Разказите на различните №7

 

Снимка: AI Image Generator 

 Поредицата "Разказите на различните" е вдъхновена от истински истории.

Шерин,
25 години

    Чувствам се различна може би още, откакто започнах да осъзнавам своето съществуване, да опознавам традициите на моята религия. Винаги съм таила това усещане, че не съм на правилното място, сред правилните хора. Но наистина се почувствах различна, когато пристигнах в България. Тук започнах новия си живот. Все пак трудно се вписва човек от Близкия Изток сред едно общество като българското. Но нека започна от самото начало, до момента, в който пристигнах във вашата страна.

    Името ми е Шерин Самих. Родена съм в Сирия и отраснах там. Семейството ми не е голямо, в сравнение с повечето мюсюлмански фамилии от моя край. Там многоженството е разрешено. Един мъж има правото на не една жена, което означава, че може да има деца от всяка от тях. Това само по себе си говори за голямо и сплотено семейство. Е, моят баща – Ясер, имаше само една жена – майка ми Амани (означава - мир). Той е образован човек, учил се в Европа и САЩ. Това трябва да ви говори за един по-широко скроен човек, който не попада в графата за традиционните мюсюлмани от Близкия Изток, настроени вражески срещу Западния свят.

    Родителите ми са се оженили, когато са били на седемнадесет години. Не са се познавали, преди семействата им да заговорят за сватба. Те са уредили всичко, без дори да се интересуват от мнението на децата си. Според мен това не е нормално! Но за щастие, още когато са се видели за първи път, майка ми и баща ми са се влюбили един в друг. Такава е била волята на Аллах. Това означава, че не са се оженили по принуда, а по любов. Макар близките им да не са очаквали това. Хората от моята религия се бракосъчетават така, сякаш сключват сделка между семействата, а след това се появява любовта при младоженците. Ала понякога тя така и не идва. Това говори за един нещастен живот, убити мечти и потъпкани надежди… Аз не исках такъв живот!

    Няколко месеца след сватбата, майка ми родила сестра ми - Самира. По-голяма е от мен с две години. С нея винаги сме се разбирали много добре и сме си споделяли всичко. Но понеже е по-голямата, често се мислеше за велика. Дори понякога се вживяваше прекалено много в ролята си на моя закрилница и ставаше досадна с това. Но аз знаех, че го прави, защото ме обича. И аз я обичам! Обичам цялото си семейство.

    Затова беше така болезнено за мен, когато единият от членовете му бе убит!

    Детството ми премина като на всички деца от Близкия Изток. Разбира се, че имаше игри, безгрижие, но и същевременно с това баща ми държеше да ни възпита заедно със Самира според мюсюлманските норми. Помня, че едва бях навършила седем години, когато той ни викаше всеки следобед във всекидневната, за да ни чете отделни сури от Корана. Разпалено ни обясняваше значението на свещените думи. Учеше ни да бъдем добри, да почитаме традициите си. Винаги ни споменаваше, че един ден, когато настъпи времето да ни омъжи, съпрузите ни биха ни обикнали, ако познаваме Корана и почитаме това, на което ни учи той. Как някой би се влюбил в теб, само защото познаваш свещеното писание на мюсюлманите? Когато навърши шестнадесет, Самира вече мечтаеше да има съпруг, който да я обсипе със злато, да създаде семейство, защото според нея това е мисията на всяка жена – да роди наследник. А аз исках нещо съвсем различно. Исках да уча, да пътувам, да мечтая! Що за глупости са това, че любовта идва след брака?!

