Червено като кръвта (част първа)

I.

Еларин

Някога виждал ли си вълк отблизо? Стоял ли си само на крачка разстояние от това величествено животно, че да усещаш дъха му в лицето си? Аз да. Бях притисната в едно дърво от онзи свиреп хищник с черна като нощта козина. Беше вперил стъклените си очи в моите и успявах да видя отражението си като в огледало. Гледайки оголените му остри зъби си мислех за това как може да ме разкъса като агне и да не остави дори частица от мен. Само кръвта по снега би накарала хората, които ще ме търсят в гората, да разберат че съм мъртва. В такъв момент, изправен пред смъртта, забравяш за времето и за целия свят. Оставате само ти и звярът! Единственото, което може да се върти в главата ти е въпросът – Дали ще оцелея?

Името ми е Еларин. Родих се в лоши времена за моя народ. По земите ни царуваше глад. Чумата върлуваше по селата и прибираше хората под черния си плащ. Майка ми беше покосена от злата епидемия, когато бях на пет години. След няколко месеца баща ми, който бе дървар, се изгуби в гората, заради големите преспи сняг. Откриха тялото му седмици по-късно. Казваха, че било цяло чудо, че някой хищник не го е разкъсал. От тогава останах под опеката на баба ми. Тя се грижеше за мен, както биха направили родителите ми, ако имаха късмета да живеят по-дълго време.

Баба ми беше плетачка. Изкарваше ни малкото пари, които стигаха едва за прехрана, като плетеше дрехи, чорапи и наметала, които после продаваше на пазара. Когато пораснах, ходех всеки ден да продавам стоката, а тя оставаше вкъщи, за да може да плете. Но една зима се разболя тежко. Не можеше да стане от леглото. Нямаше сили дори да се храни. Много се боях за нея. Не исках да я изгубя. Тогава щях да остана съвсем сама...

Грижех се за нея дълго време. Бях се научила да плета и се опитвах да продам плетивата си на пазара, но беше трудно. Те не бяха толкова хубави като нейните. Трябваше да ходя не веднъж при старейшината на селото, който живееше в къщата до гората, за да му искам заем. Ако не го бях сторила, с баба ми щяхме да умрем от глад. В замяна, той искаше от мен да се грижа за овцете, които имаше. Беше единственото останало богато стадо, което продължаваше да се разраства. Караше ме да чистя обора, да ги храня, доя, а когато е хубаво времето – да ги извеждам на паша. Трудех се много, но поне бях спокойна, че всяка вечер ще мога да приготвям храна за мен и за баба ми.

Един ден в началото на зимата, баба ме повика до леглото си, когато се върнах от работа. Изглеждаше слаба и безсилна. Но все още в очите ѝ гореше онзи пламък, който казваше, че иска да живее.

- Седни до мен – каза ми тя с тих глас. Взех един стол и се настаних го леглото ѝ. Тя взе ръката ми в своята. - Днес е осемнадесетия ти рожден ден. Бях се зарекла, че ще се грижа за теб като собствено дете и се опитах да го направя... Но тази болест... Тя отнема малко по малко живота от тялото ми.

- Не говори така, бабо – отвърнах с тъжен поглед. - Ти ще живееш още дълго време. Нуждая се от теб.

- Аз ще съм винаги до теб, мила Еларин. Дори и тялото ми да бъде заровено в черната земя, душата ми винаги ще бди над теб. - Думите ѝ ме натъжаваха и тя го разбра. - Но днес имаш рожден ден. Подготвила съм ти подарък. Отвори онзи сандък, ей там – посочи ми тя с тънкия си показалец старата ракла в ъгъла.

Развълнувана, станах от мястото си и отидох да видя какъв е подаръка. Отворих тежкия капак на сандъка и видях вътре едно плетено, меко, червено наметало. Извадих го и го огледах с блеснали очи. Беше прекрасно! Цветът му бе ален като кръв, а втъканите сръчно нишки една в друга щяха да ме топлят всеки ден през настъпилата зима. Сякаш във всяко едно кончѐ от преждата, успявах да усетя топлината от ръцете на баба.

- О, бабо, чудесно е! Благодаря! - побързах да го пробвам аз. - Е, как изглеждам? - попитах я с усмивка върху лицето.

- Като красавица, каквато беше и майка ти – отвърна ми баба. - Оплетох го още преди да се разболея от онази прежда, която трудно се намира в наше време. Сякаш нещо ми е подсказвало, че ако не го сторя тогава, после като се разболея няма да имам тази възможност.

- Много ми харесва. Ще го нося всеки ден, за да ме топли и да усещам винаги присъствието ти, когато не съм край теб. - Доближих се отново до леглото ѝ и я прегърнах.

Онази зима бе една от най-свирепите и безмилостни зими, които някога съм виждала през живота си. Студът бе сковал цялата земя. Ураганният вятър безпощадно блъскаше по вратите на домовете и често отнасяше по някой покрив със себе си. А снегът сякаш никога не спираше да вали и да трупа преспи, които ни откъсваха от целия останал свят. Всички бяха уплашени. Никой не знаеше кога ще се свърши с това бяло проклятие и ще видим отново лъчите на слънцето.

Зимата бе накарала и хищниците от гората да търсят начин за своето оцеляване. Водеше ги все по-близо до селото ни. Нощем, когато всички си лягахме, навън се чуваше воят на вълците, които сякаш ни бяха обградили и ни предупреждаваха за своето присъствие. Беше страшно. Мъжете бяха нащрек, приготвили оръжията си, за да защитят останалите. Ужасът започна, когато всяка сутрин селяните започваха да намират кървави следи по снега и откриваха, че добитъка им намалява. Вълците вече бяха започнали да нападат! Щом слънцето клонеше към запад, всички се прибирахме по домовете си и залоствахме здраво вратите си. Никой не искаше да бъде разкъсан като поредната жертва на зверовете.

