Снимка: AI Image Generator
Лара,
30 години
30 години
Аз съм момичето, което винаги стоеше на последния чин в класната стая. Аз съм момичето, което обикновено не бе забелязвано от никого, освен ако някой не искаше да ми се подиграва. Аз съм момичето, което започна връзка с момче едва след гимназията. Преди това всички си мислеха, че винаги ще бъда сама и няма да създам семейство. Защото никой не би ме харесал...
Е, аз съм различна! С гордост заявявам това днес, макар до преди няколко години да мислех, че да си различен, е най-ужасното нещо, което може да ти се случи. С течение на времето осъзнах, че именно различията между хората, правят света уникален. Съществуват толкова невероятни личности, които са постигнали много в живота си, тръгвайки от нулата и с мисълта, че са различни. С мисълта, че може би всички останали са срещу тях. Но упоритостта и способността да мечтаем, ни карат да постигаме толкова много неща. Та човек е стигнал чак до луната, благодарение на това!
Ще започна разказа си от самото начало на живота ми. Когато съм се родила, съм била едно здраво и напълно нормално дете. Имах прекрасни родители, които винаги са се грижили за мен и по-малката ми сестра Йоли. Двете с нея отраснахме, обградени с много внимание и любов, които липсват на много деца по света. Никога нищо не ни е липсвало! Имахме най-прекрасното детство, за което много хора могат само да мечтаят. Живяхме в красива ферма на село, сред приказна природа и много животни. Всяка вечер заспивахме, гледайки звездите през прозореца. Събуждахме се от галещите ни лъчи на слънцето и от кукуригането на петела. Летата бяха просто вълшебни! Къпахме се в реката, играехме сред полята, надбягвахме се с вятъра!
Започнах да се чувствам различна, когато тръгнах на училище. Бях пълна. Бях най-пълното момиче в класа. Никога преди това не си давах сметка, че съм такава - просто не ми бе направило впечатление. Пък и никога родителите ми не ми бяха правили забележка, че ям много, че пълнея с всяка изминала година. Просто казваха, че съм „пухкава“ и ще се променя, докато раста. Винаги си мислех, че е нещо съвсем нормално. Но не мислеха така и моите съученици. По принцип децата са жестоки към връстниците си. По мои наблюдения, сега е дори още по-зле. Преди подигравките, номерата, които спретваха, ми се струваха ужасни. Ала в днешно време децата прибягват и към друга форма на насилие – физическото. Май се отклоних от темата, съжалявам.
Още първите дни в училище, момчетата започнаха да ми се подиграват, че съм дебела. Наричаха ме как ли не – прасе, крава, кит и т.н. Естествено, че думите им ме нараняваха, но не го показвах пред тях. Оставах безмълвна, вперила поглед в пода. Надявах се учителката да влезе по-скоро в стаята и часът да започне. Никой не ме защитаваше. Всички се смееха в захлас, сякаш бях най-новата атракция в цирка, която имаше за цел да ги забавлява. Всеки ден се прибирах вкъщи разплакана, но не казвах какво се случваше в училище. Почти цялата ми първа година премина така. За щастие, след това се намериха момичета и момчета, които искаха да ме опознаят. Открих приятели. Подигравките станаха рядкост, но все пак се намираше по някой глупак, който да реши да си запълни времето, като ми се присмива заради теглото. Но вече имаше деца, които ме защитаваха и това ме радваше много. Чувствах се по-спокойна и може би по-силна, за да поема тези психически удари от съучениците си.
Бях на десет години, когато баща ми почина от рак. Откриха му го прекалено късно и нямаше никакъв шанс да се излекува. Трагедията, която сполетя семейството ни, преобърна живота ми из основи. С майка ми и сестра ми се преместихме в града. Настанихме се в дома на баба, защото беше трудно да поддържаме фермата сами. А и майка ми бе съкрушена. Нямаше желание да върши нищо, сякаш дори не искаше да живее повече.
Това бе един от най-болезнените периоди в живота ми. Бях тъжна, самотна и сякаш се чувствах в опасност, знаейки, че го няма човекът, който за мен винаги е бил като супергерой, който би могъл да ме защити от всичко и всички. Обичах много баща си, но трябваше да приема, че никога повече няма да го видя. А това бе толкова трудно за мен! Това ме подтикваше към нещо, което ми навреди много. Започнах да се храня често и в големи количества. Просто не можех да спра! Постоянно си мислех за това какво имаме вкъщи за ядене и нямах търпение да го взема, за да го излапам. Сякаш усещах, че докато се храня, болката и тъгата от загубата на баща ми изчезват, макар и за кратко.
Майка ми беше забелязала ненормалния ми апетит. Караше ми се, че не бива да ям толкова много. Опитваше се да ме ограничи да се храня като останалите вкъщи - само по три пъти на ден. Това ме накара да започна да се крия. Прибирах храна по шкафовете с учебници, в раницата си, между дрехите в гардероба. Сега като го разказвам, имам чувството, че говоря за наркоман, който не е можел да се откаже от дрогата. Но наистина се чувствах така! Сякаш наистина не можех да спра да ям! А това ме караше и да пълнея. Напълнявах все повече и повече, а оставаха броени седмици до новата учебна година в новото училище в града. Но мен като че ли, не ме интересуваше това.