    Както и да е. Не разбирах много неща тогава. И честно казано, все още има такива, които не разбирам до днес. Но въпреки това, аз избрах своя път. Избрах да живея според собствените си вярвания, според собствените си желания и мечти. Макар, че това би било престъпление, ако все още живеех в Сирия. Може би дори щяха да ме убият с камъни, ако слушаха разказа ми и ако знаеха какво мисля за всичко това. Според мен всеки един човек, сам трябва да извърви своя път, да следва своите мечти. Не бива да бъде принуждаван да прави каквото и да било, само за да уважи законите на религията си, да не разочарова предците си и да не посрами рода си. Звуча като бунтарка, но може би съм именно такава. Просто вярвам в съдбата си. Мактуб (Написано е, от арабски език).

    Със сестра ми посещавахме едно и също училище. Всяка сутрин баща ми ни водеше, преди да отиде на работа на пазара. Той беше търговец на злато. Имаше магазин на покрития пазар, сред тесните павирани улички. Толкова ясно си спомням първия път, когато ме беше взел със себе си на работа. Неговият магазин ми се стори най-хубав. Блестеше отдалече с всичкото злато, с което бе окичен. Покрай него минаваха всякакви хора – мюсюлмани, християни, туристи от Европа, от Америка. Златните накити, които предлагаше баща ми, бяха най-впечатляващи. Не веднъж се окичвах цялата с пръстени, гривни, обеци и гердани. Заставах пред огледалото и се мислех за Шехерезада, която имала толкова злато, че цял керван камили не можел да го пренесе.

    Един ден часовете ни в училище приключиха по-рано. Учителката ни каза, че всеки момент придружител от семействата ни ще дойде да ни вземе, за да ни прибере вкъщи. Нещо не беше наред и всички разбрахме това. Усещаше се сякаш във въздуха чувството за паника, за наближаваща опасност. След малко майка ми се появи и побърза да ни изведе със Самира от училището. Хвана ни за ръцете, сякаш бяхме отново малки момичета и толкова бързо вървяхме към къщата ни, че едва насмогвах с крачките ѝ.

    Когато се прибрахме, тя ни помоли да си отидем в стаята. След малко чух, че баща ми се върна от пазара. А беше едва дванадесет на обед! Определено нещо се случваше. Излязох от спалнята, макар сестра ми да беше против това, и отидох да подслушам разговора на родителите си.

    - Това не може да продължава повече! – казваше майка ми обезпокоена.


    - Ще се справим. Ще намерим решение – уверяваше я баща ми.


    - Умрели са повече от тридесет и пет души в южната част на страната! – не можеше да се успокои тя.


    - Знам. Успокой се! Всичко ще бъде наред – прегърна я баща ми и тя заплака на рамото му.

    Онова, което чух, ме разтърси. Знаех, че е избухнала гражданска война. Конфликтът назряваше от няколко месеца. Бунтовнически групи бяха плъзнали из цялата страна. Новината за толкова мъртви хора в един ден, беше трагична и обезпокоителна. Всичко вече стигаше до ескалация! Това означаваше, че не бива да очакваме нищо добро. Все пак аз се чувствах в безопасност. Вярвах на семейството си, на баща си, който винаги намираше най-правилното решение и знаеше как да ни защити.

    Всеки ден родителите ми следяха новините и се информираха за положението в страната. Училищата бяха затворени. Баща ми не ходеше на работа, а прекарваше по-голямата част от времето си на улицата, пред къщата, с други мъже и обсъждаха случващото се в Сирия. Беше започнал да търси начини как да заминем. Постоянно звънеше по телефона на свои познати и приятели в Европа, САЩ. Беше решен да започнем живота си на чисто, преди да е станало прекалено късно за това.

    Един ден, баща ми отиде до магазина си за злато на пазара, за да види дали всичко е наред със стоката му. А майка ми излезе да напазарува, защото ни трябваха продукти за вкъщи. Помня, че тогава не исках да я пусна да прекрачи прага.

    - Нека да дойда с теб – казвах ѝ, усещайки някаква тревога в себе си.

    - Остани тук, при Самира! Скоро ще се върна. Всичко ще бъде наред – уверяваше ме тя и ме целуна по челото, преди да излезе.

    Но не се върна повече вкъщи. Беше убита.

