опита да се засмее на сила Цвета. 

- И аз ще пийна вино. Сега ще донеса – изхвърча набързо от одаята Лозан. 

Цвета остана непоклатима на мястото си. Беше си кръстосала ръцете, а в тях стискаше мускала с отрова, който ѝ даде майка ѝ. 

След малко Лозан се върна с бъклица червено вино и две чаши. Наля първо на невестата, а после на себе си. Подаде ѝ едната чаша и вдигнаха наздравица. Той вече толкоз ракия беше изпил на тържеството, че още малко му трябваше да изгуби съзнание. Изпи наведнъж чашата си. Цвета също се насили да изпие своята. После стана от одъра. 

- Хайде по още една чаша. Аз ще налея – усмихваше се тя. 

Взе бъклицата от раклата и напълни пак вино за себе си и за Лозан. Преди да му даде неговата чаша, отвори мускала с отрова и с притаен дъх започна да излива съдържанието във виното, без той да я види. Лозан я дръпна за престилката с палаво изражение на лицето. Сякаш ѝ казваше, че той вече е готов за първата им вечер като младоженци. От тоз жест Цвета се стресна и изпусна мускала на пода. Отровата се разля. 

- Какво е туй? - изправи се като попарен Лозан от одъра. Наведе се да вземе мускала, а Цвета го гледаше уплашена. Той помириса течността и не усети никакъв мирис. Сложи капка на пръста си и го облиза. Начумери се от горчивия вкус и плювна встрани. - Отрова? Да ме умориш ли искаше? - гледаше учуден към невестата си. 

Тя мълчеше. Брадичката ѝ трепереше. От очите ѝ започнаха да капят сълзи. Туй му беше достатъчно на Лозан да разбере, че подозренията му са верни. Хвърли мускала пак на пода и сграбчи Цветана през кръста. Тръшна я на губера върху одъра и се качи върху нея. Тя правеше неуспешни опити да го отблъсне от себе си, ама той беше силен и здрав мъж. 

- Недей, моля те! Не искам! - хлипаше тя под него. 

Но той не щеше да я чуе дори за миг. Сложи ръката си на устата ѝ и без да се интересува от сълзите ѝ я направи своя жена.

Из романа "Сайбиевата невеста" от Боян Боев

изд. "Изида", 2019 год.

За поръчка на книгата пишете на автора тук: https://www.facebook.com/boyan.boev07/

Или потърсете в книжарниците.