Разказите на различните №5

 

Снимка: AI Image Generator

Поредицата "Разказите на различните" е вдъхновена от истински истории.

Кали,
25 години

    Аз съм циганка. Не се срамувам от това да призная каква съм. Не се срамувам от семейството си, от народа си. Да, различна съм, когато не съм сред свои. Трудно е да се бориш, за да накараш хората да погледнат на теб по друг начин. Казвам това, защото по целия свят са създадени стереотипни образи за циганите (или ромите, както някои предпочитат да бъдем наричани). Според повечето хора, моят народ е крадлив, пълен с лъжци. А дори някъде още вярват, че циганите отвличат деца, за да ги карат да им робуват, когато пораснат. Що за глупости са това?

    Ще започна моя разказ от момента, в който се влюбих. Ще говоря в сегашно време, защото за нас, циганите, не съществува времето, а само пространството. Животът е сега!

    Живея с родителите си и с тримата ми по-малки братя в една мизерна колиба сред цигани. Всички спим в обща стая, а другото помещение се ползва за готвене и посрещане на гости. Щастлива съм сред близките и приятелите си, но винаги съм усещала, че моето място не е там. Мечтая за друг живот! Мечтая да се изуча. Мечтая за пътешествия и любов. Преди, когато циганите са се местили от едно място на друго, когато са били номадски народ, са опознавали различни страни по света. Но вече не е така. Рядко се срещат номадски семейства, които да обикалят по държавите, които нямат своя къща, защото за тях целият свят е техен дом. Винаги съм искала да бъда такава. Да бъда човек, който се чувства у дома си всеки път, щом погледне към звездите в нощното небе. Човек, който се чувства на мястото си, където и да е по света. Но никога не съм напускала града.

    Различна съм още от малка. Както казах, искам да се изуча. Баба ми, която е на шестдесет години, ме научи да чета и пиша. Някога един господин - пенсиониран учител, ѝ давал храна и нови дрехи, но в замяна искал тя да опита от вкуса на просветата. Така или иначе, баба не е получила по-различен живот от онзи, който всяка жена от нашия етнос има. Но поне много хора от циганския квартал я търсят за помощ, когато трябва да се попълват някакви документи или да се прочете писмо.

    Баба е тази, която избира името ми, след раждането. Кръщават ме като покровителката на циганския народ – Сара-ла-Кали, позната още като Черната Кали. Господинът, научил моята баба да чете, веднъж ѝ дал много стара книга. В нея пишело за жена, която имала египетски корени и слугувала на Мария Магдалена. Други смятат, че тя е тайната дъщеря на Исус, скрита след смъртта му, за да остане в безопасност. Историята покрай Черната Мадона е интересна. Но още по-вълнуващо е това, че тя се превръща в покровителка на прокудените роми по света. Тя им носи спасение, закрила. Тя е символ на надеждата за потиснатите. Всяка година в края на месец май, хиляди хора отиват на поклонение пред Сара-ла-Кали във френския град Сен-Мари-де-ла-Мер. Баба ми е приела тази неканонизирана светица за своя покровителка. Мечтае един ден да отиде и да види мощите ѝ. Тази силна връзка с Черната Кали я кара да настоява да бъда кръстена на нея. Вярва, че това име ще ми донесе добра орис.

    Родителите ми не са съгласни с това аз да се изуча. Казват, че е по-важно да разбирам от домакинската работа и да се омъжа, да създам семейство. За тях ученето е губене на време. Въпреки всичко, аз упорито чета и пиша при баба. Всяка седмица ходя в библиотеката в града и си взимам различни книги. В тях пише за светове, които искам да посетя, за сбъднати мечти, за истинска любов - понякога невъзможна. Тези книги ме карат да се пренеса в една различна действителност и да желая още по-силно да изживея подобна история.

    И това се случи.

    Нека първо да кажа, че хората в библиотеката ме гледат много странно. За тях е необичайно, че една циганка може да чете и иска да си взима книги. Просто са недоверчиви. Гледат ме така, сякаш искам да открадна нещо. Макар да си плащам годишната такса с пари, закътани от баба ми! Оглеждат облеклото ми. Признавам, че дрехите ми са… скромни, но чисти. Просто семейството ми не е заможно, нищо че баща ми работи от сутрин до вечер по строежите, за да ни изхранва. Но мен това не ме интересува - присмехът и шушуканията просто минават покрай мен, без да им обръщам внимание.

