Слънцето изгряваше бавно. Небето събличаше мрачните си одежди и се обличаше в цветовете на деня. Птиците започваха да летят наоколо и да извисяват високо своята песен. Пролетта си отиваше. Вече ранните часове не бяха толкова студени. Имаше нещо магическо в прехода от нощта към светлия слънчев нов ден.
Едно момиче стоеше на покрива на високата сграда. Беше седнало и гледаше изгрева. Коленете му бяха опрени до гърдите. В ръцете си още държеше бутилката с алкохола, която си взе предната нощ. Изпитваше силно главоболие и желание за сън, но всеки път когато затвореше очи не можеше да се понесе в сладка дрямка, а пред очите му се разиграваше ужасна гледка, както всеки път…
Казваше се Вероника, но всички я наричаха Рони. Имаше кестенява дълга коса, скрита под качулката на черния анорак, с който беше облечена. Очите й бяха сребристи. Всеки, който я погледнеше виждаше в тях как сякаш луната се оглежда. Но в този момент очите й не бяха толкова красиви, както обикновено. Бяха зачервени и подути. В тях още блещукаха сълзи. Лицето й беше бледо, а устните й придобили виолетов оттенък.
Тя се изправи бавно на краката си. Почувства се слаба и залитна. Виеше й се свят и усещаше как всеки момент ще се строполи на земята. Изпусна стъклената бутилна с алкохол и се изляха последните глътки водка. Ядоса се и щеше да заплаче от яд, но се въздържа. Пое дълбоко въздух и погледна отново към изгряващото слънце. Обичаше да го наблюдава всяка сутрин как се ражда на небето и вечер, докато умираше и мястото му заемаше мистичната луна.
Мразеше нощта. Това бе момента, в който се чувстваше по-самотна от всякога. Не можеше да спи. Не знаеше къде да отиде. Винаги когато се стъмняваше тя знаеше, че отново ще заплаче. Не искаше да е така, но тогава в главата й започваха да върлуват спомените, реалността, това, че е останала сираче… Гледаше звездите и пазещата ги луна. Надяваше се някой път докато се взира в тях, една звезда да падне и да изпълни единственото желание, което имаше – да получи малко щастие в живота си, да получи малко любов.
Вървеше боса по студения пясък край морето. Беше много близо до водата и при всяка по-голяма вълна дънките й се намокряха, но тя сякаш не забелязваше това. Вървеше без посока. Не отиваше никъде, а просто обичаше да идва тук, на самотния плаж. Имаше чувството, че морето я разбира. Вярваше, че то е солено, защото се е появило от сълзите на хората.
Стигна до големия дървен кей и тръгна по него. В края му стоеше влюбена двойка мъж и жена, които се целуваха. Изглеждаха толкова щастливи, че тя им завидя. Не се отказваше въпреки тях и продължаваше да приближава. Те обаче се уплашиха от сенките под очите й, от вида й, от празния й поглед. Помислиха я за обикновена наркоманка и решиха да си тръгнат. Докато минаваха покрай нея я гледаха странно, сякаш се отвращаваха. Рони обаче не им обърна внимание. Не я интересуваше какво мислят за нея. Стигна края на кея и се облегна на металната решетка. Погледа й се отнесе в хоризонта.
Спомни си как сутрин излизаше с родителите и малкото си братче на плажа. Събираха черупки от миди изхвърлени от морето на брега. С тях майка й правеше красиви сувенири, които продаваше на сергията си в морската градина. Сети се за играта, с която се забавляваха с баща си докато събираха черупките. Тя се състоеше в това, че всеки трябваше да се опитва по хитър начин да блъсне някого във водата и победител бе този, който оставаше сух на брега, докато всички останали са във водата. Рони се усмихна, защото не забравяше как баща й я взимаше на ръце, заедно с братчето й и ги оставяше във водата. Така печелеше по нечестен начин.
