Оправдани престъпления 1х01

Мария

Осъдена на 15 години затвор

Стоях на стола в полумрачната студена стая за посещения на един от затворите в страната. Бях получил разрешението на директора да се срещна с една от осъдените жени, за да ми разкаже историята си. Беше трудно, но след всичките уговорки и, разбира се, малко пари под масата, нещата се получиха. Проектът, с който се бях захванал, бе много важен за мен. Бях сигурен, че това не само ще ми помогне с кариерата на криминален журналист, но и ще накара хората да разберат, че не всички затворници са закоравели престъпници, които биха убили всеки, който им се изпречи на пътя. Има и такива, които са убили, за да защитят себе си или някой, който обичат. Знам това... В семейството ми има подобна история, но не искам да се отклонявам от темата. А това, че са отнели нечий живот, защото в дадена ситуация само такъв е бил възможният изход, дали оправдава престъплението, което са извършили? Този отговор ще оставя на вас. Моята работа е само да разкажа тези няколко истории на осъдени убийци.

След малко тежката желязна врата се отвори. Скърцането ѝ разпука тишината. Помещението, в което стоях, се обля със светлина, идваща от коридора. Надзирателката, облечена в униформа, въведе в стаята една жена. Тя беше на около шейсет години. Носеше затворнически дрехи, косата ѝ бе къса с червеникав цвят, но белите косъмчета стърчаха отгоре. Лицето ѝ бе с ледена гримаса, която не изразяваше никаква емоция. Имаше бръчки около устните, очите и челото. Изглеждаше уморена, безсилна и изгубила желание за живот. Очите ѝ бяха тъмни и в тях сякаш догаряше последната искрица от пламъка, който някога е бил запален. В отражението им не успявах да прочета нито тъга, нито каквато и да е друга емоция. Сякаш тази жена бе мъртва отдавна.

Надзирателката ѝ направи знак да седне на стола срещу мен. Тя се подчини покорно, поставяйки ръцете, оковани с белезници, в скута си. Погледна ме. За миг дори не премигваше, а просто се взираше в мен. Настръхнах.

- Ако имате нужда от нещо, ще бъда пред вратата отвън – каза ми надзирателката и след като ѝ кимнах, излезе от стаята.

Затвори след себе си и останах сам с жената срещу мен. Тя стоеше все така непоколебима на стола, взирайки се в лицето ми.

- Аз съм Кристиян Петров – изправих се аз, подавайки ръката си към нея за поздрав. Тя протегна към мен двете си ръце, защото заради белезниците нямаше друг избор и се здрависахме. - Радвам се, че се съгласихте на този разговор – продължих. - Надявам се, нямате нищо против, че ще записвам всичко, което си говорим... - и сложих на масата между нас един дигитален диктофон, който ми бе верен спътник в работата. Той щеше да бъде нашият ням свидетел на срещата.

- Защо точно аз? - успях да чуя най-после гласът ѝ. - Защо точно моята история искате да чуете? - беше дрезгав, но същевременно тих и с ясна дикция.

- Защото е необичайна. Вие сте една необикновена жена. Духът ви е толкова силен, че малко хора биха издържали на всички изпитания, пред които ви е изправил живота.

- Животът е несправедлив – каза ми тя. - А в мен вече не е останало нищо от онази жена, за която ми говорите. Тук умря всичко. - Огледа се тя с иронична усмивка, зад която прочетох тъгата и болката, криещи се в нея.

- Но делата, които сте извършили не могат да бъдат заличени от нищо.

- Убийството също не може да бъде заличено. - За миг замлъкнахме и двамата. - Аз убих. Отнех човешки живот. И знаете ли кое е най-страшното? - Изчаках отговора ѝ. - Не съжалявам. Не съжалявам, че убих. Дори бих го сторила отново, ако се наложи. Това дойдохте да чуете, нали?

- Трябва да започнем разговора от началото. - Взех нещата в свои ръце, опомняйки се, че всъщност аз съм журналистът, който ще води нещата. Включих диктофона и вече всяка наша дума щеше да бъде записана върху дигиталното устройство. - Как се казвате?

- Мария Олинова – отговори тя, с което показваше, че ще ми съдейства.