    Един ден се срещам в библиотеката с красив мъж. Той е висок, рус, облечен добре. Избира си книга и сяда на една от масите. Започва да я разлиства и от време на време погледът му се втренчва в мен. Аз го виждам, докато разглеждам рафтовете и си мисля, че това е поредният гаджо (нециганин), който ми се присмива на дрехите, на това, че съм различна. Но не е така. В погледа му забелязвам нещо… специално. Гледа ме и ми се усмихва. Накрая става и се приближава към мен.

    - Каква книга си търсиш? – пита ме той, а гласът му ме кара да се разтреперя.


    - Някоя с любовна история – отвръщам му след миг мълчание.


    - Харесваш любовните истории?


    - Да.


    - А влюбена ли си?

    Въпросът му ме смущава. Изчервявам се и се опитвам да скрия лицето си, но той докосва брадичката ми и ме поглежда в очите. Не зная защо, но това ме кара да се усмихна. Наистина е много красив! Гледаме се така, без да кажем и дума. Сърцето ми бие като полудяло. Усещането е странно… странно хубаво. Накрая се обръщам към рафта, взимам си произволна книга и се махам оттам. Сякаш усещам как погледът му ме следва неотлъчно.

    Този ден, този кратък миг, в който гледам в очите му, белязва живота ми завинаги. Започваме да се виждаме всеки път, когато ходя в библиотеката. Запознаваме се. Името му е Андрей. Имам усещането, че той стои там постоянно, за да може да ме срещне. И това ме радва наистина много. Вниманието, което получавам от него, усмивките, които ми изпраща, онези пламенни погледи… Разбирам, че е журналист, на двадесет и пет години (със седем години по-голям от мен). Обича да чете, обича да пътува, обича музиката, обича любовта. Влюбих се!

    Една вечер, той ме кани на среща. Иска да се видим в ресторант. А това ме притеснява. Не зная какво да облека. Не зная как да се държа, нито как да се храня на такова място. Не искам да се изложа пред него, не искам да стана за смях. И това ме кара да не отида на срещата. Да, не отидох! Чувствам се тъжна, недостойна за него, смешна дори. А това е наистина болезнено чувство.

    Решавам, че случилото се е само една голяма грешка. Нещо нереално, като сън. Прекалено хубаво е, за да бъде истина. Той никога не би се влюбил в момиче като мен, в една… циганка. Да, тъжно ми е, но се опитвам да потисна това чувство. Опитвам се да бъда силна и здравомислеща. Въпреки това, майка ми забелязва, че нещо с мен не е наред. Идва и ме прегръща нежно.

    - Какво ти е? – пита ме тя. – Не хапна нищо тази вечер.


    - Не съм гладна – казвам ѝ


    - Криеш нещо от мен.


    - Всичко е наред.

    Не мога да ѝ кажа, че съм влюбена в един гаджо. Не мога да ѝ кажа, че страдам, защото знам, че момиче като мен, не може да бъде с мъж като него. А и ако баща ми научи за случващото се, ще ме заключи вкъщи, докато не си отидат от главата ми мислите за Андрей. Той е против смесените бракове между цигани и нецигани. Учил ме е винаги, че не трябва да се заглеждам по който и да е гаджо. Казваше ми, че може да се срещне някой, който да се опита да ме омае с приказки, с милото си държание към мен, но винаги ще има задни помисли. Според него всеки гаджо мрази циганите, дори да не го казва директно. Но аз не съм на това мнение. Според мен всички хора са различни и не бива да ги слагаме под общ знаменател, независимо дали са цигани или не.

    Следващата седмица не отивам в библиотеката. Не искам да срещна Андрей. Боя се да го погледна в очите. Ала не спирам да мисля за него! Сякаш винаги лицето му е пред мен, винаги чувам гласа му, усещам навсякъде аромата му. Влюбена съм до полуда в него!