Отидохме с майка ми на лекар. Той бе млад мъж, който обясняваше колко опасно може да бъде наднорменото тегло. Приказваше за храни, които е добре да бъдат отбягвани и такива, на които е добре да се набляга повече. Всичко това ми се струваше абсурдно! Нима един доктор можеше да ми казва какво да ям и кога да ям? Не исках да го слушам. Все пак ми предписа режим на хранене със специално меню. Помоли майка ми да следи дали го спазвам. Препоръча ми и упражнения, които да изпълнявам ежедневно. Искаше да го посетим пак след месец. Тръгнах си от кабинета му ядосана. Не исках да спазвам никакви режими, не исках да се ограничавам в храненето! Исках да ям колкото и каквото си поискам, защото само така успявах да се чувствам добре! Кой да предположи по онова време, че проблемът се коренеше на психическо ниво?! Никой не приемаше сериозно възможността за зависимост към преяждането.
Учебната година започна. Аз стоях на последния чин в класната стая. Никой не идваше да се запознае с мен. Виждах само как съучениците ми се обръщаха назад присмивайки ми се, чувах шушуканията им. Някои дори издаваха звуци наподобяващи грухтене, с които се стремяха да ме накарат да се почувствам зле. Бях самотна, не на мястото си. Винаги се обличах с дълги и черни дрехи, като типичен аутсайдер. Чувствах се отхвърлена, сякаш бях заразноболна.
Но и аз имах мечти! И аз имах планове за моето бъдеще! За жалост бях толкова обезсърчена.
Винаги ми е харесвала музиката. Исках да стана велика певица. Но всички онези жени, които пееха, бяха толкова… красиви, слаби, сякаш оживели кукли. А аз не бях такава и не вярвах, че някога бих се променила. Та кое малко момиченце не иска да бъде красиво? Е, аз знаех, че не съм красива. Че съм дебела, с големи розови бузи и апетит на вълк, който е готов да изяде цяло стадо овце!
Много добре си спомням един от най-неприятните мигове в училище, когато може би бях на… петнадесет. Тъкмо бях постъпила в гимназията. В моя клас над момичетата властваше добре познатият на всички екземпляр на „пчелата майка”. Да, досещате се за какво говоря – онова момиче, което се мисли за суперзвезда, което се прави на царица, към която нейните поданици трябва да се отнасят с уважение и благоговение. Обикновено са красиви като порцеланови принцеси и не мислят за нищо друго, освен за външния си вид. Сами предположете какво се случва в главата на такъв човек! Сега говоря може би прекалено вражески настроена към това момиче, но всъщност се научих да контролирам чувствата, които изсмукват положителната ми енергия. Не мразя никого, независимо какво ми е причинил.
Та това момиче се казваше Андреа. Тя и свитата ѝ бяха толкова мили с мен, когато се запознахме. Необичайно мили! А аз бях така наивна и може би имах наистина голяма нужда от приятел до себе си. Повярвах на онези лицемерни думи, че искат да стана част от групата им. Обещаха ми приятелството си, много хора, които биха искали да си общуват с мен. Звучеше ми толкова примамливо и същевременно - невероятно. После ми заговориха за музика. Знаех, че в гимназията имаше кръжок по пеене, но не смеех да се запиша в него, заради моя страх от последвали подигравки на злобни гимназисти. Андреа бе част от този кръжок. Каза ми, че ако харесвам музиката, би се радвала да го посещаваме заедно и дори да пеем на престоящия коледен концерт на гимназията. Това ме съблазни наистина много. Приех с усмивка. Сега си давам сметка, че сякаш съгласявайки се да бъда приятелка на онези пепелянки, е било все едно да подпиша договор със самия Дявол. Но както и да е. Пак започнах да злорадствам, а не ми се иска да го правя.
Признавам, че няколко седмици, се чувствах щастлива и доволна от това, че се запознах с Андреа и приятелките ѝ. За миг се почувствах забелязана, обгърната с внимание. Разхождах се с тях в училище, останалите ме гледаха. Не виждах подигравателни усмивки на лицата им, а по скоро почуда от това, че съм станала част от „бандата на Барби“. Излизахме след училище заедно. Ходихме на пазар, на фризьор. Започнах да се обличам по-цветно. Чувствах се добре. Въпреки това, че се отличавах много от тези момичета, защото те бяха слаби и красиви, а аз… бях дебела. Някак не се вписвах в тази толкова съвършена картинка. Но не ми се искаше да мисля за това, защото ми харесваше да бъда част от групата.
Един ден в тоалетните на гимназията, непознато за мен момиче ме заговори. Изглеждаше особено, защото беше облечено в странни черни дрехи, имаше черна коса и много тъмен грим. От ушите ѝ висяха кабели на слушалки и бях сигурна, че слуша Evanescence. Тогава набираше популярност т.нар. „емо стил“. Момичето беше зловещо, но и същевременно се държеше мило с мен.
- Ти си момичето, което се разхожда с Андреа, нали? – попита ме.
- Да – заявих с гордост аз.
- Не ѝ вярвай много. Мисля, че те използва. Никога нейното приятелство не е безрезервно. Има скрити намерения. Повярвай ми!
Не исках да повярвам. Не исках дори да изслушам онова емо. Предположих, че просто ми завиждаше. Затова се опитваше да съсипе хубавото усещане, че вече не съм просто „дебелото момиче”, а „момичето с Андреа”. Звучи странно, но не бих открила подходящите думи да опиша това, което тогава изпитвах.
Посещавах кръжока по пеене два пъти в седмицата. В него имаше още десетина гимназисти и ни обучаваше вокален педагог от Музикалната академия. Той ми беше казал, че имам красив глас.