Веднъж, когато бях на работа при овцете на старейшината, чух един вълк. Беше едва обед, а той сякаш кръжеше като гладен лешояд около селото. Уплаших се. Ами ако тръгнеше освирепял да напада по улиците? Щеше да разкъсва всеки срещнат, докато някой не го наръгаше с вилата си. Дори самата мисъл за това ме караше да настръхна. За това исках да свърша по-бързо с работата си и да се прибера вкъщи при баба. Макар и да беше малка и стара къщата ни, аз се чувствах на сигурно място зад стените ѝ.

Когато приключих със задълженията си и бях готова вече да си отивам, отваряйки вратата на обора, едно от малките агънца се промуши покрай мен и излезе навън. Тръгна да тича и подскача наоколо, искайки да си играем. Отново валеше сняг и то се радваше на сипещите се снежинки от небето. Опитвах се да го уловя и да го върна там, където му бе мястото. Но то продължаваше да бяга от мен и да се отдалечава все повече и повече от обора. Сякаш това, че го виках да се върне при мен, го плашеше и го караше да тича в обратната посока. Аз го следвах, без да се отказвам. Не исках да го оставя да избяга и после старейшината да ме изгони. Беше ми студено, бях уморена, но поне имах червеното като кръв наметало от баба, което ме топлеше, докато крачех с усилие в преспите сняг.

Чух отново воят на вълка. Спрях на мястото си. Замръзнах. Огледах се предпазливо и осъзнах, че се намирам навътре в гората. Сама. Не виждах заблуденото агне. А и не мислех да го викам повече, защото щях да привлека вниманието на бродещия хищник. Реших да рискувам работата си и да избера това да не бъда разкъсана от звяра. Обърнах се назад и тръгнах да тичам към селото, следвайки стъпките си в снега. Но тогава в цялата гора се разнесе ехото на жалния вик на агнето. Последва свирепо ръмжене, скимтене и вой. Нещо страшно се случваше. Като че ли няколко вълка се биеха за това кой да изяде глупавото същество, което бе попаднало в капана им. Сърцето ми биеше като на уплашен заек. Не исках да стоя и минута повече сама в гората. Впрегнах всичките си сили и тръгнах отново да тичам към селото.

Снегът вече се сипеше на парцали от посивялото небе и скриваше следите, които бях оставила. Страхувах се, че мога да се изгубя, ако не побързам и стъпките ми съвсем да се заличат. Обаче нещо друго ме накара истински да се ужася. Спрях да тичам, когато забелязах, че върху белия килим в гората не са оставени само моите следи. Те се сливаха с тези на... вълк. Разтреперих се. Краката ми се подкосиха. Спрях да дишам и наострих слуха си. И го чух! Той беше точно... зад мен!

С черна като нощно небе козина и две звезди на мястото на очите му, той ме гледаше със сбърчено чело. Устните му бяха присвити и оголваха белите като мляко зъби, които бяха остри като бръснач. Той пристъпваше бавно към мен, готов за нападение. Правех предпазливи крачки назад. Гледах го в очите, опитвайки се да не отклонявам поглед от неговия. И накрая се озовах притисната в едно дърво, а вълкът стоеше пред мен и ръмжеше страховито. Дишането ми беше учестено и цялото ми тяло се тресеше от уплаха. Молех се единствено да умра бързо. Не исках да усещам непоносимата болка, докато разкъсва плътта ми. Исках само по-бързо да се свърши.

Но тогава се случи нещо, което не очаквах. Черният вълк чу нещо от храстите зад него, което привлече вниманието му. За миг обърна главата си, отклонявайки поглед от мен. Видях, че по снега зад него има оставени кървави следи. Капки кръв се сипеха от тялото му и попиваха в белия килим. Беше ранен. И когато се обърна отново към мен, вече изражението на лицето му беше съвсем различно. Не оголи зъбите си, с които да ми покаже колко силен и безстрашен е той пред мен. А двете запалени звезди в очите му... бавно угасваха. Накрая се строполи в снега до краката ми. Локва от кръвта му се наля около безжизненото тяло. Издъхна.

Едва успях да си поема дъх. Не разбирах какво се бе случило, но все още бях жива. Опитах да овладея дишането си и да се успокоя. Гледах към мъртвия хищник пред себе си и видях множество рани около шията му, които го бяха убили. И си спомних за странните звуци, които бях чула след жалния последен вик на агнето. Това означаваше, че все още не бях в безопасност. Другите вълци можеха да дойдат за мен.

В този миг чух скимтене, което идваше от храстите. Не се боях, защото звучеше като малко кученце, което има нужда от помощ. Прекрачих трупа на черния вълк и се доближих предпазливо. Там беше скрито едно малко вълче, което имаше същата черна козина и стъклени блестящи очи като мъртвия. Изглеждаше толкова невинно и уплашено, че сърце не ми даваше да го оставя само̀ в гората. А вече беше и беззащитно. Нямаше кой да го пази от останалите опасности, които се криеха по тези места. Взех го на ръце и го увих в червеното си наметало, за да го стопля. То се притисна към тялото ми и усетих мекотата на бебешката му козина. Не му позволих да види мъртвата си майка. Без да се обръщам повече назад, тръгнах да търся пътя към селото.

Следва продължение...