    Един ден, докато стоя край прозореца и чета любимата си книга, която може би вече знам наизуст, чувам гласове отвън. Излизам и се стъписвам, защото виждам не кой да е, а Андрей! Той стои пред дома ми и се опитва да обясни на баща ми, че иска просто да ме види за малко. Не зная как ме е открил, но определено желанието му да ме срещне отново, е толкова силно, че го е накарало да дойде в циганския квартал на града. Баща ми го гони и казва, че няма работа в нашия дом. Не иска да се срещам с него. Събира се множество, което наблюдава случващото се. Но Андрей настоява. Страхувам се нещата да не прераснат в саморазправа. Моят народ се държи много и като нищо ще линчува този гаджо!

    И тогава ме вижда. Аз се усмихвам, а лицето ми е пламнало от щастие. Подминавам баща си и отивам при Андрей. Прегръщаме се и оставаме така известно време. Сякаш около нас няма никого, сякаш часовникът е спрял да отмерва отминаващите секунди, минути, часове. Не искам да зная нищо повече, а само това, че той е тук, че съм в обятията му. Че го обичам и трябва да му го кажа!

    - Остави го! – вика баща ми. – Какво правиш?!


    - Аз го обичам! – казвам без да мисля повече.

    Това ми навлича гнева на татко. Удря ми шамар и аз заплаквам. Андрей ме прегръща и се опитва да ме защити. Но баща ми е по-яростен от всякога. Предчувствам, че това няма да доведе до нищо хубаво.

    - Ти ме посрами пред всички, заради един гаджо! От днес не си ми дъщеря! Отричам се от теб! Махай се от дома ми!

    Тези думи пронизват сърцето ми като стрела. Собственият ми баща се отрича от мен, защото съм влюбена в един различен от нас човек. Нямам избор. Взимам си малкото неща, които имам в къщата и излизам с наведена глава. Майка ми плаче, братята ми са безмълвни, вкопчили се в полите ѝ, а баща ми гледа непреклонен - с гордо вдигната глава. Андрей ме хваща за ръка и тръгваме заедно. Докато минаваме през квартала всички ни гледат така, сякаш сме престъпници. Аз съм прокудена заради любовта си!

    Той ме приема в дома си. Живее сам, купил си е малък апартамент преди време. Отдавна не поддържа връзка със семейството си, заради имотни делби. Дава ми подслон, храна и обич. Не ми е нужно нищо повече. Да, тъжна съм заради случилото се, но не съжалявам за избора си. Уверена съм в това, че ще бъда щастлива с Андрей.

    Но това щастие, беше много кратко…

    Една вечер, докато го чакам вкъщи да се върне от работа, гледам новините. Знам, че той ще има включване на живо. Съобщават по телевизията за тежка автомобилна катастрофа, в която са загинали петима души. В този миг телефонът позвънява. Чувам най-лошата новина! Единият от мъртвите в катастрофата е Андрей. Не мога да си поема дъх. Не мога да кажа и дума. А сълзите се стичат като поточета по лицето ми. Не мисля за нищо. Не мога да мисля. Само усещам силна болка в гърдите, която сякаш се опитва да убие сърцето ми. Давам си сметка, че никога повече няма да видя своя любим.

    Осъзнавам, че той е мъртъв!

    Няколко седмици след погребението стоя затворена в апартамента. Не зная какво да правя. Не искам да виждам никого. Чувствам се зле, както никога досега. Самотна съм, тъжна и сякаш наказана от Бога. Освен тъгата, която ме е обзела заради случилото се с Андрей, чувствам как постоянно ми се вие свят, гади ми се. Да, веднага изпитвам подозрението, което се оказва вярно. Бременна съм! В мен се заражда нов живот. Плод на любовта ни с Андрей, когото никога повече няма да видя. Сякаш смъртта му всъщност е едно ново възраждане на неговия образ в лицето на детето, което очаквам. Не зная дали да се радвам или да съм още по-тъжна. Какво мога да дам на едно дете? Нямам пари, нямам нищо! Не зная към кого да се обърна за съвет, не зная при кого да отида.

    Моля се на Сара-ла-Кали да ме просветли. Моля Черната Мадона да бди над мен и да ми помогне. А в главата ми кънти гласът на баба, казвайки ми, че всичко ще бъде наред. Осъзнавам, че животът ми сега зависи само от мен. Аз държа своето щастие и това на детето ми в собствените си ръце. Решавам, че е време да си потърся работа. Благодарна съм, че поне имам дом, че не съм на улицата. Особено сега, когато съм бременна.