- Когато те слушам да пееш, за миг забравям за времето и мястото, на което се намирам. Просто слушам гласа ти и отивам някъде, където е изпълнено с красота и хармония.
Думите му ме караха да се чувствам добре. Невероятно беше колко си съвпадаха усещанията ни. Аз, когато пеех, винаги имах чувството, че съм сама в стаята. Че около мен няма никого и съм на прекрасно място, заобиколена от зеленина, от уханието на цветя. Затварях очи и се отдавах на песента. Изпитвах неописуемо спокойствие, увереност, сила да изразя себе си и чувствата си чрез музиката. Може би всеки един човек, който се занимава с изкуство, би ме разбрал.
Майка ми се гордееше с мен. Казваше ми, че откакто посещавам кръжока, съм се променила.
- Станала си по-уверена в себе си, по-усмихната. Виждам, че обръщаш повече внимание на външността си и не се храниш толкова много. Ти си красива, Лара!
Това ме радваше толкова много! Вече не ми натякваше, че съм дебела и че трябва да се ограничавам с храненето. Казваше ми, че съм красива! Признавам, че след смъртта на баща ми, мама стана по-строга към мен и сестра ми. Понякога ме сравняваше с Йоли, която беше фина, тиха, ученолюбива и никога не създаваше проблеми. Разбирам я, защото е трябвало да изпълнява задълженията и на двамата родители едновременно. Това едва ли е било лесна задача за нея, но определено се справи. Благодарна съм ѝ! Не се сърдя за нито един упрек, за нито един скандал и за нито една сълза, която съм проронила заради думите ѝ. Ако не беше майка ми, едва ли сега щях да бъда човека, който съм!
Настъпи денят на коледния концерт в училище. С Андреа се бяхме подготвили с обща песен, която щяхме да изпълним. Тя се бе постарала за това шоуто да бъде наистина незабравимо и… трагично за мен. По време на репетицията предишния ден, се бяхме разбрали, че дрехите, които ще носим на самото представление, ще бъдат свързани с Коледа. Вързах се на този номер и си купих нещо като червена рокля на Снежанка, но по-скоро приличах на огромна Баба Коледа. Появих се на концерта в този вид, надявайки се, че Андреа ще бъде облечена в нещо подобно. Но нищо такова! Тя бе облякла красива черна рокля, която да подчертава перфектното ѝ тяло. Засмя се, когато ме видя и излезе с оправданието, че не успяла да намери никакви дрехи, които да ѝ подхождат.
- Ти изглеждаш по-добре от мен, мила - уверяваше ме. - Все пак това е концерт, посветен на Коледа. Ти си облечена подходящо за него, а не аз.
Не ѝ вярвах особено, но нямах избор. Нямаше никакво време, за да си отида до вкъщи и да се преоблека.
След минути излязохме заедно на сцената. Из цялата зала се разнесе смехът на всички гимназисти и родителите им, когато ме видяха. Андреа изглеждаше толкова добре, а аз… Бях сякаш клоун, който трябваше да забавлява публиката, докато онази пепелянка обираше овациите им заради таланта и красотата си. Виждах лицата на майка ми и сестра ми, които стояха там и бяха толкова объркани. Сякаш искаха да се махна от онази сцена и да забравя за изпълнението. Чувствах се ужасно, но мислех, че когато започне песента, всички ще обърнат внимание на гласа ми, а не на външността ми. Е, не стана така!
Зазвуча музиката на песента ни. Андреа започна да пее. След малко дойде и моят ред. Когато доближих микрофона до устата си, тя се обърна и направи някакъв знак на момчето, което отговаряше за озвучаването. Микрофонът ми спря. Просто не работеше и не можеше да се включи. Правих напразни опити да накарам публиката да чуе гласа ми. Всички просто ме гледаха и се смееха в лицето ми. Беше ужасно! Сочиха ме с пръст, обиждаха ме, освиркваха ме! Тогава Андреа продължи да пее. Изглеждаше така, сякаш поема юздите в свои ръце, за да ме спаси от провал. Отблъсна ме встрани, за да не я засенчвам. Изпя сама цялата песен, която трябваше да изпълним заедно. Това беше нейният момент на слава и нейната победа над мен. Искаше да се позабавлява като ме унижи. И успя. По дяволите, аз ѝ позволих да го направи!
На сцената се качи онова странно момиче с черните дрехи, с което веднъж се засякохме в тоалетните. То видя сълзите в очите ми и ме отведе оттам. Скрихме се зад кулисите и аз заплаках. След малко се появиха майка ми и сестра ми. Започнаха да ме успокояват, но беше напразно. Чувствах се толкова унизена, предадена, използвана. Сякаш още усещах онези подигравателни погледи на всички от публиката върху себе си. Чувах още смеха им и виждах как ме сочеха с пръст. Просто не можех да спра да плача. Осъзнах колко глупава съм била!
След малко Андреа слезе от сцената. Беше толкова доволна от изпълнението си, от вниманието, което бе предизвикала, от аплодисментите. Мина покрай мен. Видя ме да плача, но не каза нищо. Усмихна се самодоволно и ме подмина. Бях толкова ядосана. Искаше ми се да я удуша! Признавам си, че яростта ме бе обзела, но все пак не направих нищо. Прибрах се вкъщи с майка ми и сестра ми и не излязох навън до края на зимната ваканция. Имах нужда от време да преодолея случилото се. Плаках дълго, обвинявах се, мразех, проклинах. Но въпреки това, се възстанових. Заредих се с нови сили, благодарение на обичта на близките си. Разбрах, че е нужно просто да си поема дъх и да продължа отново напред, въпреки случилото се.
