Разказите на различните

 

Снимка: AI Image Generator

Дани,
27 години

    Аз бях различен. Всъщност, за повечето хора все още съм различен. За по-голямата част от познатите ми, си оставам наркоманът Дани. Човекът, който си провали живота и нарани много свои близки. Не искат да повярват, че съм се измъкнал от онзи лабиринт, изходът от който мислех, че е само самоубийството. Но аз успях! Чист съм вече повече от шест години! Просто може би ще бъде нужно време, докато накарам всички да осъзнаят това, докато върна доверието на хората към себе си. Защото знам, че веднъж изгубено, то може да се спечели отново много трудно.

    Как започна всичко? Колкото и глупаво да прозвучи, започнах да се друсам заради една глупава игра, един облог. Когато бях на седемнадесет, бях щастлив човек. С гордост заявявам това. Имах прекрасни родители, които правиха всичко за мен, защото бях единственото им дете. Имах приятели, гадже, в училище оценките ми бяха задоволителни. Не можех да се оплача от живота си, а това е, което правят повечето тийнове. Обичах спорта, играех във футболния отбор на гимназията. Излизах често, забавлявах се. Пиех по малко алкохол, колкото да се повдигне градусът на настроението ми, но никога не прекалявах с това.

    Тогава имах връзка с Маги, моето първо гадже. С нея се чувствах добре, прекарвахме си чудесно заедно. Тя беше първото момиче в моя сексуален живот. Бяхме на една възраст, но учихме в различни паралелки и имахме много общи теми на разговор. Един ден, разбрах, че тя се друса. Заварих я в задния двор на гимназията с няколко странни типове, за които твърдеше, че са нейни приятели. Ядосах се, но в онзи момент, докато я гледах, сякаш не беше Маги, а друг човек. Беше различна за мен, не можех да я позная. Хвърли се на врата ми, започна да ме целува, да ми се смее. Тя бе напълно неадекватна! Реших да се махна оттам веднага, а така наречените от нея „приятели”, започнаха да викат и да подсвиркват след мен. Въпреки това и за миг не се обърнах назад.

    Не можех да разбера какво я е накарало да посегне към наркотиците. Обвинявах се за това, че досега не съм разбрал, че се друса. Вярно, не прекарвахме по двадесет и четири часа в денонощието заедно, но все пак трябваше да разбера по някакъв начин. Не знаех какво да сторя. Реших, че е най-добре да не се виждаме с Маги. Не исках да се занимавам с човек, когото си мислех, че познавам, но всъщност не беше така. Може би се боях по някакъв начин да не навреди и на мен това, че тя се друсаше.

    Признавам си, че за миг през ума ми премина мисълта дали усещането, което ѝ носеха наркотиците, е толкова хубаво, колкото бях чувал. Изпитах любопитство. Но това бе моментно състояние, което бързо отпъдих от съзнанието си.

    На следващия ден с Маги се видяхме в училище. Тя дойде при мен, когато осъзна, че я отбягвах. Извиняваше ми се, казваше колко съжалявала за това, на което съм станал свидетел. Увери ме, че това е бил първият път, в който е опитала кокаин. Никога преди това не била употребявала наркотици. Звучеше толкова убедително. Разплака се дори, казваше, че не иска връзката ни да приключи заради случилото се. Реших да ѝ дам още един шанс.

    - Без тайни, без лъжи и без наркотици! – Поставих ѝ условие аз.


    - Разбира се. Обещавам! – Хлипаше тя и ме прегърна силно.

    Сега, когато разказвам тази история, си давам сметка, че ако още тогава се бях отказал от Маги, може би животът ми щеше да поеме в друга посока. Вероятно никога не бих се сблъскал лице в лице с наркотиците – лабиринтът, от който малцина успяват да излязат живи… Но не искам да си помислите, че я обвинявам. Не! Все пак аз нося глава на раменете си и може би трябваше да бъда по-здравомислещ човек, а не да се поддавам на провокации. Както и да е. Нека продължа с разказа си. Изводите ще оставя на вас.