    Отново имаше насилствена демонстрация, в която загинаха много цивилни. Баща ми се прибра следобед и ни съобщи трагичната новина. Не беше на себе си. Прекалено трудно ни бе със Самира да приемем, че никога повече няма да видим майка си. Не успяхме дори да получим тялото ѝ, за да го оплачем и погребем. Това е най-ужасното нещо, което може да се случи на едно дете!

    Баща ми беше по-обезпокоен от всякога. Казваше, че незабавно трябва да заминем, преди да се е случила още някоя трагедия в семейството ни. Три дни по-късно, вкъщи се появи един мъж. Никога преди това не го бях виждала. Беше млад, добре облечен. Казваше се Мохамед, като Пророкът. После разбрах, че е от турски произход, но е роден и отраснал в България. Дотогава не бях чувала за тази страна. Дълго време разговаряха с баща ми докато пиеха чай. Очевидно обсъждаха нещо много важно, а със Самира бяхме любопитни да разберем какво е то. И скоро научихме.

    След няколко дни, в началото на април, поехме на път. Нямаше как да вземем целия си багаж, а само най-необходимото. Не искам да се впускам в подробности. Прекалено е болезнено за мен да си спомням. Само ще споделя, че ни изведоха от града тайно. После сменихме автомобила с друг. Стигнахме до безлюдни места, където ни очакваше дълъг преход пеша. Към нас се присъединиха и други – бяхме цяла група бежанци от Сирия! Имаше майки, понесли невръстните си деца на ръце. Млади момчета и момичета, които вероятно никога повече нямаше да видят родителите си. Повечето от тях бяха в окаяно състояние и не бях сигурна дали ще стигнат живи до крайната точка. Ние, с баща ми и Самира, се оказахме привилегировани – имахме пари.

    Пътуването беше изпълнено с много опасности и възможност във всеки един момент да бъдем открити. И убити заради бягството от родината си. Накрая все пак успяхме посред нощ да преминем нелегално границата от Сирия към Турция. Там групата ни се раздели. Мохамед ни настани в малка къща в едно от първите села, до което стигнахме призори. Беше на негови роднини. Останахме на това място четири-пет дни, докато се съвземем от пътя. Толкова време му бе нужно на Мохамед да ни изкара документи. Той имаше солидни връзки с хора на високи постове. За пореден път се убедих, че с пари, можеш да стигнеш навсякъде! После потеглихме с кола до Анкара. От там се качихме на самолет и пристигнахме в България. Това беше единственото решение да се спасим от ада, който върлуваше из нашата страна. Оставихме дома си, приятелите и роднините си, за да намерим убежище в един нов и непознат свят. Свят, в който цялото ми семейство изглеждаше толкова различно сред останалите…

    Нека започна от там, че още когато слязохме на летището и се огледах, видях, че нито една от жените не носеше хиджаб. Досега това никога не ме бе карало да се чувствам толкова различна сред хората! За жените от Близкия Изток, кърпата върху главата се е превърнала в част от същността им. Да покриеш косите си е като рутина, все едно си миеш зъбите. Според арабите, красотата на една жена трябва да остане скрита за останалите мъже и да бъде видима само за съпруга ѝ. Всяко момиче започва да се забулва още от детска възраст. Според мен в това се крие красота, мистерия и същевременно събужда любопитството у мъжете. Но в тази нова страна, никоя жена не носеше хиджаб!

    Когато със Самира слязохме от самолета, всички се втренчваха у нас и ни гледаха така, сякаш бяхме извънземни, кацнали на земята от друга планета. Баща ми и Мохамед ни увериха, че просто са много любопитни и затова ни гледат така. Помолиха ни да не им обръщаме внимание. Но това беше невъзможно! Дори виждах присмеха в очите на някои от онези хора, покрай които минавахме. Те бяха различни от нас. Или по-скоро ние бяхме различни от тях. Обличаха се различно, поведението им беше различно.