Когато се върнах на училище, много неща се промениха. Андреа и свитата ѝ ме подминаваха, подсмихвайки се. Не ме заговаряха вече. И така беше по-добре. Много хора, за моя изненада, сякаш бяха влезли в положението ми и не ми се присмиваха за случилото се на коледния концерт. Дори ми съчувстваха. Някои казваха, че съм била прекалено наивна, след като съм повярвала на Андреа. Други - че трябва да си потърся истински приятели, а не интригантки като онези кучки. Срещнах се с онова момиче в черни дрехи в стил емо. Казваше се Вили. С нея се сприятелихме много бързо. Чувствах, че съм ѝ задължена и съжалявах, че не я послушах, когато ме предупреждаваше какво ме очаква.
Изведнъж много неща се промениха. Подигравките, отправяни към мен, постепенно намаляха. Сякаш всички се бяха наситили на това да ме унижават след коледния концерт. Андреа ме остави на мира. Запознах се с нови хора, срещнах още приятели. А с Вили, станахме много близки. Усещах, че вече мога да бъда по-спокойна и по-самоуверена. Бях спряла да посещавам кръжока по пеене, но това не означаваше, че се бях отказала да пея. Репетирах сама вкъщи.
Следващите три години в гимназията преминаха сравнително добре. Дори бях започнала да забравям за всичко преживяно досега. Станах по-спокойна. Започнах да се интересувам повече от здравето си и от външния си вид. Посетих кабинета на един диетолог, който ми изготви хранителен режим. Започнах да го следвам стриктно. Следях повече с какво се храня. Веднъж, когато трябваше да отида отново на преглед, ме посъветва да потърся и помощ от психолог. Това ми звучеше странно – не бях луда, а вечно гладна! Обсъдихме с майка ми препоръката и накрая тя реши да опитаме. Наистина се оказа, че проблемът ми се коренеше в съзнанието. Аз преяждах, за да запълня много други празнини, които имах в живота си. Ядох от скръб по баща ми, от самота, че нямам гадже, от неувереност в себе си, от тъга. И след време се получи! Свалих килограми. Е, не станах слаба, но теглото, с което се сдобих, ми беше достатъчно, за да се чувствам добре. Научих се да се гримирам, за да прикривам несъвършенствата по лицето си. Гримът прави чудеса! За пръв път осъзнах, че съм красива! Чувствах се щастлива в собственото си тяло, което не е перфектно, но за мен е идеално. По-важното според мен е, ние самите да се чувстваме доволни от себе си! Да се чувстваме красиви и привлекателни, а това неминуемо ще привлече хора, които да споделят мнението ни. Животът ми се промени, когато психологът ми помогна да погледна на света край себе си с други очи. Когато ми показа проблемите, върху които трябваше да работя – именно те ме спъваха и ме караха да се чувствам зле. Когато сме в мир със себе си, когато осъзнаем вътрешната си красота, тя се проявява и отвън!
Всички си мислеха, че винаги ще бъда сама. Че единствено мога да си мечтая за гадже, за любовна връзка. Е, аз опровергах очакванията им! Когато завърших гимназия, започнах работа в един квартален супермаркет. Срещнах се с мъж, който бе с пет години по-голям. Не можех да повярвам, че се е загледал по мен! Приличаше на някоя филмова звезда с тези красиви сини очи, с русата коса и привлекателна усмивка. Но беше факт. Той ме харесваше. Направи ми не един комплимент, докато беше на касата. Започна да посещава супермаркета всеки ден. Купуваше незначителни неща. Казваше ми, че е дошъл просто, за да ме види. Покани ме на среща. И не се отказа, докато не приех. А аз все още бях толкова недоверчива към хората…
С течение на времето, между нас пламна истинска любов. Той ме караше, и до днес ме кара, да се чувствам щастлива. Показва ми по всеки един възможен начин, че наистина държи на мен. Че аз съм жената, която обича! Предложи ми брак само няколко месеца след началото връзката ни. Приех! Не исках да мисля много върху това. Оженихме се, без много шум. Прекарахме незабравими мигове заедно на онова пътуване до Италия след сватбата. Роди се нашият син, който кръстихме на баща ми.
Макар да смених много работни места през годините, не се отказах от музиката. Тя ми носи хармонията с вътрешното ми аз. Накрая ме наеха в един пиано бар. Пея всяка вечер и обирам овациите на много хора. Те ме карат да вярвам, че съм талантлива и красива, дори да не съм като онези певици, които виждаме всеки ден на екрана, по списанията и интернет. Имам чувството, че ги пленявам с гласа си, а това наистина ме радва! Обичам да пея и нищо, и никой не би могъл да ми попречи да върша това. Независимо колко много хора се постараха да го направят. Може би именно всички унижения, които преживях през годините, ме направиха толкова силен човек, който се научи да отстоява себе си, да се бори за сбъдването на мечтите си.
Въпреки всичко лошо, през което преминах, аз не съжалявам за нищо. Доволна съм от това, което постигнах сама. Доволна съм от човека, в който се превърнах. Доволна съм от живота си. Има толкова много хора около мен, които ме обичат, заради мен самата, а не заради начина, по който изглеждам. Майка ми, сестра ми, съпруга ми, сина ми, приятелите ми - всички те са винаги до мен и са моя опора. Да, чувствах се, и все още се чувствам различна, но това ме радва. Щастлива съм, че съм различна! Ако не бях, едва ли щях да получа всичко това, което имам в настоящия си живот.