    Търсенето на работа се оказва толкова трудна задача, дори почти непосилна за циганите. Посещавам няколко места, за които съм прочела в обявите във вестника. Отивам в старчески дом, в който търсят чистачка. Ресторант, в който имат нужда от мияч на чинии. В магазин, където търсят да наемат служител, който да подрежда стоката и още други места. Но никой не иска да наеме на работа една циганка. Казват ми, че търсят друг човек, че аз не отговарям на профила. Знам, че това е така, защото стереотипите за моя народ взимат връх в съзнанието на всеки един гаджо. Недоверчиви са към нас!

    Дни наред се лутам по улиците, ходейки на различни места с надеждата да бъда наета за работа. Но навсякъде отговорът е един и същ – не! Отчайвам се. Чувствам се изгубена. А сега, повече от всякога, имам нужда от работа. Трябва да се грижа не само за себе си, а и да мисля за детето, което е на път. Сядам в ъгъла на една улица и заплаквам. Не ме интересуват хората, които минават и ме гледат странно. Не ме интересува нищо! Дори това, че е толкова студено, защото зимата наближава.

    Вижда ме старица, която се разхожда наоколо. Приближава внимателно към мен. Подпира се на бастун, но изглежда добре за възрастта си. Облечена е в елегантни дрехи и има кожено палто. Перлена огърлица краси шията ѝ. Аз решавам, че е просто любопитна, че иска да се посмее на една циганка, която плаче. Може да е решила, че го правя, за да предизвикам съжаление, да получа милостиня. Но не. Оказва се толкова мила дама, която има желание да ми помогне. Звучи ми загрижена и наистина добра. Подава ми ръка, за да се изправя и ме пита какво ми е.

    - Семейството ми ме прогони, защото съм влюбена в един гаджо. Любимият ми загина в катастрофа. Сега съм бременна и се опитвам да си намеря работа, но никой не иска да наеме една циганка – казвам ѝ през сълзи аз.


    - Аз ще ти помогна – чувам гласа ѝ след известно мълчание. – Търся си домашна помощница. Искаш ли да работиш за мен?

    Това ме кара да си помисля, че тази жена е ангел, който е дошъл да ми помогне. И се убеждавам в това много бързо. Води ме в едно квартално заведение в края на улицата. Сядаме двете на една маса и поръчва по нещо за хапване с топла напитка. Започва да ме разпитва за живота ми, за семейството ми. Не е нужно да задава много въпроси, защото аз се чувствам толкова обзета от тъгата си, че просто имам нужда да я споделя с някого. Често хората имат нужда от това - да говорят за проблемите си. Да, по този начин не ги решават, но на душата ѝ става по-леко.

    Милата дама, която разбирам, че се казва София, ме слуша внимателно и ѝ личи колко е съпричастна с мен. Виждам в очите ѝ как започват да блещукат сълзи, които са породени от моя разказ. С това съм напълно убедена, че тази жена е добра, че няма никакви скрити намерения и че наистина иска да ми помогне. Въпреки, че съм циганка. Мисълта за това, че именно Бог или Сара Кали са пратили София при мен точно в този труден момент, ме успокоява. Все пак не съм изоставена!

    Още на следващия ден отивам в дома на София. Тя ми дава работа за няколко часа, грижи се за мен и ми казва да си почивам от време на време. Къщата ѝ е огромна, мебелите са много красиви и скъпи. Всичко е подредено с вкус и излъчва класа. За жалост, цялото това богатство, тя споделя единствено с племенницата си. Съпругът ѝ е бил пожарникар. Загинал е при експлозия. Така и не са се сдобили с рожба. Тогава тя е била преуспяваща балерина. Но слага край на всичко, заради скръбта си. Когато ми го сподели, си дадох сметка защо е толкова съпричастна с моята история. Беше преживяла същата болка от загубата на любимия човек.

    Дните, седмиците, месеците минават много бързо. Със София сме още по-близки. Освен нейна домашна помощница, аз се превръщам и в нейна добра приятелка. Щастлива съм от запознанството си с нея, защото присъствието ѝ ми помага да не се чувствам толкова самотна. Когато си свърша работата до обед, тя ме кани да хапнем заедно в трапезарията. Ходим всеки следобед на разходка в парка. Учи ме как да се грижа за градината в дома ѝ. Дава ми книги за четене от библиотеката си. Впрочем, това, че мога да чета и пиша, я изненадва много!