- На колко сте години?

- На петдесет и седем.

- От колко време сте в затвора?

- От шест години. Излежавам присъда от петнайсет години, така че сам можете да пресметнете, че времето, което е изминало, е нищожно пред това, което ми остава тук. Дори не съм сигурна, че ще доживея края...

- Разкажете ми защо сте тук. Как се стигна до престъплението, заради което сте в затвора?

Тя се облегна на стола, поставяйки ръцете си на масата. Вгледа се в белезниците, чиято студенина сякаш аз самият успявах да усетя как стяга китките ми. Мария си пое дълбоко дъх и заговори, без да вдига поглед към мен.

- Всичко започна преди двайсет и три години, когато един ден през хиляда деветстотин деветдесет и трета, дъщеря ми Лора се прибра вкъщи разплакана.

Веднага се спуснах към нея да я прегърна и утеша. Всеки родител се срива вътрешно всеки път, когато види, че детето му страда. Започнах да си мисля какви ли не неща – че някой я е наранил, че е сторила нещо ужасно. Седнахме на дивана във всекидневната и така я оставих да поплаче малко време на рамото ми. После събра смелост да ми каже, че е бременна. Не можех да повярвам на ушите си. Та тя бе само на седемнайсет години! Помислих си, че над семейството ни тегне някаква лоша прокоба. Аз също бях забременяла на седемнайсет и целият ми живот се разклати из основи. Не исках и моето дете да мине през всичко това, което на мен ми се наложи да изживея.

- Няма да задържа детето – каза ми тя в следващия миг. - Не мога да бъда майка. Не съм готова. А и момчето, което е бащата, не иска да ми повярва, че съм бременна от него. Няма да поеме отговорност.

Господи, какво се случваше! Аз поне имах късмета да бъда бременна от мъж, който ме обичаше, с който се оженихме и живяхме заедно, докато онази ужасна катастрофа преди пет години не отне живота му. С дъщеря ми бяхме останали сами срещу целия свят. Сега щеше да има и дете в дома ни. Не знаех какво да кажа. Лора продължаваше да ме уверява, че съжалява за постъпката си, че ще направи аборт и ще забравим за случилото се. Но аз не можех да го позволя.

- Не - казах ѝ. - Ще задържиш детето. Щом си бременна, това е дар, а не проклятие. Не можеш да отнемеш човешки живот, независимо по какъв начин се е появил той.

Не осъзнавах точно какво правя. Само знаех, че не мога да позволя Лора да стори грях, който може би и двете щяхме да изплащаме цял живот след това. Знаех, че няма да ни е лесно да отгледаме едно бебе, но както бях казала, това бе дар, благословия. След дълги разговори и молби, накрая Лора се съгласи с мен. Задържа детето. Прекъсна училище, стоеше вкъщи и трябваше много да се пази, защото имаше голям риск да пометне. Тези девет месеца бяха толкова трудни и за двете ни, но стискахме зъби и преминахме през много трудни моменти, давайки си сили една на друга.

Накрая се появи на бял свят едно красиво малко момиченце с прекрасни, сини като небето очи. Беше здраво и невероятно чаровно бебе, което разтопи сърцето ми от първия миг, в който го видях и взех в обятията си. Но Лора не изпитваше същото като мен, макар че това бе собственото ѝ дете. Почти на сила я накарах да гушне момиченцето и да го накърми, защото беше гладно. У нея нямаше майчински инстинкт. Не се развълнува, когато взе за пръв път рожбата си в ръце. Това ме наведе веднага на мисълта, че бурята тепърва се задава на хоризонта.

Бях започнала да работя на две места – през деня в една консервена фабрика в града, а след това ходих да чистя в едно училище до късно. Така поне успявах да изкарам достатъчно пари да плащаме сметките си и да осигурявам всичко нужно на дъщеря ми и внучката си. Внучката, която все още си нямаше име. Една вечер се върнах от работа много уморена, но когато наблюдавах няколко минути спящото в креватчето бебе, сякаш цялата умора се бе изпарила от мен и сърцето ми се наля с любов, която ми даваше нови сили. Лора стоеше до мен на леглото и гледаше телевизия, без да поглежда дори за миг към детето си.

