Огледалото на царя (приказка)

Ai Image Generator

Имало едно време едно прекрасно царство. То се намирало в най-плодородната долина на света, откъдето минавала най-пълноводната река на земята. Мястото било приказно красиво и сякаш слънцето обичало най-много да грее по тези земи. Било истински рай! Но царят бил много млад и неопитен в това да управлява народа си справедливо. По цял ден стоял в замъка си. Карал шивачите да му шият нови дрехи. Искал от готвачите да му приготвят все различни ястия. Обичал да стои в стаята със златото и да се кичи с различни златни бижута. По цял ден не вършил нищо друго. Въобще не мислил за народа си, а само за себе си.
Един ден, стражите завели при царя една девойка. Блъснали я пред трона и я принудили да коленичи пред своя владетел. Царят я огледал и бил изумен от това как едно мръсно, дрипаво момиче, можело да бъде толкова красиво. Девойката била с дълги руси коси, вплетени в плитка. Имала сини като небето очи и ангелска бяла кожа.
- Царю, - обадил се един от стражите – тази селянка не иска да плаща данъка си. Да я обесим ли?
- Защо не искаш да плащаш? – обърнал се с висок глас царят към девойката. – Нима не знаеш, че ако не платиш данъка си, трябва да умреш? – Гледал я отвисоко той, а короната блестяла като слънце на главата му. Ако не била толкова хубава, щял да остави да бъде убита, без окото му да мигне.
- Царю, - за миг вдигнала погледа си към него селянката – нямам пари, с които да платя данъка. Всички хора от народа Ви са бедни, гладни, страдат от мизерията, в която живеят…
- Млъкни! – Изкрещял единият страж и ударил момичето с камшик, за да замълчи. – Не можеш да говориш така на царя!
- Остави я! – Провикнал се царят. – Нека каже каквото има!
Девойката била смела. Не се бояла от камшика или от смъртта, на която би я осъдил царят. Предпочитала да му каже всичко, което иска, без да се интересува от последствията. Вдигнала поглед отново към него.
- Хората нямат пари, а Вие събирате данъци всеки месец. По цял ден стоите в двореца и не знаете какъв е животът извън него. Не се интересувате от народа си, от страховете му, от глада, който върлува зад стените на дома Ви.
Царят мълчал, гледайки към девойката пред себе си. Бил ядосан от начина, по който му говорила, за неуважението ѝ към него. Но думите ѝ сякаш го накарали да се замисли за някои неща. Почувствал, че не бил добър цар, но никой досега не намирал смелост да му го каже.
- Заслужаваш да умреш, – казал накрая той на селянката – заради дързостта ти. Но ще помилвам живота ти. Ще ти дам кесия с жълтици и ще те пусна да си отидеш.
Девойката не могла да повярва на ушите си. Тя мислила, че царят ще я обеси или ще нареди да отрежат главата ѝ, но той я помилвал. Благодарила му, когато той ѝ дал жълтиците, и си отишла. Тогава царят повикал мъдреца на царството при себе си. Искал да поговори с него за нещо много важно.
- Дали е истина това, което селянката ми каза? – попитал той мъдреца.
- Разбери сам, царю.
- Но как?
- Излез сред народа си! Предреши се, за да не те познае никой. И открий вълшебното огледало.
- Вълшебно огледало ли?
- Да. Извън стените на двореца има едно вълшебно огледало. Ако го откриеш и се огледаш в него, ще разбереш дали селянката е казала истината или не. Ще разбереш и още много други неща. Просто трябва да го откриеш.
- Къде да го търся?
- Не знам. Когато истински искаш да го намериш, сам ще откриеш пътя до него.
И след това мъдрецът си отишъл. Царят бил объркан. Не знаел как да открие това вълшебно огледало, което щяло да му даде отговорите, които търсил. Все пак, наредил на един от слугите си да му даде дрехите си. Слугата се учудил, но веднага се съблякъл и дал дрехите си на царя, а в замяна получил нови, ушити от коприна и злато. Така царят се преоблякъл като обикновен селянин от народа и излязъл от двореца си.
