Сбогом, мамо и тате!

 

Снимка: AI Image Generator

Често пъти в моите произведения фокусът е насочен към взаимоотношенията между хората, особено между роднини. Тази тема ми е интересна, заради своята сложност. Все пак много психолози и терапевти откриват първоизточника на много проблеми за отделната личност именно в техните семейства. Интересен ми е методът, по който работят семейните констелации, родовата терапия и т.н. Опитвам се да се обогатявам с все повече информация на тази тема, за да мога да представям все по-добре тези сложни отношения между героите в произведенията ми. И наистина за мен е удовлетворяващо, когато някой читател преосмисли своето поведение към любимия си, към детето си или родителите си. Случвало се е майки да ми споделят, че докато са чели мой разказ, са имали чувството, че наблюдават себе си отстрани. И са осъзнали, че не харесват този образ, в който са се припознали. Това води към промяна и вярвам, че тя в повечето случаи е към по-добро. Е, сега ви представям един нов разказ, за чието написване бях провокиран именно от всичко, което изложих по-горе. Приятно четене! 

 

   Баща ми ме мразеше. Но не, не мислете, че открито в лицето ми някога е казвал нещо подобно. Даже това бих предпочел да се бе случило. Да застанеш очи в очи с някого и да си кажете всичко, което имате един на друг, е най-хубавото, което бихте могли да сторите. Това е толкова освобождаващо! Да усетиш как тежестта от толкова много премълчани думи, най-после те напуска, за да продължиш с лекота напред. В диалога се крие много голяма сила, до която обаче по-голямата част от хората нямат смелост да посегнат.
Та, както ви казвах, баща ми ме мразеше. Това улавях във всеки един осъдителен поглед от него към мен. Нищо от онова, което правих в живота си не му беше достатъчно. Не казваше, че е разочарован от моите дела, но и не казваше, че се гордее. А аз се стараех, за да изкопча от него онова "Браво!", което на пръв поглед не значи нищо, но аз тъй силно копнеех да го чуя от устата му. Не одобряваше начина ми на живот и това личеше в липсата на подкрепа в моменти, когато най-много съм се нуждаел от него. Не разбираше интересите ми, не откриваше смисъл в онова, което исках да уча и да работя, не харесваше приятелите ми. Но никога за нищо не сме се карали. Бяхме постигнали едно фалшиво, мълчаливо примирие помежду си, в което съществувахме на този свят като баща и син, заради кръвната ни връзка. Но близост помежду ни нямаше.
Всичко сякаш се промени, когато мама си отиде. Не беше мъртва, а ни изостави. Замина по света, за да преследва своята мечта – да лекува хора в райони, до които не достига медицинска грижа. В началото отсъстваше по месец-два. А накрая просто не се върна. От време на време ми пишеше писма, обаждаше се за рождените ми дни, за да знам, че е добре. Не споменаваше нищо за друг мъж в живота си или нещо такова. Тя толкова силно бе отдадена на каузата, в която вярваше, че бе готова да загърби всичко останало, в името на нещо по-голямо. Отначало страдах много. Плаках, обвинявах се. Питах се дали не си е тръгнала заради мен, защото не ме обича. Но колкото повече растях, толкова повече започвах да я разбирам. И дори в един момент усещах, че ѝ се възхищавам. Колко хора биха оставили обикновения си човешки живот, за да помагат на другите, да променят света към по-добро? Колко хора биха жертвали удобството си, сигурността си, за да спасят живот? Колкото и да ми липсваше, за мен мама бе герой!
След време обаче се замислих, дали не си отиде заради баща ми. Той и с нея се държеше особено. Искаше тя да бъде като домакините от филмите, които чакат в края на деня мъжете си вкъщи с вкусна храна, изчистена къща и готови да изпълнят всяка прищявка на съпрузите си. Според баща ми той винаги беше най-уморен от всички и когато се върнеше от работа, нищо не можеше да се очаква от него да свърши. Сядаше пред телевизора, пускаше си спортния канал и до късно през нощта се наливаше с бира. А когато майка ми даваше нощни смени в болницата, аз трябваше да се погрижа той да има сервирана храна на масата и студена бира в хладилника. Да, осъзнавам колко тежка и физическа бе работата му. Имаше фирма за строително-ремонтни дейности. Често се налагаше да работи от рано сутрин до късно вечер. Ала не мисля, че това му даваше право да омаловажава труда и всичко свършено от останалите през деня. Той обаче го правеше.
