Разказите на различните №6

 

Снимка: AI Image Generator 

 Поредицата "Разказите на различните" е вдъхновена от истински истории.

Виктор,
30 години

    Да, аз съм различен. Винаги съм се чувствал различен. Но съм щастлив от това. Щастлив съм, че последвах пътя, който Бог ми бе отредил, макар родителите ми да не бяха съгласни с това. Ако не бях послушал сърцето си, сега нямаше да бъда човека, в който се превърнах.

    Ще започна моя разказ с баба ми, мир на праха ѝ. Тя бе прекрасен човек, който обичах наистина много. Беше добра, мила и като всички баби - изумителна готвачка. Помня и до днес думите, които ми казваше, макар че вече не е на този свят от години – „Само истинските хора ще се спасят от рутината, погълнала света ни”. Винаги ме е насърчавала да бъда себе си, да следвам собствената си съдба и да не позволявам на никого да се меси в живота ми. И съм горд с това, че я послушах. Докрай ще следвам завета ѝ.

    Тя беше много набожна. В къщата си имаше икони, винаги носеше на врата си дървено разпятие, молеше се всеки ден, постеше. От джоба на жилетката ѝ все се подаваше църковно календарче с описани в него всички празници, които почитат православните християни. Винаги когато ходих при нея, баба ми говореше за светци, разказваше ми истории и мъдри притчи, които помнеше наизуст от Библията. Родителите ми не бяха толкова вярващи. Кръстили са ме, когато съм бил малък, но просто, защото така се правело. Без да влагат особен смисъл в тайнството на кръщенето. Баба се постара да ме насочи към това да почитам Бога, да бъда праведен човек. Но честно казано, го правеше тайно, понеже знаеше, че може да си навлече проблеми с нашите.

    Интересното бе, че на мен ми харесваше. Бях силно заинтригуван от това, което ми говореше, бях любопитен да науча нови и нови неща свързани с религията. Обичах да ходя с нея на църква и да почитам християнските обреди. А всичко изброено, ме правеше различен. Та кой млад човек в нашия XXI век се интересува от религията? Вярата ни е толкова силно разклатена, че само в най-тежки мигове от живота си, се сещаме да се обърнем към Бог за помощ. Дали пък Църквата като институция не носи отговорност за това?! Навлизам в друга тема... Но беше факт - бях различен от връстниците и приятелите си. Те мислеха за съвсем други неща. С навлизането в пубертета, дори вече бяха изкушени от човешките пороци.

    И аз бях. Но баба ме беше научила да се владея. Молех се на Бог да ми помогне да преодолея изкушенията, за да следвам правилната посока. Никога не съм посягал към цигарите и алкохола, а за наркотици – дума не може и да става! Това бе наистина важно за мен. Исках да бъда праведен човек. Няма безгрешни. Бог е казал: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък...“. Ала всички хора имат своите грехове. Дори само лошите помисли могат да бъдат сметнати за грях.

    Когато бях на осемнадесет години, моята баба почина. Беше възрастна и за щастие смъртта я сполетя в съня ѝ. Наистина ми бе трудно да приема това, че никога повече няма да я видя. Но трябваше да се примиря. Такава е била Божията воля! И вярвах, че толкова добър в земния си живот човек като нея, сега навярно има отредено място в Рая. Това ме успокояваше и ми помогна по-лесно да преодолея смъртта ѝ.

    Година по-късно завърших гимназия. Балната вечер не ми беше никак забавна. Всички мои съученици я очакваха с нетърпение. Правеха планове как ще се облекат, къде да се снимат, да се напият, как ще се приберат чак на разсъмване. Това въодушевление у мен липсваше. Бях погълнат от мислите за моето бъдеще. Чудех се как да съобщя на родителите си това, което щеше да бъде най-важната стъпка в моя живот. В крайна сметка се прибрах вкъщи към полунощ. Останалите се присмиваха на това, което бях, но мен въобще не ме интересуваше. Всеки си има своите идеали, своите принципи, които да следва. Дори за миг не помислих да изневерявам на себе си.

    Нека споделя, че и аз като всички останали тийнейджъри съм изпитвал привързаност към някого. Изпитвал съм дори сексуално влечение към едно момиче, което харесвах наистина много в гимназията. То обаче въобще не ме забелязваше. И може би така е било по-добре. Не бях влюбен, просто симпатии и онова първично желание, което е по-силно в пубертетския период. С течение на времето, се научих да се владея и да не допускам някакви животински инстинкти да надделеят над разума ми. Молитвите ми също помагат много и до днес, спрямо това. Но разбира се, не липсваха изпитания по пътя ми. Като например една млада жена, за която ще ви разкажа след малко...

    В деня след балната вечер, съобщих на родителите си, че искам да се запиша в университет.

    - Какво ще учиш? – попита ме майка ми.


    - Богословие.