„Моята красива русалка” я наричаше майка й. Тя стоеше при нея докато не заспеше нощем и й разказваше различни истории свързани с морето. Тогава Рони се отпускаше, беше спокойна и щастлива. Заспиваше с усмивка на лицето и се понасяше в страната на сънищата си, които бяха изпълнени с вълшебства и много красота. Сега вече беше различно. Сънищата й бяха убити от мрачните кошмари, заради които се страхуваше да затвори очи.
Едно момче минаваше край кея. Видя, че Рони е сама и се огледа наоколо. Тръгна към нея забързан, когато се увери, че наблизо няма никой друг. Беше облечен в черни небрежни дрехи, а на главата си носеше плетена шапка. Очите му бяха скрити под тъмни очила. Момичето сякаш не усещаше стъпките му. Беше се понесло в друго време и нито виждаше, нито чуваше какво се случва наоколо.
- Дай ми парите си! – Рони чу глас до себе си.
За миг като че ли се събуди от среднощния си сън. Усети топлия дъх на човека зад себе си и студеното метално острие на ножа, опрян до шията й. Изпита страх, гледайки напуканите ръце на момчето, заплашващо я с оръжието.
- Нямам пари. Кълна ти се! – с треперещ глас отвърна тя.
- Не лъжи – изсмя се момчето и започна да я преджобва. – Май наистина нямаш нищо в себе си. Но поне можеш да ми правиш малко компания.
- Остави ме! – развика се Рони и започна да се опитва да избяга, докато момчето я притисна към себе си.
- Пусни я! – чу се плътен глас зад тях.
Момчето се обърна да види кой е там и Рони се възползва, за да го блъсне встрани и се изкопчи от ръцете му. Застана зад момчето, което й помогна. В този момент джебчията ги заплаши с ножа. Момчето, което спаси Рони удари ръката му с крак и той изтърва оръжието. Размениха си няколко удара по лицето и нападателя падна на кея. От устните му потече струйка кръв. Изправи се бавно, погледна кръвожадно към „победителя” в тази схватка и си тръгна с наведена глава.
- Добре ли си? – попита момчето със загрижен глас.
- Да, предполагам… Благодаря ти. – погледна го Рони.
Успя да го огледа. Имаше тъмна коса, а очите му бяха с шоколадов цвят. Имаше дълбок и пленителен поглед. Беше облечен с дънки и тениска, подчертаваща силното му атлетично тяло. Усмихна й се. Тя веднага забеляза малките тръпчинки край устните му и отвърна на усмивката му.
- Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш ми прекалено бледа.
- Всичко е наред… - откъсна очите си от неговите тя и погледна към морето, което започна да бушува неспокойно.
- Яла ли си нещо? – продължи момчето, гледайки уморения й вид.
- Не съм.
- Работя в едно заведение наблизо. Каня те на закуска.
- По-скоро аз трябва да те почерпя в знак на благодарност, а не ти. – отново се взря в очите му Рони с усмивка.
- Ще се реваншираш някой друг път – засмя се момчето – Идваш ли с мен? – протегна ръката си, надявайки се тя да му даде своята.
- Добре – тръгна Рони към брега сякаш не беше видяла, че той й протегна ръка. Момчето вървеше до нея замислен.
След няколко минути тя беше седнала пред барплота в едно топло и уютно заведение. Най-после беше свалила качулката на анорака си и кичурите на дългата й коса бяха паднали свободно по раменете й. Отвсякъде се виждаше морето, заради големите прозорци наоколо. Почти нямаше свободна маса. Имаше много клиенти дошли да закусят или просто да изпият сутрешното си кафе, гледайки величието на морето.
- Заповядай! Аз черпя. – усмихна се момчето, поднасяйки й чиния с вкусна топла закуска и чаша ароматно кафе.
- Не знам как бих ти се отблагодарила.
- Като за начало ми кажи името си.
- Рони.
- Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Алекс. – преплете погледа си с нейния той. За миг останаха безмълвни.
След малко един клиент го повика и той трябваше да я остави. Точно когато щеше да се върне, за да й прави компания, се появи нов клиент. Почувства се така, сякаш всички са се наговорили да не му позволят да говори с нея. Но все пак при всеки удобен момент я поглеждаше, уверявайки се, че не си е отишла.
- Аз ще си тръгвам. – обади се Рони, когато приключи със закуската - Благодаря ти за всичко. – погледна в очите на Алекс. Видя, че той искаше да й каже нещо, но сякаш нещо го спираше. Просто й се усмихна.
Тя излезе от заведението и тръгна отново по плажната ивица. Вятърът започна да танцува в косите й. Алекс я гледаше през прозореца. Мислите му бяха с Рони. Толкова много въпроси изникваха в съзнанието му за това момиче… Не откъсна очи от нея, докато тя не изчезна от погледа му. Остави у него тръпка и желание да я види отново. Надяваше се да я види отново.
- Рони, къде беше? Не знаеш колко се притесних за теб! – прегърна я баба й, когато тя се прибра в апартамента.
- Добре съм. Сама виждаш. – грубо й отвърна момичето.
- Къде беше?
- Не е важно. – вървеше към стаята си без дори да погледне баба си тя.
- Моля те, Рони, не прави така! Не се дръж така с мен. – следваше я старицата.
- Просто ме остави намира! – изкрещя и озлобено Рони и затръшна вратата на стаята си.
Баба й остана на мястото си безмълвна. Брадичката й се разтрепери, а от сините й очи потекоха бисерни сълзи. Стекоха се като две малки поточета по бледата кожа на сбръчканото й и уморено лице. Тя побърза да ги избърше. Не настоя повече за разговор с внучката си и се върна във всекидневната. Беше спокойна, че поне Рони се е върнала вкъщи. Поне знаеше, че е добре… или поне изглеждаше физически добре.
Тя стоеше във ваната, а водата, стичаща се от душа над нея приличаше на пролетен ръмеж. Беше замислена, свита на кълбо. Приличаше на уплашено животинче, което се боеше от всичко наоколо и не искаше да излезе от своето убежище. Не знаеше какво да прави. Не й се искаше да излиза навън, защото нямаше при кого да отиде. Откакто се случи трагедията в семейството й, приятелите й сякаш я забравиха. Всички се отдръпнаха от нея. Мислеше си, че тя ги е отблъснала по някакъв начин от себе си и това я измъчваше. Липсваше й предишния живот. Липсваше й времето, през което се чувстваше щастлива и защитена от „външния свят”.
Малко по-късно тя излезе от стаята си. Погледна баба си, която беше заспала на дивана, докато четеше книгата си. Старицата не беше спала цяла нощ, заради това, че Рони не се прибра. Тя се почувства виновна. За миг сякаш осъзна колко повече мъка носи на баба си, след като се държи така с нея. Не се чувстваше добре, беше тъжна и това я правеше сприхава. Държеше се зле с хората, които бяха загрижени за нея, не защото го искаше, а просто защото не можеше да контролира сама думите и действията си. Водеше я тъгата по загубата й.
Доближи се с тихи стъпки до баба си. Взе одеялото оставено в края на дивана и я зави. Целуна нежно бузата й и се усмихна. Обичаше я, въпреки че забравяше да й го показва в последно време. Беше благодарна, че поне тя й остана. Сякаш прозря, че не е останала съвсем сама, чак сега.
Отново се скиташе безцелно на плажа. Вече денят си отиваше и небето бе обагрено в огнени нюанси. Седна на пясъка и дочу детски смях. Видя наблизо как един баща пускаше хвърчило с малкия си син. Детето се смееше и сякаш личицето му грееше от това, че баща му е с него. Рони се усмихна. Даде си сметка, че всеки тийнейджър взима за даденост това, че има родители, семейство, дом… Че са малко тези, които успяват наистина да оценят това, което имат.