Още помня деня, в който мама съобщи, че ще се включи в хуманитарна мисия. Не му искаше разрешение, а просто заяви решението си. Беше толкова нетипично за нея. През годините бях свикнал да я виждам все разколебана, нерешителна. Все диреше одобрение от баща ми и мнението му за всичко, дори за роклята, която да си избере за някой официален повод. После разбрах, че той така я бе пречупил. След петнадесетте години брак, в които тя се опитваше да му угажда, за да бъде доволен и да не прави проблеми вкъщи, постепенно се беше превърнала в човек без воля, без характер. Жена, подчинена на мъжа си. Губеше себе си. И наистина не можех да повярвам на онази сила, с която съобщи, че заминава. Разбира се, скандалите не се разминаха. Имаше викове, заплахи, чупене на вещи и блъскане на врати. Баща ми всякак се опита да я накара да остане през следващите няколко дни.
- Ако си тръгнеш оттук, никога повече не прекрачвай прага на дома ми! - беше последната му дума към нея.
И колкото и сълзи да се изливаха от очите ѝ в онзи момент, тя все пак си събра багажа в куфара и замина. Когато се върна след малко повече от месец, не се прибра вкъщи. Нае си стая в хотел. Виждахме се навън, у баба и дядо (които не одобряваха решението ѝ и постоянно се опитваха да я убедят да се върне, за да си гледа семейството) или идваше тайно у дома, когато знаеше, че баща ми е на работа. Това се повтаряше две години, докато накрая просто повече не си дойде след поредната хуманитарна мисия в далечна страна.
- Обичам те! Прости ми!
Така тя завършваше всеки един разговор с мен по телефона. А аз не отговарях нищо и прекъсвах връзката. Докато веднъж, когато вече бях достатъчно голям и може би дорасъл, за да я разбера, отвърнах:
- Обичам те! Прощавам ти!
Тя се разплака. Хиляди пъти ми благодари и сякаш усетих как отдавна съм искал да кажа тези думи, ала съм ги задържал насила в себе си. Трябвало е да узреят достатъчно, за да ги поднеса на мама като вкусен плод, който да ѝ донесе търсените наслада и спокойствие. Оттогава спря да ме моли за прошка. Вече знаеше, че ѝ бях простил не само на думи, а и дълбоко в сърцето си!
Баща ми обаче никога не ѝ прости. Знаеше, че с нея поддържаме връзка, но нито веднъж не попита дали е добре. Само слушах да говори за нея колко ужасна съпруга и майка е, обиждаше я без свян пред мен, изкарваше я най-черната жена пред всички, които я познаваха. Чудих се дали наистина някога я е обичал. Дали всичко това го правеше, защото беше наранен от постъпката ѝ, защото му липсваше? Или просто гордостта му бе накърнена и не можеше да си прости, че в очите на хората изглеждаше като глупак, позволил на съпругата му да го напусне? Това остана загадка за мен, защото той не споделяше. Камо ли пък да кажеше някому, че го обича! Според него мъжете, които говорят за чувствата си са „женчовци“. Той държеше на мъжкарското поведение, а дори не знаеше колко глупаво и примитивно изглеждаше отстрани.
Именно затова и не разбираше моето увлечение по изкуството. Винаги съм обичал да рисувам. Мечтаех си още от малък да стана един ден прочут художник и да имам изложби по целия свят. Стаята ми никога не е била пълна с умалени модели на автомобили, с войници и други. Никога не се научих да играя футбол, нито пък харесвах да гледам спортни канали. Не слушах музиката, която на баща ми му харесваше, а винаги ме вълнуваше класиката. Нещо, на което той гледаше с насмешка и затова не си позволявах да пускам Вивалди, Моцарт и който и да е друг от тези велики музиканти в негово присъствие. Все ми даваше за пример синовете на своите приятели и казваше, че му се иска да бях като тях. Затова и с него не успяхме да си създадем общи спомени като баща и син, към които да се връщам, щом си спомня за детството. Той не намираше нищо, което бихме могли да вършим заедно. Докато с мама бе различно. Тя винаги ми четеше приказки преди да заспя. Научи ме да карам колело, ходихме с нея на кино и театър. Обичах от малък да посещавам галерии, да давам спестените си пари от празници и рождени дни за платна, четки и бои. А тя ме подкрепяше в това.
Когато исках да постъпя в гимназията по изкуства, баща ми се изсмя. После обясни, че трябва да уча нещо, с което да имам професия, носеща ми добри доходи. И завърши с това:
- Нали знаеш, че музикант къща не храни. Та и с художниците е същата работа.
Не ми позволи да уча това, което исках. Записах се в гимназия по строителство със специалност Архитектура.
- Ето, хем ще си рисуваш пак, ама няма да са някакви глупости там, а архитектурни проекти, които ще ти носят след време много пари – казваше баща ми.
После пък, когато вече дойде време да следвам, не ме подкрепи, щом научи за твърдото ми решение да уча в Националната художествена академия. Каза, че пари за това няма да ми даде, защото не одобрява. И това бе крайната му дума. Знаех, че няма да промени мнението си. Затова се заех да си намеря работа, за да събера нужната сума за семестъра. Споделих и на майка си за решението ми, та тя също ми помогна финансово. И след няколко месеца, вече имах квартира в столицата, почасова работа в едно кафене и бях приет да уча живопис в академията. Мечтите ми се сбъдваха!