    - Не. В никакъв случай! – веднага възрази баща ми.


    - Но аз искам да уча това. Религията ми е интересна и искам да вникна в нея, колкото може по-дълбоко. Усещам, че това е моето призвание.

    Винаги съм чувал един глас, сякаш идващ от сърцето ми. Той ми казваше, че това е пътят, който трябва да следвам. Казваше ми, че моята мисия е да служа на Бог. Да се опитам да докосна душите на колкото се може повече хора, за да събудя у тях любовта към вярата. Защото тя в днешно време е нещо, което не се почита толкова много, както е било в миналото. Та дори обредите на християнските празници вече не се спазват така, както едно време. Хората използват празничните дни, за да могат да излязат в отпуск, да отидат на почивка, да се забавляват. Но не и да спазват онези ритуали, които сме наследили от поколенията преди нас и които трябва да съхраним за бъдещите.

    А и повечето, ходят на църква само по Великден и Рождество. Правят го, защото им е навик, а не защото са изпитали нужда да влязат в Божия храм и да говорят с Бог. Много от тези миряни се сещат за вярата си само в трудните моменти, пред които ги изправя съдбата им. В това няма нищо лошо, защото Бог ще им помогне, ако Го помолят. Но не бива да е така. Не трябва само да Го молим за помощ, а да Му благодарим за всеки един ден, който прекарваме на земята. Както и да е. Може би съм човек, който иска да промени света изведнъж, но не става така. Все пак ще се радвам, ако съм един от онези, борещи се за промяната към по-добро и за почитането на Бога между хората на земята. Колкото и трудна задача да бъде това в днешно време.

    Няколко дни родителите ми не искаха да говорят с мен. Просто не ме разбираха. Не искаха да ми разрешат да уча това, което желаех, защото според тях, решението ми би съсипало целия ми живот. Очакваха от мен да уча Икономика или Право, да се оженя, да имам деца. Обвиняваха баба ми, че ми е „промивала мозъка години наред” и че само тя е отговорна за моя избор. Как можеха да говорят така за нея? Признавам, че изпитвах гняв към тях, защото не беше правилно да се опитват да ми попречат да следвам своя път, който ми бе отреден в живота. Молих се, по няколко пъти на ден. Умолявах Бог да просветли умовете и сърцата на родителите ми. Да ги накара да ме разберат, а не да се противопоставят на моя избор.

    Бог чу молитвите ми. Родителите ми се съгласиха, макар и с неохота.

    - Ти си достатъчно голям, за да решаваш кое е най-добро за теб – каза баща ми. – Ако си сигурен, че това е, което наистина искаш да учиш, ние с майка ти ще те подкрепим, въпреки всичко. Всеки сам трябва да решава как иска да продължи живота си.

    Думите му ме зарадваха много и го прегърнах. После прегърнах майка си, която беше с насълзени очи и не казваше нищо. Беше им трудно, но полагаха усилия да ме разберат и да не ми пречат да изпълня своята мисия на земята.

    Кандидатствах, приеха ме да уча Теология в Православния богословски факултет към университета в един прекрасен български град. Намираше се на малко повече от час път от родното ми място. За мен бе вълнуващо, че щях да започна нов живот, в нов град, с нови хора. Че ще се срещна с много себеподобни, които имат моите интереси и любовта към Бога.

    Студентските ми години бяха доста емоционални, изкушаващи и съдбоносни. Запознах се с много приятели, с които съм в добри отношения и до днес. Срещнах една жена – Вероника. Тя учеше в същия университет, но специалността ѝ беше свързана с църковните изкуства. Имаше най-прекрасните сини очи, които съм виждал някога! Беше толкова красива, толкова мила. Усмивката ѝ ме караше да се чувствам сякаш недостоен да ѝ се радвам. Запознахме се съвсем случайно - в кафенето до университета. Нямаше свободни маси и тя трябваше да седне при мен, докато аз четях един учебник. Много лесно завързахме разговор, открихме общи интереси.

    Винаги съм мечтаел да пътувам. Исках да обиколя света, да посетя толкова много забележителни места, за които съм гледал и чел само в книгите. Тя имаше същата страст и желание да пътува, да опознава далечни страни. Стояхме повече от два часа в кафенето без да спираме да говорим. Накрая тя трябваше да тръгва.

    - Да се срещнем утре отново тук, по същото време? - предложи тя.

    Отидох, разбира се! Но след тази среща бях объркан. Не знаех дали постъпвам правилно. Ако наистина исках да последвам пътя, който твърдях, че е отреден за мен, то трябваше да се откажа от много неща. От това, да бъда изкушен от любовта към жена и всичко, което тя водеше със себе си. Бях решил да ставам монах! А това означаваше да приема безбрачието, да се отрека от всички материални блага и от светския живот. Но Вероника беше изпитанието, което Бог постави на пътя ми.