    Една вечер се бяхме събрали неколцина приятели в апартамента на Маги, чиито родители не бяха в града по това време. Беше ни скучно и решихме да поиграем на „Предизвикателства”. Не зная дали ви е позната тази игра, но се състои в това, че всички участници сядат на пода в кръг. Единият върти бутилка в средата на кръга и чака, докато гърлото ѝ не се спре пред някой от останалите участници в играта. Тогава този, който е завъртял шишето, отправя своето предизвикателство към „избрания”. Когато той го изпълни, получава правото да завърти бутилката и да разбере кого може да предизвика да направи нещо. Общо взето глупава игра, но нямаше какво друго да правим. Ако знаех какво би последвало от това, щях да си отида вкъщи!

    Един приятел постави бутилката в кръга и беше първият, който я завъртя. Трябваше да отправи своето предизвикателство към едно друго момче. Накара го да докосне носа си с големия пръст на крака си. Беше доста смешна гледка! След това последва друго предизвикателство и друго. Така, докато не дойде ред на Маги да върти бутилката. Гърлото ѝ сочеше към мен. Аз се усмихнах задоволително, очаквайки да ми бъде отправено предизвикателство за целувка или нещо подобно. Но не. Нищо такова…

    - Ако ме обичаш, ще опиташ марихуана, за да разбереш какво е усещането…


    - Чакай, чакай! – Прекъснах я аз. – Сериозно ли искаш това от мен?

    Всички ни гледаха втрещени.

    - Да – съвсем спокойно ми заяви тя.

    Разнесе се смехът на момчето, което трябваше да докосне носа си крака. Обърнах се към него, а той ме потупа по рамото с думите да не бъда страхливец и че това, което иска Маги от мен, не би ми навредило с нищо. Това означаваше ли, че и той бе опитвал?

    - Най-хубавото предизвикателство! – каза едно момиче.

    Само аз ли мислех, че това е най-ужасното предизвикателство?

    След известно колебание, приех. Да, приех и това сякаш беше вратата към ада, на която сам почуках, желаейки да вляза в него. Само след миг Маги ми донесе една цигара и ми я подаде с усмивка на лицето. Очевидно беше доволна от това, че приех предизвикателството. Питах се откъде е имала тази марихуана, след като ми беше обещала, че никога повече няма да употреби нищо подобно. Но все пак реших да оставя въпросите си за след това. Гледайки лицата на всички около мен, си казах „Какво пък толкова, нищо няма да ми навреди едно дръпване. Не бих станал зависим, това е просто един път.”. И бях прав, но това беше началото на най-ужасния период в моя живот. Или по-точно началото на моята смърт на земята.

    За някои може би моите думи са прекалено силни, дори преувеличени. Но ако и те бяха преминали през това, което аз преживях, биха казали нещо подобно като мен.

    Запалих, дръпнах веднъж, после още един път. Любопитството на останалите се изостри, искаха и те да опитат. Цигарата се разнесе от ръка на ръка, около нас стана задимено и миризмата беше задушлива. Малко по-късно усетих гадене. Сякаш бях ял нещо развалено. Отидох в тоалетната и започнах да повръщам. Чувствах се ужасно, но след няколко минути усещането изчезна. Помислих си, че вече всичко е отминало - любопитството бе задоволено, а предизвикателството – изпълнено. И приятелите ми не биха ме мислили вече за страхливец. Колко хубаво звучеше само!

    След седмица, вкъщи се разрази истинска буря. Майка ми обвиняваше баща ми в изневяра и искаше на всяка цена да се разведат, твърдейки, че не може повече да живее с него. Караха се непрекъснато. Въобще не се интересуваха от това, че аз ги чувах, че се чувствах зле заради скандалите им. По едно време ми се искаше да прекарвам колкото е възможно повече време извън дома. Дори не исках да се прибирам да спя. Предпочитах да съм навън с някой, който би бил по-добра компания за мен от родителите ми. Този човек бе Маги.