    После си дадох сметка, че ни гледаха така, не само заради вида ни. А и защото бяхме бежанци. Да, ние се сдобихме с нови документи, с визи и не придобихме бежански статут. Пристигнахме в България с турски паспорти. Превърнахме се в турски граждани от сирийски произход. Тогава не осъзнавах защо бе необходимо всичко това. След време научих за настроенията на Европа към вълната от бягащи от родните си места хора от Близкия Изток. Бягащи от войната, от смъртта. Сред българите също имаше много такива, които бяха против това бежанците да намират убежище в страната. Безкрайно съм благодарна, че имахме необходимите финансови средства да не попаднем с близките ми в бежански лагер! Разплаквам се само като си помисля какво би могло да ни сполети там.

    След като се качихме в едно такси, което щеше да ни отведе до дома на Мохамед, аз оглеждах през прозореца местата, покрай които минавахме. Сякаш се намирах в един друг свят. Сградите, хората, всичко беше толкова различно от мястото, от което идвахме. Не зная дали ми харесваше или по-скоро ме изумяваше. Когато пристигнахме в къщата, разбрахме, че Мохамед нямаше съпруга, нито деца. Беше ерген. Живееше сам, а родителите и баба му бяха в близко село. Още тогава видях в очите на Самира задоволството от това.

    Няколко дни не излизахме навън. Все още бяхме стресирани от преживяното в Сирия и пътя ни до България. Беше ни нужно време да приемем, че сме в нова страна, че майка ни е убита и че ще живеем сред непознати, чийто език дори не разбирахме. Определено беше трудно. Много трудно. Баща ми водеше дълги разговори с мен и Самира. Обясняваше ни колко опасен е този нов свят, който крие много изкушения за нас. Искаше да ни накара да разберем, че колкото и различни да се чувстваме в тази страна, ние не бива да се отричаме от себе си, от религията и от традициите си. В онзи момент бях напълно съгласна с него. Колкото и да не одобрявах някои неща, които трябваше да спазваме според Корана, не биваше да забравяме откъде идваме и какви са нашите корени. Именно това мислене и спазването на традициите, според мен е съхранило толкова много и различни култури по света да съществуват до днес. А нашата култура, е наистина много богата и интересна.

    Дни наред със Самира стояхме в онази къща без да излизаме навън. Тя не изпитваше желание да прекрачва прага, но аз бях любопитна да опозная тази страна, да видя отблизо обичаите в нея и да науча повече за местните. Докато стояхме затворени, четяхме книги, тълкувахме Корана, танцувахме. Танцът е важна част от жената, произхождаща от арабските страни. Танцът е магията, която омайва мъжа, след сватбата и го кара да желае съпругата си. Много от жените от нашия свят могат да танцуват. Това е заложено в кръвта им. При танците, наблягаме най-вече на движенията около пъпа. Смятаме, че той е нещо като център, който свързва душата и тялото по мистичен начин. А и пъпът, е една от най-силните ерогенни зони.

    Баща ми и Мохамед излизаха рано сутринта и се прибираха чак след залез. Станаха съдружници. Отвориха магазин за злато в центъра на града. Аз и сестра ми се грижехме за домакинството и за това винаги да има приготвени топла храна и чай. На мен ми омръзваше да върша тази работа всеки ден, но Самира го правеше с удоволствие. Сякаш се грижеше за собствения си съпруг. Опитите ѝ да впечатли Мохамед бяха успешни и след няколко седмици, той поиска разрешение от баща ми да се ожени за нея. Татко се съгласи.

    Един ден дойде при мен. Искаше да поговорим.

    - Самира ще се омъжи и ще създаде семейство тук. А ти какво искаш да правиш? Да ти намеря съпруг?

    Разбира се, че не исках това. Исках да уча. Казах му, че ми се ще да се запиша в университет и да взема диплома. Но в тази страна, би било много трудно, защото не знаех езика. Казах му и че мечтая да видя толкова много места по света.