    Често пъти София кани на гости своите приятелки. Всички те са елегантни дами, с добро финансово положение и високо образование. Винаги ме гледат странно, с недоверие. Чувам ги как си шушнат една на друга. Изумените им лица показват колко учудени са от това, че София е наела именно циганка да се грижи за дома ѝ. Мислят си, че мога да открадна нещо или още по-лоши неща. Но мен това не ме интересува. Вече не се интересувам толкова много от мнението на хората. Разочарована съм от тях! Рядко се намира човек, който да не съди потеклото ти, това какъв е родът ти, цветът на кожата ти. По сърцето би познал хората, които ще ти протегнат ръка, за да ти помогнат да се изправиш, когато си паднал в трап. Както и онези, които биха те блъснали в него.

    В един горещ ден през лятото, раждам сина си. Наричам го Андрей – като баща му. Той толкова много прилича на него! София е с мен в болницата и се радва, че най-после прекрасното ми дете е на белия свят. Натъжавам се, защото семейството ми не е до мен. Мъжът, в когото съм влюбена - е мъртъв.

    - От днес нататък, никога повече няма да се чувстваш самотна – казваше ми София. - Имаш син! Това е най-добрата причина, за да се вземеш в ръце, да се бориш още по-смело с всичко и с всички. Трябва да му докажеш колко го обичаш и на какво си готова за него. Той е част от теб. Той е половината от душата ти, на която е отредено да живее извън теб. Осъзнаваш ли колко си благословена, въпреки всичко, през което си преминала?

    Аз кимам с глава и се опитвам да спра да плача, но сълзите продължават да се стичат по лицето ми. Тогава сестрата води сина ми. Вземам го на ръце, усещам топлината му, милвам нежното му личице. И изведнъж усещам толкова блажено спокойствие, толкова силно щастие. Сякаш нищо и никой не ми липсва в този момент. Имам сина си! Благословена съм! Щастлива съм!

    След няколко седмици разбирам от моя приятелка от детството, с която се виждаме случайно, че баща ми е много болен. Без да се замислям, взимам сина си с мен и отивам в циганския квартал на града. Заставам пред бащиния си дом и се двоумя дали да вляза. Не искам да бъда прокудена за втори път. Виждам майка ми, която гледа през прозореца. Излиза навън с насълзени очи. Върви бавно към мен, гледайки ме как нося на ръце детето си. Не казва нищо, а просто ме прегръща.

    - Баща ти се надяваше да дойдеш – шепне ми тя.

    Нищо друго не искам да чувам. Влизам вкъщи, отивам край постелята на баща ми. Той лежи на леглото с леко отворени очи. Разплаква се като ме вижда. Сядам до него. Целувам му ръка и го моля за прошка. Той гали лицето ми.

    - Няма за какво да ти прощавам. Ти ми прости!

    Показвам му сина си. Майка ми сяда на леглото до мен и им разказвам за всичко, което ми се е случило през тези месеци, в които бях далече от тях.

    - По всяко време можеш да се върнеш в този дом – казват ми. - Няма да бъдеш сама и ще ти помагаме с детето.

    Но аз не искам това. Аз съм щастлива от живота си, въпреки всичко. Имам дом, който ми остана от любимия ми. Имам работа, която ми даде жената, превърнала се в моя приятелка. Имам сина си! А вече знам, че имам и отново подкрепата на семейството си. Какво повече мога да искам?

    Осъзнавам, че аз винаги ще си остана циганка. Никой и нищо не може да промени това. Различна съм, но въпреки всичко съм щастлива. Знам, че винаги ще има хора, които ще ме съдят и ще ме гледат недоверчиво. Ще извръщат поглед от мен, заради цвета на кожата ми. Но ще срещам още много други като Андрей, който се влюби в мен, въпреки различията ни. Ще срещам хора като София, която ми помогна в труден момент и ми предложи приятелството си. Никога не се отричайте от това, което сте! Не се страхувайте да бъдете отхвърлени! Само така ще усетите истинското щастие, когато някой погледне на вас, заради онова, което се крие отвъд привидното.

Август, 2012