    Имахме известни проблеми заради марихуаната, която държеше в стаята си, но въпреки това все още бяхме заедно. И аз не зная защо. Не беше любов, а по-скоро привързаност към нея. И сексуално привличане, разбира се. Не знаех какво бих правил, ако я нямаше. Не знаех с кого да прекарвам по-голямата част от свободното си време. Та тя бе в течение на всичко, което се случваше вкъщи. Изслушваше ме без проблем, а аз имах нужда точно от това – просто да говоря за всичко, което ме измъчваше. Тогава тя също заговори. Преди никога не ми беше споделяла толкова лични неща, но ми каза, че и нейните родители са преминали през същото.

    - За известно време бяха разделени и аз трябваше да прекарвам седмица при майка ми, седмица при баща ми. Онова, което аз преживях тогава, беше тежко за преглъщане. Именно този период от живота ми, ме подтикна към... наркотиците. Чувствах се добре само, когато бях друсана. Тогава се изпълвах със спокойствие, забравях за действителността. Дори когато нашите отново се сдобриха и се събраха да живеят под един покрив, продължих да си вземам по една доза от време на време. Но не съм зависима. Мога да спра, когато си поискам. И съм го правила! Просто тогава започва да ми липсва онова чувство за безтегловност, за безгрижие... Затова посягам към коката, за да се пренеса в друг свят.

    В онзи момент, думите ѝ ми звучаха толкова… нереални. Имах нужда точно от това чувство, за което тя ми говореше. Имах нужда да забравя, да се откъсна от действителността. Питах се дали една доза кокаин би ми помогнала да постигна това. Исках да разбера. Споделих ѝ го и тя веднага ме заведе в един пропаднал квартал. На занемарено баскетболно игрище имаше група младежи. Тя ги познаваше, странно откъде и дори твърдеше, че са ѝ приятели. Те можеха да ми дадат онова, което исках. И го направиха без проблем. Дори не ми искаха пари.

    - Първият път е безплатно – каза едното момче.

    Взех една доза.

    Почувствах се върховно. Сякаш летях. Усещах как всички проблеми излизаха от съзнанието ми и в него се освобождаваше място за смеха, за забавлението. Бях толкова безгрижен като малко дете, което тичаше по плажа и гонеше вятъра. Изпаднах в еуфория, сякаш не бях част от този свят. Определено ми хареса!

    Проблемите вкъщи не стихваха. Суровата действителност около мен ме подтикваше към това да опитам още веднъж от онова, което ме караше да се чувствам добре. Маги ме уверяваше, че не бих станал зависим и че тези глупости, които говорят, са само, за да създават паника у хората. Искали да не се чувстваме добре! Намирах някаква логика в думите ѝ, колкото и глупаво да звучи сега. Вярвах ѝ, че от два-три пъти, не бих проявил зависимост към наркотиците. Бях уверен в това, че съм човек със силна воля и че когато пожелая, мога да се откажа от тях.

    След втората доза последва трета, четвърта. Но разбира се, вече не бяха безплатни. Похарчих всичките си спестявания за това да се чувствам поне за малко добре. Когато парите ми свършиха, прибегнах към лъжи. Казвах на нашите, че от училище ни задължават да си купим скъпи учебници. След това излъгах, че съм си изгубил мобилния телефон, а всъщност го бях продал на свой приятел, за да си набавя поредната доза кокаин.

    Странното бе, че родителите ми не забелязваха промяна в мен и в поведението ми. Бяха толкова погълнати от проблемите си, че ме оставяха на заден план. Беше така, докато класната ми не се обади на майка ми, за да ѝ каже, че напоследък често отсъствам от часовете. Тя ме попита какво се случва с мен, а аз я излъгах. Казах ѝ, че просто ми е трудно да приема ситуацията, в която съм, че не искам да се развеждат - което бе истина. Уверявах я, че съм бягал от часовете, за да ги накарам с татко да ме забележат, да ми обърнат внимание. Тя се почувства виновна. Сподели това с баща ми и след време решиха да си дадат по още един шанс. Заради мен. Съгласиха се да опитат да спасят брака си! А аз исках точно това.