Тръгнал по прашния път и стигнал до пазара на селото. Там имало много хора. Някои били търговци, които предлагали стоката си зад сергиите, а други минавали и оглеждали, пазарили се с продавачите и ако цената била добра, купували стоката. Търговците продавали плодове, зеленчуци, животни, платове и още много други неща, които привличали вниманието на минувачите. Но за жалост, не всеки имал пари, за да си купи онова, от което имал нужда.
Царят, предрешен като селянин, отишъл при сергиите с плодове. Една сочна червена ябълка привлякла погледа му. Дал жълтица на търговеца и взел ябълката. Потъркал я в мръсната си риза и точно, когато щял да отхапе от плода, видял нещо. Една майка, облечена в дрипи минавала край пазара, носейки малкото си момченце на ръце. Детето гледало с големите си очи към плодовете по сергиите и очевидно било много гладно. Но майката не му купувала нищо, а просто оглеждала. Тогава царят се доближил до нея.
- Защо не купиш една ябълка на детето си? – попитал той жената.
- Защото нямам пари.
- Но то е гладно!
- И аз съм гладна. Не сме се хранили от два дни, но няма с какво да купя ядене – и жената погледнала с тъга към големите очи на детето си. – Ако царят беше по-милостив към народа си, щеше да се грижи за нас и нямаше да има глад сред хората. Така децата ни умират, преди да са успели да изживеят живота си…
Царят се натъжил. Тази жена не била яла от два дена с детето си, заради него! Почувствал се виновен, защото никога досега не излизал от двореца и не знаел как живеят хората от царството му. Но и досега не се бил интересувал от това. Та нали той си имал всичко, което му било нужно… Накрая погледнал към ябълката в ръката си. Вече не искал да я яде, защото не бил толкова гладен. Дал плода на жената, за да хапне нещо с детето си. Тя му благодарила за щедростта, а малкото момченце се усмихнало и сякаш очите му заблестели.
Когато започвало да се стъмва, царят трябвало да намери място, където да пренощува. Забелязал една странноприемница в края на малката уличка и тръгнал натам. Когато влязъл, видял, че имало много хора. Разказвали си истории, пеели песни и отвсякъде се чувала глъчка. По масите имало чаши с малко вино и по парче сух хляб. Царят потърсил собственика на странноприемницата и му казал, че си търси стая за през нощта.
- Няма свободна стая – казал собственикът. – Тук във всяка стая спят по две - три семейства. Всички, които са в странноприемницата, са изгубили домовете си, заради царя. Няма къде другаде да спят и затова ги настаних тук.
- Но как са загубили домовете си? – попитал царят с почуда.
- Когато дойде време за плащане на данъците, стражите на царя са безмилостни. Ако не платиш, изгарят къщата ти или те убиват. Но царят не се интересува от това, че хората остават на улицата, че няма къде да спят нощем. Той си живее охолно в двореца и дори не чува плача на народа си.
Царят се натъжил. Не можел да повярва, че бил толкова жесток към хората си. Все пак досега всеки се страхувал, за да му каже истината в очите. Излязъл от странноприемницата и тръгнал по мрачите улици. Питал се къде ще открие вълшебното огледало, за което му говорил мъдрецът. Искал да го намери, за да получи отговорите, които му били нужни. Вече знаел, че онази девойка му е казвала истината. Но това не му било достатъчно. Мислил си, че когато се огледа в огледалото, ще научи как може да промени управлението на своето царство. Затова бил решен да го открие, колкото може по-скоро. Ала вече било късно. Легнал на студения камък до една къща, свил се като някое животно и заспал под светлината на пълната луна.
Рано сутринта се събудил от някакъв шум. Слънцето тъкмо започвало да изгрява. Царят отворил очи и се огледал. Видял прегърбен старец, който едва вървял. Той водил със себе си мършаво магаре, натоварено с два празни коша.
- Къде отиваш, старче? – попитал царят.
- На полето, за да работя.
- Не си ли прекалено стар за това?
- Ех, синко, царят не се интересува от това. Когато стражите му дойдат за данъците другия месец, трябва да имам какво да му дам. Ако не платя, ще ме обезглави. А не искам да оставя дъщеря си сама.