Е, аз съм различна! С гордост заявявам това днес, макар до преди няколко години да мислех, че да си различен, е най-ужасното нещо, което може да ти се случи. С течение на времето осъзнах, че именно различията между хората, правят света уникален. Съществуват толкова невероятни личности, които са постигнали много в живота си, тръгвайки от нулата и с мисълта, че са различни. С мисълта, че може би всички останали са срещу тях. Но упоритостта и способността да мечтаем, ни карат да постигаме толкова много неща. Та човек е стигнал чак до луната, благодарение на това!
Ще започна разказа си от самото начало на живота ми. Когато съм се родила, съм била едно здраво и напълно нормално дете. Имах прекрасни родители, които винаги са се грижили за мен и по-малката ми сестра Йоли. Двете с нея отраснахме, обградени с много внимание и любов, които липсват на много деца по света. Никога нищо не ни е липсвало! Имахме най-прекрасното детство, за което много хора могат само да мечтаят. Живяхме в красива ферма на село, сред приказна природа и много животни. Всяка вечер заспивахме, гледайки звездите през прозореца. Събуждахме се от галещите ни лъчи на слънцето и от кукуригането на петела. Летата бяха просто вълшебни! Къпахме се в реката, играехме сред полята, надбягвахме се с вятъра!
Започнах да се чувствам различна, когато тръгнах на училище. Бях пълна. Бях най-пълното момиче в класа. Никога преди това не си давах сметка, че съм такава - просто не ми бе направило впечатление. Пък и никога родителите ми не ми бяха правили забележка, че ям много, че пълнея с всяка изминала година. Просто казваха, че съм „пухкава“ и ще се променя, докато раста. Винаги си мислех, че е нещо съвсем нормално. Но не мислеха така и моите съученици. По принцип децата са жестоки към връстниците си. По мои наблюдения, сега е дори още по-зле. Преди подигравките, номерата, които спретваха, ми се струваха ужасни. Ала в днешно време децата прибягват и към друга форма на насилие – физическото. Май се отклоних от темата, съжалявам.
Още първите дни в училище, момчетата започнаха да ми се подиграват, че съм дебела. Наричаха ме как ли не – прасе, крава, кит и т.н. Естествено, че думите им ме нараняваха, но не го показвах пред тях. Оставах безмълвна, вперила поглед в пода. Надявах се учителката да влезе по-скоро в стаята и часът да започне. Никой не ме защитаваше. Всички се смееха в захлас, сякаш бях най-новата атракция в цирка, която имаше за цел да ги забавлява. Всеки ден се прибирах вкъщи разплакана, но не казвах какво се случваше в училище. Почти цялата ми първа година премина така. За щастие, след това се намериха момичета и момчета, които искаха да ме опознаят. Открих приятели. Подигравките станаха рядкост, но все пак се намираше по някой глупак, който да реши да си запълни времето, като ми се присмива заради теглото. Но вече имаше деца, които ме защитаваха и това ме радваше много. Чувствах се по-спокойна и може би по-силна, за да поема тези психически удари от съучениците си.
Бях на десет години, когато баща ми почина от рак. Откриха му го прекалено късно и нямаше никакъв шанс да се излекува. Трагедията, която сполетя семейството ни, преобърна живота ми из основи. С майка ми и сестра ми се преместихме в града. Настанихме се в дома на баба, защото беше трудно да поддържаме фермата сами. А и майка ми бе съкрушена. Нямаше желание да върши нищо, сякаш дори не искаше да живее повече.
Това бе един от най-болезнените периоди в живота ми. Бях тъжна, самотна и сякаш се чувствах в опасност, знаейки, че го няма човекът, който за мен винаги е бил като супергерой, който би могъл да ме защити от всичко и всички. Обичах много баща си, но трябваше да приема, че никога повече няма да го видя. А това бе толкова трудно за мен! Това ме подтикваше към нещо, което ми навреди много. Започнах да се храня често и в големи количества. Просто не можех да спра! Постоянно си мислех за това какво имаме вкъщи за ядене и нямах търпение да го взема, за да го излапам. Сякаш усещах, че докато се храня, болката и тъгата от загубата на баща ми изчезват, макар и за кратко.
Майка ми беше забелязала ненормалния ми апетит. Караше ми се, че не бива да ям толкова много. Опитваше се да ме ограничи да се храня като останалите вкъщи - само по три пъти на ден. Това ме накара да започна да се крия. Прибирах храна по шкафовете с учебници, в раницата си, между дрехите в гардероба. Сега като го разказвам, имам чувството, че говоря за наркоман, който не е можел да се откаже от дрогата. Но наистина се чувствах така! Сякаш наистина не можех да спра да ям! А това ме караше и да пълнея. Напълнявах все повече и повече, а оставаха броени седмици до новата учебна година в новото училище в града. Но мен като че ли, не ме интересуваше това.