Тя винаги е била от онези тийнейджъри, които успяваха да се радват на всеки един щастлив момент прекаран с любимите хора. Радваше се, че е била такава и сега успяваше да се стопли с хубавите спомени, които имаше с близките си, когато почувстваше студа на самотата, дебнещ я наоколо.
- Хей! – един глас прекъсна мислите й и тя се огледа.
- Алекс?! – усмихна се несигурно тя – Какво правиш тук?
- Бих те попитал същото. – седна до нея момчето и не отлепяше очите си от красивото й лице.
- Обичам да идвам тук. Обичам морето и се чувствам добре, когато съм близо до него…
- Сякаш има нещо магическо в него… - продължи той.
- Да, точно. – усмихна му се Рони – Навява ми само хубави спомени, които успяват дори за малко да прогонят тъгата от живота ми.
- А защо едно такова хубаво момиче като теб би било толкова тъжно?
- Защото… - въздъхна тя – животът е такъв. В един момент сме озарени от щастие, а в друг сме с прекършен полет и отрязани криле.
За миг настана тишина. Те се вгледаха в морето и около тях се чуваше само неговата тъжна песен, от това, че идва мрак. Детето и баща му ги нямаше вече. На плажа нямаше никой друг, освен Рони и Алекс. Те стояха един до друг, всеки замислил се за нещо, а слънцето гаснеше пред тях. Останаха там, докато не се стъмни. За тях сякаш времето бе спряло. Бяха започнали да си споделят, да говорят за себе си, за живота си. От време на време се смееха на някоя глупава шега, която разведряваше обстановката. Чувстваха се добре един до друг.
Рони разказа за живота си, но научи и много за неговия. Разбра, че семейството му е бедно и той работи, за да помага на родителите си с парите. Искаше му се да продължи образованието си, но нямаше финансовата възможност. Това натъжи Рони. Изведнъж като че ли проумя, че не само нейния живот е злощастен, че не само тя има проблеми. Досега винаги бе вглъбена в своите проблеми, в своята нещастна съдба, като си мислеше, че всички хора около нея са щастливи. Чувстваше се като черно петно в един цветен свят. Но разбра, че има и други като нея…
Следващата им среща не беше случайна. Разбраха се да се видят в едно заведение близо до морската градина. Откриха много теми за разговор, докато пиеха кока кола. Имаха много общи неща, като музиката, която слушаха, филмите, които харесваха. Обсъждаха любимите си песни на една рок група. Празните и незначителни приказки ги караха да не спират да говорят. Усмивката грееше на лицето на Рони през цялата вечер. Той я караше да се усмивка. Присъствието му. Очите му. Влюбваше се в него.
Последваха още подобни следобеди и вечери. Всичко изведнъж се промени. Тя сякаш осъзна, че животът винаги е имал и добра страна, красива, но просто не я е виждала. Почувства, че е трябвало да срещне някой, който да я развълнува по начина, по който Алекс успя. Усещаше как хиляди пеперуди летят в стомаха й. Чувстваше се щастлива. Не изпитваше самота, сърцето й бе пълно с любов. Не мислеше за лошите неща около себе си, не мислеше за загубата на семейството си. Дори вечер беше започнала да спи спокойно, сънувайки него. Беше променила държанието си към баба си. Винаги, когато й се отдаваше възможност, й показваше колко много я обича. Дори й помагаше вкъщи, грижеше се за нея и й повтаряше колко щастлива се чувства, заради момчето, което промени ъгъла, от който гледаше на живота.
Двамата стояха на плажа. Бяха прегърнати и гледаха към пълната луна, къпеща образа си в морето. Около тях бе тихо, а звездното небе ги наблюдаваше любопитно. Алекс погледна Рони в очите. Виждаше отражението на сребристата лунна светлина. Беше толкова красива! Не пропусна възможността да й го каже и да я целуне. Тя усещаше, че може да полети в този момент. Чувстваше се толкова лека в ръцете му…
- Обичам те. – прошепна тя.