- Толкова ли е жесток царят?
- Ти май не си от тези земи – доближил се до него старецът. – Царят ни е много лош. Убива невинни хора, пали къщите ни, взима последните ни пари и храна, за да може той да живее в охолство в двореца. Не се интересува от народа си. – След малко се огледал старецът да не би някой недоброжелател да го чуе, и после се привел още по-близо до момчето. – Онзи ден стражите му отведоха дъщеря ми в двореца, защото не можахме да платим данъка. Мислих си, че ще я убият. Но знаеш ли какво стана? Царят я помилва. Това беше чудо!
- Значи не е толкова лош?
- Не знам, момче. Различните очи, са различно огледало за душата на всеки. Единствено ме радва, че царят не отне дъщеря ми – довършил старецът и продължил с магарето по пътя си.
Царят се замислил. Разбрал коя била дъщерята на този старец. Но и друго му направило впечатление. Думите на този човек. Той споменал за някакво огледало. Изведнъж се прояснили мислите на царя. Той си дал сметка, за какво му е говорил мъдрецът. Огледалото, което трябвало да потърси, не било истинско. Вълшебното огледало, били очите на хората от народа, в които царят трябвало да се огледа, за да види какъв е всъщност. Дал си сметка, че най-добрият начин да разбере как го виждат хората от царството и какво им причинява, е като се огледа в очите им. Различните очи са различно огледало за душата на всеки! В очите на всеки един човек, царят щеше да се вижда по различен начин. Това му дало много от отговорите, от които се нуждаел. Станал от мястото, на което прекарал нощта и тръгнал по пътя към дома си.
Върнал се в двореца и повикал всички слуги от готварницата. Наредил им да приготвят много ядене, повече, отколкото някога са приготвяли. После отишъл в стаята, където държал цялото си злато. Напълнил два големи чувала с жълтици и златни съдове. По-късно излязъл от двореца сред народа си. Но този път не бил предрешен като селянин, защото искал всички да го познаят.
Отишъл на площада и повикал всички хора от народа си. Те се събрали около него. Били изумени от това, че той най-после се изправил пред тях. Страхували се, че можел да увеличи данъците или да иска да накаже още от селяните. Ала не било така. Царят раздал храна на всеки един от хората. Дал им и по шепа жълтици, за да имат с какво да прехранват семействата си, да си построят къщи и да не им липсва нищо. Селяните не могли да повярват, че това бил техният цар. Той бил толкова променен. Вече не бил жесток и егоистичен, а бил добър и състрадателен към народа си. Искал всички хора да бъдат щастливи, да не са гладни и да не вижда в очите им тъга. Казал им, че вече няма да им взима толкова високи данъци, защото не искал да живее в охолство за сметка на храната в нечий дом. Толкова силно желаел един ден, когато отново се огледа в очите на народа си, да не се вижда като лош човек! Искал в образа на това вълшебно огледало да вижда добър цар, който да бъде обичан от хората в неговото царство.
По едно време, царят забелязал между селяните на площада едно момиче. Това била девойката, която го накарала да се замисли за народа си. Повикал я при себе си. Тя отишла до него и му се усмихнала. Била доволна от това, което той свършил. Вече не мислила лошо за него, защото той се променил. Вече бил нов човек.
- Благодаря ти! – казал ѝ царят. – Ти ми отвори очите. Заради теб започнах да търся вълшебното огледало сред народа си, в което да се огледам, за да разбера какъв съм. Ти постави началото на тази промяна към по-добро. Ти си достойна за царица на това царство! Ще станеш ли моя невеста?
Девойката не вярвала, че царят наистина искал от нея да му стане жена. Но той я убедил, че думите му не били лъжа. Тя се усмихнала и приела да се оженят. Съвсем скоро царството си имало нова царица. Тя управлявала народа честно и справедливо. Превърнала се в огледалото, в което царят можел да се оглежда всеки ден, за да разбере дали допуска грешка с действията си или не. Така те заживели доволни и щастливи, справедливи с народа си, дълги, дълги години.

Край!