Отидохме с майка ми на лекар. Той бе млад мъж, който обясняваше колко опасно може да бъде наднорменото тегло. Приказваше за храни, които е добре да бъдат отбягвани и такива, на които е добре да се набляга повече. Всичко това ми се струваше абсурдно! Нима един доктор можеше да ми казва какво да ям и кога да ям? Не исках да го слушам. Все пак ми предписа режим на хранене със специално меню. Помоли майка ми да следи дали го спазвам. Препоръча ми и упражнения, които да изпълнявам ежедневно. Искаше да го посетим пак след месец. Тръгнах си от кабинета му ядосана. Не исках да спазвам никакви режими, не исках да се ограничавам в храненето! Исках да ям колкото и каквото си поискам, защото само така успявах да се чувствам добре! Кой да предположи по онова време, че проблемът се коренеше на психическо ниво?! Никой не приемаше сериозно възможността за зависимост към преяждането.
Учебната година започна. Аз стоях на последния чин в класната стая. Никой не идваше да се запознае с мен. Виждах само как съучениците ми се обръщаха назад присмивайки ми се, чувах шушуканията им. Някои дори издаваха звуци наподобяващи грухтене, с които се стремяха да ме накарат да се почувствам зле. Бях самотна, не на мястото си. Винаги се обличах с дълги и черни дрехи, като типичен аутсайдер. Чувствах се отхвърлена, сякаш бях заразноболна.
Но и аз имах мечти! И аз имах планове за моето бъдеще! За жалост бях толкова обезсърчена.
Винаги ми е харесвала музиката. Исках да стана велика певица. Но всички онези жени, които пееха, бяха толкова… красиви, слаби, сякаш оживели кукли. А аз не бях такава и не вярвах, че някога бих се променила. Та кое малко момиченце не иска да бъде красиво? Е, аз знаех, че не съм красива. Че съм дебела, с големи розови бузи и апетит на вълк, който е готов да изяде цяло стадо овце!
Много добре си спомням един от най-неприятните мигове в училище, когато може би бях на… петнадесет. Тъкмо бях постъпила в гимназията. В моя клас над момичетата властваше добре познатият на всички екземпляр на „пчелата майка”. Да, досещате се за какво говоря – онова момиче, което се мисли за суперзвезда, което се прави на царица, към която нейните поданици трябва да се отнасят с уважение и благоговение. Обикновено са красиви като порцеланови принцеси и не мислят за нищо друго, освен за външния си вид. Сами предположете какво се случва в главата на такъв човек! Сега говоря може би прекалено вражески настроена към това момиче, но всъщност се научих да контролирам чувствата, които изсмукват положителната ми енергия. Не мразя никого, независимо какво ми е причинил.
Та това момиче се казваше Андреа. Тя и свитата ѝ бяха толкова мили с мен, когато се запознахме. Необичайно мили! А аз бях така наивна и може би имах наистина голяма нужда от приятел до себе си. Повярвах на онези лицемерни думи, че искат да стана част от групата им. Обещаха ми приятелството си, много хора, които биха искали да си общуват с мен. Звучеше ми толкова примамливо и същевременно - невероятно. После ми заговориха за музика. Знаех, че в гимназията имаше кръжок по пеене, но не смеех да се запиша в него, заради моя страх от последвали подигравки на злобни гимназисти. Андреа бе част от този кръжок. Каза ми, че ако харесвам музиката, би се радвала да го посещаваме заедно и дори да пеем на престоящия коледен концерт на гимназията. Това ме съблазни наистина много. Приех с усмивка. Сега си давам сметка, че сякаш съгласявайки се да бъда приятелка на онези пепелянки, е било все едно да подпиша договор със самия Дявол. Но както и да е. Пак започнах да злорадствам, а не ми се иска да го правя.
Признавам, че няколко седмици, се чувствах щастлива и доволна от това, че се запознах с Андреа и приятелките ѝ. За миг се почувствах забелязана, обгърната с внимание. Разхождах се с тях в училище, останалите ме гледаха. Не виждах подигравателни усмивки на лицата им, а по скоро почуда от това, че съм станала част от „бандата на Барби“. Излизахме след училище заедно. Ходихме на пазар, на фризьор. Започнах да се обличам по-цветно. Чувствах се добре. Въпреки това, че се отличавах много от тези момичета, защото те бяха слаби и красиви, а аз… бях дебела. Някак не се вписвах в тази толкова съвършена картинка. Но не ми се искаше да мисля за това, защото ми харесваше да бъда част от групата.
Един ден в тоалетните на гимназията, непознато за мен момиче ме заговори. Изглеждаше особено, защото беше облечено в странни черни дрехи, имаше черна коса и много тъмен грим. От ушите ѝ висяха кабели на слушалки и бях сигурна, че слуша Evanescence. Тогава набираше популярност т.нар. „емо стил“. Момичето беше зловещо, но и същевременно се държеше мило с мен.
- Ти си момичето, което се разхожда с Андреа, нали? – попита ме.
- Да – заявих с гордост аз.
- Не ѝ вярвай много. Мисля, че те използва. Никога нейното приятелство не е безрезервно. Има скрити намерения. Повярвай ми!
Не исках да повярвам. Не исках дори да изслушам онова емо. Предположих, че просто ми завиждаше. Затова се опитваше да съсипе хубавото усещане, че вече не съм просто „дебелото момиче”, а „момичето с Андреа”. Звучи странно, но не бих открила подходящите думи да опиша това, което тогава изпитвах.
Посещавах кръжока по пеене два пъти в седмицата. В него имаше още десетина гимназисти и ни обучаваше вокален педагог от Музикалната академия. Той ми беше казал, че имам красив глас.
- Когато те слушам да пееш, за миг забравям за времето и мястото, на което се намирам. Просто слушам гласа ти и отивам някъде, където е изпълнено с красота и хармония.