    Казах на Маги, че не искам да се друсам повече. Тя не го прие много добре, защото често пъти, когато купувах кокаин за себе си, го споделях с нея. Вярвах, че ще мога да се справя. Но не беше така. Абстиненцията настъпи. Изпитвах силна болка в мускулите и ставите. Чувствах се зле. Мислех само за това, че една доза би ми помогнала ужасното усещане да изчезне. Просто беше непоносимо. Мислех, че ще умра! И отново си купих. Взех дозата и се почувствах по-добре. Но като че ли една доза не ми стигна. Преброих последните си пари и ги дадох, заедно с часовника от дядо ми, за още една. Тогава вече настъпи върховното усещане, към което се стремях. Въобще не ме интересуваше, че бях преминал към двойните дози.

    Семейството ми отново се сплоти, както преди. Всичко вкъщи беше чудесно. Исках да спра с наркотиците, защото вече нямах проблемите, които ме подтикнали към това да се друсам. Но просто не можех. Когато правих опити да не си взема доза, настъпваше абстиненциалната криза, която просто ме подлудяваше. Единствената мисъл в главата ми бе тази, че на всяка цена трябва да се сдобия с кокаин. Като че ли това се бе превърнало в смисъл на моя живот – да се друсам. Какъв живот?! Та това беше истинска смърт, но сякаш не го осъзнавах!

    Един ден, стоях на пейка на площада. Оглеждах хората, исках да бъда като тях. Те просто се разхождаха с приятели, с роднини, пиеха кафе, ядоха сладолед и се радваха на слънчевите лъчи. А аз стоях там и… мислех само за дозата, която трябваше да си набавя. Но нямах пари. Нямах и стотинка в джоба си. А родителите ми бяха дали джобни за седмицата, само преди два дни. Видях една жена на около петдесет години. Беше облечена с маркови дрехи, обута в лъскави обувки. Очевидно бе заможна. Не зная какво ме прихвана, но без да се замислям, тръгнах към нея. Дори не се огледах наоколо. Доближих я. Изтръгнах чантата от ръцете ѝ, тя се развика за помощ. Блъснах я яростно и жената падна на тротоара. Тръгнах да тичам без посока. Ограбих я! Когато се уверих, че никой не ме преследва, се скрих зад ъгъла. Взех парите от портфейла. После захвърлих чантата на улицата и отидох да си купя наркотици. Отново се сдобих с две дози, защото една не ми бе достатъчна.

    На следващата вечер вкъщи дойдоха двама полицаи. Камерите на площада ме бяха заснели как извършвам кражбата и нападението над жената. Сложиха ми белезници на ръцете и ме отведоха. Родителите ми бяха изпаднали в ужас, не разбираха какво се случваше. В крайна сметка ме вкараха в затвор за непълнолетни престъпници за шест месеца. Най-ужасните месеци в моя живот! Почувствах се принуден да разкажа на нашите какво се случваше с мен. Костваше ми много, за да призная, както пред тях, така и пред себе си, че съм наркоман. Те започнаха да се обвиняват за случилото се, а аз ги уверявах, че не са виновни. Обясних им, че съм искал неведнъж да се откажа от наркотиците, но просто не можех. Помолих ги за помощ! Разплаках се, защото бях по-отчаян от всякога.

    След няколко седмици, когато майка ми дойде да ме види в затвора, ми съобщи трагична новина. Маги беше умряла от свръхдоза. Това ме разстрои много, защото въпреки всичко, аз я обичах. Дадох си сметка, че ако продължавам с живота, който водих преди да се озова на онова ужасно място, и аз най-вероятно бих стигнал до такъв край. А не исках! Исках да живея! Исках да започна да живея отново!

    Шестте ужасни месеца в затвора за непълнолетни престъпници минаха и аз отново се прибрах у дома. Уверявах нашите, че съм се променил, че вече съм готов да започна нов живот. Шест месеца не бях се друсал! Това ги накара да ми повярват. Аз самият си бях повярвал. Но не. При първа възможност, отново отидох в онзи пропаднал квартал, отново се срещнах с онези подозрителни типове и отново си взех доза.