- Момиченцето все още си няма име. Не можем вечно да се обръщаме към него с нарицателни – казах ѝ, поглеждайки я.

- Не ме интересува какво име ще има. Ти измисли нещо – отвърна ми студено тя, без дори да ме погледне.

Обърнах се отново към бебето, което спеше толкова спокойно и неподозиращо колко лоша майка му е отредила съдбата.

- Ева – прошепнах аз. - Ще се казваш Ева – и погалих нежно малката ѝ главичка.

Лора се бе опитала няколко пъти да се свърже с бащата на Ева. Бях ѝ казала да не му иска нищо, защото колкото и трудно да ми беше, аз щях да им осигуря всичко. Позволих ѝ да го потърси единствено, за да му каже, че има дъщеря и ако иска да я види. Но той не прояви интерес. Накрая дори смени адреса си, телефона и откриването му стана невъзможно. Това нарани много Лора, която може би след всичко случило се, продължаваше да бъде влюбена в него. Колко глупаво от нейна страна! Но все пак знаех, че чувствата никога не могат да бъдат контролирани, дори да не са насочени към правилните хора в живота ни.

След около пет месеца се случи нещо, което ме накара да се срина. Не бях подготвена за тази ситуация. Една вечер, когато се прибрах, Ева плачеше в креватчето си неутешимо. Веднага щом влязох вкъщи, чух как плачът ѝ оглася целия ни дом. Отидох да проверя какво се случва. Детето беше само в стаята и цялото се бе зачервило от плач. Взех го на ръце, опитвайки се да го утеша. Започнах да викам Лора, но нея я нямаше. Търсих я из всички стаи в къщата, но не я откривах. Накрая видях едно писмо, оставено на леглото в спалнята. Седнах и оставих детето до себе си, което за миг се бе успокоило. Сърцето блъскаше в гърдите ми като локомотив на влак, а пред очите си имах влажна пелена, която замрежваше погледа ми. Зачетох писмото.

„Прости ми, мамо. Не мога да го направя. Не мога да бъда майка на дете, когато аз самата се чувствам все още дете. Отивам надалече, не се опитвай да ме откриеш. Само те моля един ден да намериш сили да ми простиш за това, което ти причинявам. Знай, че те обичам много. Лора.“

Всичко наоколо започна да се върти. Сякаш цялата къща започваше да се срутва върху мен и да ме притиска към земята с всичка сила. Бебето отново заплака. Беше гладно навярно. Но нямах сили. Аз също заплаках. Свлякох се на пода и започнах да редя молитви към Бог и да плача, да плача... Докато не ми останаха повече сили и сълзи. Очите ми пресъхнаха в онази нощ. След това дори не помня някога да съм плакала отново...

Прекарах няколко безсънни нощи и дни, в които вървях като хипнотизирана по улиците. Понякога дори не знаех къде всъщност отивам и какво правя. Оставях Ева при съседката ми, за да мога да работя. Бях изправена пред трудния избор дали да дам внучка си за осиновяване или да я задържа и да се грижа за нея. Взех решение. Не ми беше много трудно, просто защото не можех да се разделя с детето. Поглеждайки в очите му, целият свят преставаше да съществува за мен. Бяхме само аз и Ева. Обичах я толкова много! Реших да се грижа за нея.

Навсякъде, където ходих с Ева, хората мислиха, че е моя дъщеря. Все пак бях само на тридесет и пет години! А и аз се държах с нея като със свое собствено дете. Нямах друг избор. Бях и майка, и баща за нея. Давах ѝ цялата си обич и грижи, на които бях способна. Работих много, за да ѝ осигуря живота, който заслужаваше да има въпреки всичко. Съседката ни, която беше моя приятелка, ми помагаше много. През деня гледаше Ева, докато бях на работа. Понякога се налагаше да взимам бебето със себе си в училището, докато чистих. Шефовете ми правиха проблеми, но им обяснявах, че няма кой да се грижи за него и те с неохота склоняваха да ми дадат позволението си.