    - И не искаш да се омъжиш? – попита ме той.


    - Не. Поне засега.


    - Нека помисля – каза ми след известно мълчание. - Но знай, че всяка жена трябва да се омъжи, да роди деца, да има семейство.

    Но аз не исках това. Исках повече от живота! Все пак той не продължи разговора, а ме остави сама. Доближих до прозореца и погледнах навън. Беше краят на месец август. Виждах как слънцето залязваше, как хората вървяха по улиците. Исках да изляза и аз. Изпитвах силно желание да се разходя. И бях напълно решена да го направя. Измъкнах се тайно от къщата следващия следобед. Излязох сама на улицата. Тръгнах по тротоара, докато покрай мен преминаваха много автомобили и хора, които ме оглеждаха от глава до пети.

    В някои от тях се виждаше ясно как се подиграваха на вида ми. На други пък им бе интересно това, че носех хиджаб, че идвам от друга страна, която може би те не познаваха. Минах покрай един парк, където бе пълно с младежи, които стояха по тревата, на пейките, пиеха алкохол, целуваха се. Това ми се струваше толкова неморално. Според нашата религия, алкохолът е харам (забрана, грях). И как можеха влюбените да се целуват така на публично място? Определено някои от тях не бяха решили да си останат само с целувките… После минах покрай няколко заведения, които бяха препълнени с посетители. Очевидно животът в тази страна кипеше с пълна сила. Нещо, което в Сирия вече никога нямаше да бъде така.

    След още няколко крачки, осъзнах, че съм се изгубила. Не знаех как да се върна в къщата на Мохамед. Не знаех къде се намирам. Можех да си спра такси, но нямаше начин да му обясня къде исках да отида. Съжалих, че съм излязла! Съжалих, че заради моя глупав авантюристичен дух, се озовах на една пуста, тъмна улица, без да знам как да се прибера у дома.

    Седнах на една пейка под уличната лампа и заплаках. Малко по-късно, край мен мина едно момче. Спря се и ме погледна загрижено. Видя, че съм чужденка и предположи, че навярно съм се изгубила. Но не знаеше как да ме заговори. Не знаеше арабски. Но ме попита дали говоря английски. Разбира се, че говорих. Това беше език, който учихме в училището в Сирия. Не бях перфектна, но можех да го говоря значително добре. Това го зарадва. Както и мен. Спрях да плача. Запознахме се и разбрах, че неговото име е Борислав.

    - Опасно е да си сама по тези улици – обясни ми той.


    - Изгубих се и не зная как да се прибера при семейството си – казах му аз.


    - Можеш ли да ми обясниш как стигна дотук?

    Разказах му за местата, през които минах. Опитах се да си спомня и някои сгради, които имаше около къщата. В крайна сметка, той не знаеше къде точно искам да отида, но предположи кой може да бъде кварталът. Предложи да ме изпрати до там и аз приех. Докато вървяхме, ме разпитваше за мен, за семейството ми. Избягвах да отговарям на всичките му въпроси. Баща ми ме бе научил така. Но въпреки това, водихме разговор. И беше доста приятно за мен. Той ми каза колко много харесва арабските страни, колко много му се иска да пътува, да опознае културата ни.

    Без да разбера кога, се озовахме пред къщата на Мохамед. Бях толкова щастлива, че я открихме. Благодарих му, а той ми каза:

    - Надявам се някой път да те видя отново. Е, не да те открия пак изгубена някъде...

    Това ме накара да се засмея. Не бях се смяла от месеци наред. Пожела ми лека нощ и си отиде. Когато влязох в къщата, татко и Мохамед ме чакаха. Бяха разбрали, че ме няма. Баща ми се кара много, дори щеше да ме удари, ако Мохамед не се намеси. После ме накара да се прибера в стаята и да не излизам, докато той не дойде при мен.