    Когато мина ефектът на коката, започнах да се обвинявам. Осъзнах, че имам слаба воля, че не мога да се контролирам. А толкова силно исках да спра с наркотиците! Не знаех какво би ми помогнало. Никой не би могъл да ме излекува от тази отвратителна зависимост. Изходът за мен бе само смъртта! Не се прибрах вкъщи онази нощ. Купих си бутилка водка от един денонощен магазин и се скрих в градския парк. Мислех, обвинявах се, наливах се с алкохол, плаках. Пред мен беше лицето на Маги. Бях сигурен, че нейният трагичен край, би ми служил за пример за това, как не искам да свърша. Но не. Осъзнавах все по-ясно, че единственият изход от лабиринта, в който сам бях влязъл, е само и единствено смъртта.

    Когато преполових бутилката с водка, я счупих в земята. Взех едно от големите стъклени парчета, които се бяха разпилели край мен. Сърцето ми биеше толкова бързо, че сякаш щеше да изскочи през устата ми. Треперих. Усещах как искам да се друсам отново. Но не мислех да го правя. Не исках да го правя никога повече! Доближих стъклото до вените над дланта си. Забих го толкова силно, че извиках от болка. След миг около мен потече река от кръв. Потънах в мрак, мислейки, че е завинаги.

    След няколко часа се събудих в болница. Родителите ми бяха до мен. Увериха ме, че всичко ще бъде наред. Казаха ми, че ще направят всичко възможно да ми помогнат. И го направиха. Повярвах им.

    Когато ме изписаха от болницата, разбрах, че баща ми е взел заем от банката. Постъпих в център за лечение на зависимости. Престоят ми там продължи почти година. Запознах се с много хора, които имаха моите проблеми. Екип от професионалисти ми помогна да преживея своята жажда да се друсам. Завързах много нови приятелства, които продължават и до днес. Там ме научиха не просто как да овладея зависимостта си, а да се радвам наистина на това, че съм жив! Не се бях виждал с родителите си през цялото време, разговаряхме само по телефона. Бяха започнали да ми липсват. Когато се върнах, вече всичко бе различно. Исках отново да продължа живота си оттам, откъдето беше прекъснал, когато започнах да се друсам. Но бе невъзможно. Вече бях на двадесет години и пред мен се разкриваше сякаш един нов, непознат свят.

    Започнах да ходя на вечерно училище, за да мога да завърша гимназия. През деня бях започнал работа в една мебелна фабрика. Въпреки всички трудности, пред които се изправих, аз успях да взема диплома и да започна да водя нормален живот. Но не осъзнавах колко много последствия са донесли моите грешки от миналото. Бях изгубил приятелите си, доверието в родителите си. Трудно ми бе да ги накарам отново да ми вярват. Та аз бях превърнал живота им в ад!

    След две години се запознах с едно момиче – Елена. Срещнахме се в едно заведение, където имаше стендъп комеди шоу. На нея ѝ направи впечатление, че пиех само вода. Вече се бях отказал от алкохола и всички други пороци, които знам от опит, че не водят до нищо добро. Интересното бе, че и тя пиеше само вода. Започнахме да се шегуваме, но накрая ѝ разказах каква е моята причина за това. Тя обаче не побърза да се премести от мен на друга маса, както обикновено се случваше, щом някой научеше, че съм бил наркозависим. А остана. Искаше да ме изслуша и да направи опит да ме разбере. Почувствах се наистина щастлив!

    В крайна сметка започнахме връзка. След време заживяхме заедно. Наехме си апартамент и решихме да си създадем семейство. Вече почти седем години съм чист и се гордея с всеки един ден, през който не съм се друсал. Заех се дори с една образователна кампания, в която да говоря на младежите за наркотиците и последствията от тях. Все пак имам опит с тази отрова и ми се иска, ако мога, да попреча на колкото се може повече хора, да съсипят живота си, заради наркотиците и алкохола.

    Не зная доколко моята история ме прави различен, но аз се чувствах различен и както казах в началото, за много хора си оставам такъв. Но се гордея с това, че успях да се осъзная! Че имаше хора, които ми помогнаха да се измъкна от ада, в който се бях хвърлил сам. Те ми дадоха възможността да започна да живея отново!

Август, 2012