Отначало се прибирах през седмица вкъщи, за да прекарам уикенда с баща ми. Той ме чакаше и ако се случеше да не успея да се върна, поради някаква непредвидена ситуация, ми казваше:
- И ти не се интересуваш от мене. Същият си като майка си! Ама вървете по дяволите и двамата!
После, когато се виждахме, все едно нищо от тези думи не бе изричал. Разпитваше ме много малко за новия живот, който имах вече в столицата. Интересуваше се само от това имам ли пари за наема, за храна и дали съм здрав. Нито веднъж не ме попита за онова, което учех, за това как си изкарвах парите за плащане на семестриалните такси. Когато ме изпращаше на гарата, винаги ми даваше по някой лев, с който да си платя билета за влака и да ми остане нещо. Но само толкова. Все пак ме бе предупредил, че не одобрява решението, което взех, затова нямаше да ме подкрепи финансово.
След време, животът ми се подобри. Завърших академията, вече имах участие в няколко съвместни изложби с мои картини, дори работех над идеята за самостоятелна. Успях да взема шофьорска книжка, купих си и стара кола, с която да мога свободно да пътувам, независим от разписанията на влакове и автобуси. И започнах все по-рядко да се прибирам при баща си. В началото му се обаждах по веднъж-два пъти в седмицата, за да го чуя как е. Той все казваше, че е добре, че всичко е наред.
- А ти как си? - питаше ме не толкова от интерес, колкото по задължение.
- Добре – отговарях.
- Радвам се. Ще си дойдеш ли този месец?
- Не знам. Ще ти се обадя да знаеш, ако успея да се прибера.
- Добре.
И разговорът прекъсваше. Нито той ме разпитваше за каквото и да било, нито аз него.
Поканих го на моята първа самостоятелна изложба. Той дойде на вернисажа, с което ме изненада. Прегърнахме се, но някак без чувства, без особена емоция. Остана докрай, изслушвайки всичко, което имах да кажа за картините си. Видя журналистите, които ме интервюираха, видя приятелите ми, които гледаше осъдително. Не можеше да приеме всички онези артистични хора, облечени цветно и отдали живота си на изкуството. Не можеше и да повярва, че някой би могъл да се издържа от подобно нещо. Но за мое голямо учудване, всеки път, когато някой от познатите и роднините ми, заговорил пред баща ми за моите успехи, той се усмихвал и казвал колко много се гордеел с мен. А защо на мен не го каза нито веднъж?! Защо не ме накара да почувствам, че наистина се радва за това, което успях да постигна сам в този живот?! Не му поисках нищо друго, само неговото одобрение. Ала не го получих никога! Мразеше ли ме? И това ме накара още по-рядко да му се обаждам дори. Той също не ме търсеше. Вече дори не се чувахме и по празниците...
Тогава дойде болестта в живота ми. Връхлетя ме бързо и неочаквано. Отидох на преглед, заради често прилошаване. Очаквах да се окаже следствие от преумора, стрес, а чух страшна диагноза. Рак. Всичко се завъртя така неусетно, че започнаха химиотерапиите, ужасните болки, повръщането, изтощението. Неколцина приятели бяха до мен в този тежък период, които ми помагаха с всичко, от което имах нужда. Не казах нищо за случващото се нито на баща ми, нито на майка ми. Отдавна всеки от семейството ни вече съществуваше сам за себе си.
Умрях. Не успях да се измъкна от адската въртележка. Отидох си от земния свят едва на тридесет години. А исках да постигна още толкова много! Безчет мечти останаха несбъднати. Безчет копнежи – неизживени. И дори сред приятели, аз си отидох самотен. Необичан. Неудовлетворен.
Видях родителите си отново, преди да отлети душата ми завинаги в небето. Бяха се събрали за моето погребение. Не знам кой и как им бе съобщил за смъртта ми. Но страдаха. Знам, че страдаха. Дори сякаш скръбта ги бе накарала да загърбят всичко, което се бе случило помежду им. Болката ги събираше отново. Загубата на единственото им дете.
И се питам толкова много неща от онзи момент, в който ги видях да плачат над гроба ми. Трябваше ли да живеем по този начин? Защо не успявахме да се ценим един друг, докато още бяхме заедно? Защо не си казвахме всичко, което изпитвахме, за да подобрим отношенията си? Защо не се подкрепяхме и не се обичахме като истинско семейство? Та нали когато обичаш някого, трябва да го приемаш с всичките му добродетели и недостатъци?! Та нали родителят го има, за да бъде опора за детето си и да се радва на неговото щастие, дори да не го разбира?!
Е, вече само ще се питаме какво е можело да бъде. Прекалено късно е. Връщане назад няма. Мен вече ме няма. Сбогом, мамо и тате! Обичам ви! Сбогом!

 

Боян Боев

Юни, 2024