    Самира също ме чакаше. И тя започна да ми се кара. Казваше ми, че не трябва да правя повече така, защото заради моето поведение, Мохамед може да се откаже от сватбата. Разбира се, че не исках да съм причина за разтрогнатия годеж на сестра си! Но въпреки това, ѝ разказах за случилото се. Разказах ѝ и за Борислав. Тя не беше толкова впечатлена от разказа ми. Беше просто ядосана. Определено не ме разбираше.

    В края на октомври се състоя сватбата на сестра ми и Мохамед. Церемонията беше точно според обичаите на религията ни. Тържеството бе вълшебно. Имаше много хора, много танци, песни, забавление. Храната бе в изобилие. За пръв път от толкова време виждах Самира и татко усмихнати. Да, в очите на всички ни блестяха сълзи, защото мама ни липсваше много. Но бяхме приели, че животът продължава. Мактуб!

    - Какво искаш да учиш? - попита ме баща ми един ден.

    - Нима си съгласен да се запиша в университет? - Вълнението се усещаше в гласа ми. Не можех да повярвам на въпроса му!

    - Трябва да приема, че не сме в нашата родина. Че нещата тук са много различни. Не мога да изисквам от теб да следваш пътя, който според мен е правилен. Мога само да те насочвам, да ти давам съвети. Аллах да бди над теб! - Една сълза се стече по бузата му и той побърза да я обърше. - След смъртта на майка ти, ми останахте само вие двете, със Самира. А да ви видя щастливи, е всичко, което искам в този живот!

    Прегърнахме се и останахме така дълго, дълго време.

    Започнах да се подготвям за университета, в който исках да се запиша следващата учебна година. Приеха ме във Философския факултет. Бях толкова щастлива! Макар всички дисциплини по специалността, която учих, да се преподаваха на английски език, тъй като имаше още много чужденци, аз започнах да уча български език. За мен бе важно да науча езика в страната, в която живея.

    В университета се срещнах отново с Борислав. В началото той се чудеше дали съм го познала. Разбира се, че го разпознах! После ми сподели, че няколко пъти се е навъртал около къщата на Мохамед, с намерението да ме види. Но след неуспешните си опити, накрая се отказал. Е, явно съдбата е имала други планове за нас, защото отново избра да ни срещне!

    Започнахме връзка. Отначало се боях какво ще последва от това. Неговото семейство беше голямо и сплотено. Приеха ме така топло, че все едно цял живот са ме познавали. Мина доста време, докато се реших да говоря за любовта си с татко. Трудно му беше да приеме всички изпитания, пред които го изправях. Понякога се чудя дали не съм прекалено егоистична, карайки го да преминава през всичко това заради мен. В крайна сметка, той прие Борислав и нашата връзка. Дори го хареса много, когато го опозна. Самира и Мохамед също го одобриха, въпреки това, че той е християнин, а аз мюсюлманка. Не можех да скрия радостта си, че семейството ми разширяваше своя светоглед с всеки изминал ден!

    С Борислав заживяхме заедно. Учим, пътуваме, радваме се на живота. Не мислим засега да се женим. Празнуваме християнските и мюсюлманските празници заедно със семействата си. Различните ни религии никога не са били проблем за нашето съвместно съжителство. За любовта ни. Та не доказва ли именно това, че за любовта не съществуват граници?!

    Аз съм различна. Не съм типичната мюсюлманска жена, макар още да нося хиджаб. Различна съм в страната, в която живея, но все повече свиквам с любопитните погледи, отправяни към мен. Различна съм, защото съм избягала от ада, в който се превърна моята родина. Мечтая един ден на покажа на Борислав моята Сирия. Такава, каквато я помня от детството си. Макар да знам, че тя безвъзвратно е потънала в руините на миналото.

                                                                                    Септември, 2012

Благодаря за съдействието на Надя Иванова - Ватансевер!