Думите му ме караха да се чувствам добре. Невероятно беше колко си съвпадаха усещанията ни. Аз, когато пеех, винаги имах чувството, че съм сама в стаята. Че около мен няма никого и съм на прекрасно място, заобиколена от зеленина, от уханието на цветя. Затварях очи и се отдавах на песента. Изпитвах неописуемо спокойствие, увереност, сила да изразя себе си и чувствата си чрез музиката. Може би всеки един човек, който се занимава с изкуство, би ме разбрал.
Майка ми се гордееше с мен. Казваше ми, че откакто посещавам кръжока, съм се променила.
- Станала си по-уверена в себе си, по-усмихната. Виждам, че обръщаш повече внимание на външността си и не се храниш толкова много. Ти си красива, Лара!
Това ме радваше толкова много! Вече не ми натякваше, че съм дебела и че трябва да се ограничавам с храненето. Казваше ми, че съм красива! Признавам, че след смъртта на баща ми, мама стана по-строга към мен и сестра ми. Понякога ме сравняваше с Йоли, която беше фина, тиха, ученолюбива и никога не създаваше проблеми. Разбирам я, защото е трябвало да изпълнява задълженията и на двамата родители едновременно. Това едва ли е било лесна задача за нея, но определено се справи. Благодарна съм ѝ! Не се сърдя за нито един упрек, за нито един скандал и за нито една сълза, която съм проронила заради думите ѝ. Ако не беше майка ми, едва ли сега щях да бъда човека, който съм!
Настъпи денят на коледния концерт в училище. С Андреа се бяхме подготвили с обща песен, която щяхме да изпълним. Тя се бе постарала за това шоуто да бъде наистина незабравимо и… трагично за мен. По време на репетицията предишния ден, се бяхме разбрали, че дрехите, които ще носим на самото представление, ще бъдат свързани с Коледа. Вързах се на този номер и си купих нещо като червена рокля на Снежанка, но по-скоро приличах на огромна Баба Коледа. Появих се на концерта в този вид, надявайки се, че Андреа ще бъде облечена в нещо подобно. Но нищо такова! Тя бе облякла красива черна рокля, която да подчертава перфектното ѝ тяло. Засмя се, когато ме видя и излезе с оправданието, че не успяла да намери никакви дрехи, които да ѝ подхождат.
- Ти изглеждаш по-добре от мен, мила - уверяваше ме. - Все пак това е концерт, посветен на Коледа. Ти си облечена подходящо за него, а не аз.
Не ѝ вярвах особено, но нямах избор. Нямаше никакво време, за да си отида до вкъщи и да се преоблека.
След минути излязохме заедно на сцената. Из цялата зала се разнесе смехът на всички гимназисти и родителите им, когато ме видяха. Андреа изглеждаше толкова добре, а аз… Бях сякаш клоун, който трябваше да забавлява публиката, докато онази пепелянка обираше овациите им заради таланта и красотата си. Виждах лицата на майка ми и сестра ми, които стояха там и бяха толкова объркани. Сякаш искаха да се махна от онази сцена и да забравя за изпълнението. Чувствах се ужасно, но мислех, че когато започне песента, всички ще обърнат внимание на гласа ми, а не на външността ми. Е, не стана така!
Зазвуча музиката на песента ни. Андреа започна да пее. След малко дойде и моят ред. Когато доближих микрофона до устата си, тя се обърна и направи някакъв знак на момчето, което отговаряше за озвучаването. Микрофонът ми спря. Просто не работеше и не можеше да се включи. Правих напразни опити да накарам публиката да чуе гласа ми. Всички просто ме гледаха и се смееха в лицето ми. Беше ужасно! Сочиха ме с пръст, обиждаха ме, освиркваха ме! Тогава Андреа продължи да пее. Изглеждаше така, сякаш поема юздите в свои ръце, за да ме спаси от провал. Отблъсна ме встрани, за да не я засенчвам. Изпя сама цялата песен, която трябваше да изпълним заедно. Това беше нейният момент на слава и нейната победа над мен. Искаше да се позабавлява като ме унижи. И успя. По дяволите, аз ѝ позволих да го направи!
На сцената се качи онова странно момиче с черните дрехи, с което веднъж се засякохме в тоалетните. То видя сълзите в очите ми и ме отведе оттам. Скрихме се зад кулисите и аз заплаках. След малко се появиха майка ми и сестра ми. Започнаха да ме успокояват, но беше напразно. Чувствах се толкова унизена, предадена, използвана. Сякаш още усещах онези подигравателни погледи на всички от публиката върху себе си. Чувах още смеха им и виждах как ме сочеха с пръст. Просто не можех да спра да плача. Осъзнах колко глупава съм била!
След малко Андреа слезе от сцената. Беше толкова доволна от изпълнението си, от вниманието, което бе предизвикала, от аплодисментите. Мина покрай мен. Видя ме да плача, но не каза нищо. Усмихна се самодоволно и ме подмина. Бях толкова ядосана. Искаше ми се да я удуша! Признавам си, че яростта ме бе обзела, но все пак не направих нищо. Прибрах се вкъщи с майка ми и сестра ми и не излязох навън до края на зимната ваканция. Имах нужда от време да преодолея случилото се. Плаках дълго, обвинявах се, мразех, проклинах. Но въпреки това, се възстанових. Заредих се с нови сили, благодарение на обичта на близките си. Разбрах, че е нужно просто да си поема дъх и да продължа отново напред, въпреки случилото се.