- И аз теб. – усмихна й се той – И ще те обичам, докато не паднат всички звезди от небето.
- Но това никога няма да стане. – засмя се Рони.
- Точно за това го казах.
Толкова много обичаха плажа, че го нарекоха „тяхното място”. Сякаш за тях не съществуваше никой друг, сякаш света бе само техен, когато идваха при морето. Посрещаха заедно залеза, радваха се на луната. Дори една вечер останаха там, докато слънцето отново не ги поздрави на сутринта. Целунаха се с поздрав за новия ден, ден, в който ще бъдат заедно.
Те празнуваха всеки един изгрев на слънцето. Ликуваха, когато виждаха синьото небе отново над себе си. Чувстваха, че е празник винаги, когато бяха заедно. Радваха се на всеки един щастлив миг около тях. Не им бе нужен повод, за да се прегърнат и да си кажат, че се обичат. Не приемаха нищо за даденост и не искаха да пилеят времето, в което можеха да бъдат щастливи. Може би така трябва да се живее наистина…
Един следобед Рони си бе облякла червена къса рокля. Прекара около час пред огледалото докато се почувства наистина красива за него. Излезе от апартамента, след като прегърна баба си и отиде пред киното, което се намираше близо до квартала. Застана отпред и погледна часовника на мобилния си. Установи, че е подранила за уговорената среща. Седна на една дървена пейка. Чакаше Алекс да дойде.
Измина около половин час, но той не идваше. Тя се притесни. Опита се да му се обади, но той не отговаряше. Мобилният му беше изключен. Изведнъж тя погледна към ъгъла на улицата. Бяха се събрали десетки хора. Нещо се бе случило, защото се чу сирената на линейка. Рони се приближи да види какво се случва. Проправи си път между тълпата. Имаше едно момче, което беше блъснато от кола. Лежеше на шосето окървавено. Очите му бяха затворени. Сърцето му не туптеше. Беше мъртво. Когато Рони го видя почувства как някой изтръгва душата й. Сякаш и нейното сърце спря да бие. Сякаш и тя беше мъртва като момчето, макар, че все още дишаше и плачеше неутешимо над тялото му. Блъснатото момче от колата беше Алекс!
След загубата на първата си и единствена истинска любов, Рони беше съкрушена. Изгуби поредния човек, който я беше дарил с обич и щастие. Той й бе показал, че животът продължава и след най-голямата трагедия в живота. Но сега и него го нямаше. Въпреки това тя остана силна, той я научи да бъде такава. Продължи да търси винаги добрата страна в живота си. Продължи да се радва на малките моменти на щастие. Дори вече бе осъзнала повече отвсякога колко важни са малките моменти, колко ценни са те. Радваше се, че никога не бе губила времето, в което е можела да му покаже, че е влюбена истински в него.
Спомените й я съдираха, караха я да плаче, да се смее. Винаги мислеше за него. Продължаваше да ходи на плажа всеки следобед и посрещаше луната сама. Сякаш усещаше присъствието му, когато седнеше на пясъка, когато беше на „тяхното място”. Вече бе по-убедена отвсякога във вярването си, че морето бе солено, защото бе събрало сълзите на хората. Всеки път, когато идваше край него, тя не спираше да плаче. Не, не плачеше, защото беше тъжна и самотна. Тя плачеше, защото успяваше да се наслади отново и отново на всеки един момент прекаран с Алекс в мислите си. Плачеше, защото всички тези щастливи и красиви моменти постепенно избледняваха в съзнанието й. Понякога забравяше аромата му, неща, които е харесвал и казвал. А не искаше. Искаше винаги да го помни и да го носи в сърцето си. Но той бавно и болезнено избледняваше в съзнанието й…
Коментари
Публикуване на коментар