    Влюбих се. Не беше никак трудно. Тя ме омайваше само с гласа си, с очите си, с движението, с което отмяташе косата си назад с ръка. Приличаше на ангел, паднал от небето. Но всъщност, може би бе пратена от самия Дявол, който се опитваше да ми попречи да служа на Бог. Защото през ума ми, минаваха мислите да се откажа от това, което бях решил досега да правя. Да, мислех да се откажа от следването, от монашеството, на което исках да се посветя. За миг исках просто да избягам от всичко, за да остана с Вероника. Исках да се радвам на любовта, която ставаше все по-силна и да се поддам на сексуалното желанието, което се пораждаше в мен. А тя разбира се, не правеше нищо, за да ми попречи да направя това, което ми се въртеше в главата. Дори напротив - предизвикваше ме все повече и повече!

    Една вечер, докато се разхождахме в парка, аз я целунах. Не бях на себе си. Не можех да спра да я целувам. Тя ме погледна закачливо, хвана ме за ръка и ме заведе в квартирата си. Момичетата, с които живееше, ги нямаше. Заведе ме в стаята си и събуди първичните ми инстинкти. Бях готов да се поддам на желанието, което изпитвах. Исках толкова силно да бъда с нея. Но за миг чух отново онзи глас, идващ от сърцето ми. Той ми напомни за мисията, която знаех, че ми е отредена, за пътя, който трябва да следвам. Това отново ми върна съзнанието, което бях изгубил, заради целувките на Вероника. Успях да върна контрола над себе си, над тялото и мислите си! Отблъснах момичето, в което бях влюбен. Така трябваше. Това беше правилно. Отидох си от квартирата, без да кажа нищо.

    На следващия ден отново я срещнах в кафенето до университета. Но когато ме видя там, тя си отиде. Повече не си казахме нищо, не се поздравявахме, когато се срещахме. И така бе по-добре. Отново усещах, че аз контролирам себе си, а не някой друг. Защото докато бях подвластен на любовта и на всичко, което изпитвах към Вероника, не бях себе си. Усещах, че някой друг ме управляваше като марионетка и замъгляваше съзнанието ми, осмелявайки се да ми попречи да достигна целта си.

    Молих се на Бог да ми помогне да я забравя, да ме излекува от любовта, която изпитвах към нея. Молих Му се да ми прости, че за миг се бях усъмнил в себе си, в Него, в онова, което трябваше да сторя. След няколко месеца всичко отмина. Не мога да опиша точно през какво преминах в чисто емоционален план. Но една вечер, съзерцавайки звездите в небето, усетих, че душата ми е пречистена. Че това, което ме беше обзело заради Вероника, си е отишло. Бях толкова щастлив и благодарен!

    През останалото време, което прекарах в университета, успях да вникна повече в религията, вярата, живота на светците и посланията, които те ни бяха завещали. Осъзнах, че наистина ми харесва пътя, който следвах. Потопих се в чистия свят, в който бях избрал да заживея. Запознах се с много стари монаси и монахини, които ми разказаха за дните, прекарани в манастирите, където служеха на Бог. Те бяха щастливи от своя избор, от начина си на живот. Вдъхнових се. По-силно от всякога беше усещането, че това е, което наистина искам за себе си. Да стана монах! Да служа на Бог, въпреки всички саможертви, които трябваше да направя!

    Когато завърших университета, се върнах в градчето, в което отраснах. Родителите ми се радваха толкова много, че отново ще можем да се виждаме често. Приеха ме като монах в манастира. Дойде началото на моя нов живот. Казвам това, защото когато постъпи нов монах в някой манастир, при пострижението му той получава ново име от игумена. Това Кръщение символизира раждането на нов човек. Аз приех името Гавраил. Отказах се от своите светски дрехи и ми бяха поставени монашески одежди и принадлежности. Церемонията бе най-важното събитие в моя живот. След това бях поздравен от братята и богомилния народ. Заведоха ме до килията ми, където живея и до днес.

    Дните ми в манастира преминават спокойно, в служба на Бог. Всички живеем в хармония и разбирателство. Всяка сутрин и вечер ходим на богослужение в храма. Денят ни преминава в изпълнение на личните ни задачи – едни перат, други чистят, трети се занимават с градините, месят просфори и т.н. Всички се храним заедно на трапезата. Четем свещените слова преди да заспим – уморени и удовлетворени от изминалия ден. Щастлив съм от живота си. Щастлив съм от това, което избрах, а именно да следвам своя личен път да служа на Бога.

    Да, аз съм различен. Чувствам се различен всеки път, когато изляза из града с моите монашески дрехи. Чувствам се различен всеки път, когато нечий поглед се втренчи в мен. Но се научих да бъда такъв. Приех да бъда различен и съм доволен от избора си да стана монах. А това изисква много любов към Бог и саможертви. Оттук нататък, да бъде Божията воля!

Септември, 2012