Когато се върнах на училище, много неща се промениха. Андреа и свитата ѝ ме подминаваха, подсмихвайки се. Не ме заговаряха вече. И така беше по-добре. Много хора, за моя изненада, сякаш бяха влезли в положението ми и не ми се присмиваха за случилото се на коледния концерт. Дори ми съчувстваха. Някои казваха, че съм била прекалено наивна, след като съм повярвала на Андреа. Други - че трябва да си потърся истински приятели, а не интригантки като онези кучки. Срещнах се с онова момиче в черни дрехи в стил емо. Казваше се Вили. С нея се сприятелихме много бързо. Чувствах, че съм ѝ задължена и съжалявах, че не я послушах, когато ме предупреждаваше какво ме очаква.
Изведнъж много неща се промениха. Подигравките, отправяни към мен, постепенно намаляха. Сякаш всички се бяха наситили на това да ме унижават след коледния концерт. Андреа ме остави на мира. Запознах се с нови хора, срещнах още приятели. А с Вили, станахме много близки. Усещах, че вече мога да бъда по-спокойна и по-самоуверена. Бях спряла да посещавам кръжока по пеене, но това не означаваше, че се бях отказала да пея. Репетирах сама вкъщи.
Следващите три години в гимназията преминаха сравнително добре. Дори бях започнала да забравям за всичко преживяно досега. Станах по-спокойна. Започнах да се интересувам повече от здравето си и от външния си вид. Посетих кабинета на един диетолог, който ми изготви хранителен режим. Започнах да го следвам стриктно. Следях повече с какво се храня. Веднъж, когато трябваше да отида отново на преглед, ме посъветва да потърся и помощ от психолог. Това ми звучеше странно – не бях луда, а вечно гладна! Обсъдихме с майка ми препоръката и накрая тя реши да опитаме. Наистина се оказа, че проблемът ми се коренеше в съзнанието. Аз преяждах, за да запълня много други празнини, които имах в живота си. Ядох от скръб по баща ми, от самота, че нямам гадже, от неувереност в себе си, от тъга. И след време се получи! Свалих килограми. Е, не станах слаба, но теглото, с което се сдобих, ми беше достатъчно, за да се чувствам добре. Научих се да се гримирам, за да прикривам несъвършенствата по лицето си. Гримът прави чудеса! За пръв път осъзнах, че съм красива! Чувствах се щастлива в собственото си тяло, което не е перфектно, но за мен е идеално. По-важното според мен е, ние самите да се чувстваме доволни от себе си! Да се чувстваме красиви и привлекателни, а това неминуемо ще привлече хора, които да споделят мнението ни. Животът ми се промени, когато психологът ми помогна да погледна на света край себе си с други очи. Когато ми показа проблемите, върху които трябваше да работя – именно те ме спъваха и ме караха да се чувствам зле. Когато сме в мир със себе си, когато осъзнаем вътрешната си красота, тя се проявява и отвън!
Всички си мислеха, че винаги ще бъда сама. Че единствено мога да си мечтая за гадже, за любовна връзка. Е, аз опровергах очакванията им! Когато завърших гимназия, започнах работа в един квартален супермаркет. Срещнах се с мъж, който бе с пет години по-голям. Не можех да повярвам, че се е загледал по мен! Приличаше на някоя филмова звезда с тези красиви сини очи, с русата коса и привлекателна усмивка. Но беше факт. Той ме харесваше. Направи ми не един комплимент, докато беше на касата. Започна да посещава супермаркета всеки ден. Купуваше незначителни неща. Казваше ми, че е дошъл просто, за да ме види. Покани ме на среща. И не се отказа, докато не приех. А аз все още бях толкова недоверчива към хората…
С течение на времето, между нас пламна истинска любов. Той ме караше, и до днес ме кара, да се чувствам щастлива. Показва ми по всеки един възможен начин, че наистина държи на мен. Че аз съм жената, която обича! Предложи ми брак само няколко месеца след началото връзката ни. Приех! Не исках да мисля много върху това. Оженихме се, без много шум. Прекарахме незабравими мигове заедно на онова пътуване до Италия след сватбата. Роди се нашият син, който кръстихме на баща ми.
Макар да смених много работни места през годините, не се отказах от музиката. Тя ми носи хармонията с вътрешното ми аз. Накрая ме наеха в един пиано бар. Пея всяка вечер и обирам овациите на много хора. Те ме карат да вярвам, че съм талантлива и красива, дори да не съм като онези певици, които виждаме всеки ден на екрана, по списанията и интернет. Имам чувството, че ги пленявам с гласа си, а това наистина ме радва! Обичам да пея и нищо, и никой не би могъл да ми попречи да върша това. Независимо колко много хора се постараха да го направят. Може би именно всички унижения, които преживях през годините, ме направиха толкова силен човек, който се научи да отстоява себе си, да се бори за сбъдването на мечтите си.
Въпреки всичко лошо, през което преминах, аз не съжалявам за нищо. Доволна съм от това, което постигнах сама. Доволна съм от човека, в който се превърнах. Доволна съм от живота си. Има толкова много хора около мен, които ме обичат, заради мен самата, а не заради начина, по който изглеждам. Майка ми, сестра ми, съпруга ми, сина ми, приятелите ми - всички те са винаги до мен и са моя опора. Да, чувствах се, и все още се чувствам различна, но това ме радва. Щастлива съм, че съм различна! Ако не бях, едва ли щях да получа всичко това, което имам в настоящия си живот.
Август, 2012
Коментари
Публикуване на коментар