Бях загърбила своя живот. Бях се отказала от всичко, за да дам бъдеще на моята внучка. Не излизах никъде, не се срещах с приятели, с мъже. Бях сама и се борих със зъби и нокти срещу целия свят в името на Ева. Бях приела своята съдба. Единственото, което знаех е, че моя водеща сила във всичко, което правих, бе любовта. Любовта ми към онова малко същество, което даваше смисъл на цялата борба, на всички лишения и болка, които търпях. Това за мен е истинската любов.

Една нощ, три години по-късно, на вратата на дома ми се почука. Отидох да отворя и застинах на мястото си, когато видях неблагодарната ми дъщеря да стои на прага. Усмихваше ми се, но същевременно нямаше смелостта да ме гледа в очите, заради вината, която изпитваше. Стоях непоклатима пред нея и не издавах никаква емоция. Сякаш с времето се бях научила да нося едно ледено изражение на лицето си, зад което се криеха всичките ми болки, разочарования и нещастия. Научих се да крия всичко, което изпитвам зад каменна гримаса.

- Какво правиш тук? - попитах Лора.

- Исках да те видя, мамо.

Очите ѝ се пълниха със сълзи, които не можеше да контролира и накрая те потекоха по бузите ѝ. Не отговарях. Тогава чух как някой притичва зад мен и накрая се озова до лявата ми страна. С любопитство малката Ева, която вече не бе онова бебе, което Лора бе видяла за последен път, надникна навън. Дръпна ръката ми и попита:

- Бабо, коя е тази жена?

Сърцето ме съдираше от болка. Не знаех как да отговоря. Пратих Ева да си играе и поканих Лора да пием чай. Тя влезе и седнахме във всекидневната. Наблюдавахме Ева, която беше седнала на пода с играчките си и не ни обръщаше внимание. Дъщеря ми гледаше своята дъщеря, но не показваше никакви чувства към нея. Ръцете ми трепериха от цялата тази ситуация, но сякаш нея не я интересуваше, че вижда собственото си дете след три години живо и здраво.

- Значи си я задържала – чух я да казва.

- Нямаше как да я оставя на някой друг.

- Добре си се грижила за нея. Благодаря.

- Не искам благодарността ти. Не го правя за теб, а за нея.

Лора ме погледна в очите, но не каза нищо. Знаеше, че бях права. Разказа ми, че живее в съседния град с мъж, с който се е запознала преди година. Работила в един ресторант и започнала да устройва живота си там. Мислили да се женят, но предпочитали да изчакат още малко, преди да се решат на тази голяма крачка. Не показвах интерес към думите ѝ. Тя се бе отнесла толкова неблагодарно към мен! Не ѝ се сърдих. Дори се радвах, че е добре. Но тя бе предпочела да разделим пътищата си.

Допи си чая и ми даде едно листче, на което бе записала телефонния си номер. Каза ми, че когато пожелая, мога да ѝ се обаждам. Допълни с това, че иска да ме вижда поне веднъж в месеца. Но само мен. Отвърнах ѝ, че за начало ще се чуваме, а после ще видим кога ще можем да се срещаме. Тя се съгласи. Прегърна ме и си отиде. Върнах се вътре и сложих Ева да си легне в леглото, което деляхме двете с нея. Малко преди да заспи ме попита отново:

- Бабо, коя беше тази жена вкъщи?

- Една позната, миличка – целунах я по челото. - А сега заспивай, че е късно.

Годините започнаха да се нижат толкова бързо, че не ги усещах. Целият ми живот бе започнал да следва един непрестанен ритъм, една рутина, от която нямаше изход. Работих по цял ден, за да осигуря образование на внучка си. Ева растеше така бързо, хубавееше и ставаше все по-отговорна. Външно беше като копие на майка си на нейните години – черна коса като катран, сини очи като небесна синева и румено лице като цвят на роза. Обичаше да ходи на училище и винаги ме радваше с отличните си резултати. Бях горда...баба. Ходих на родителските срещи, чувах само хвалби от учителите за нея и това ме радваше толкова много. За миг не съм съжалила, че съм отгледала това прекрасно дете!

Колкото повече растеше, толкова повече въпроси бе започнала да задава за родителите си. Опитвах се по всякакъв начин да я накарам да не остава с лоши чувства и мисли към майка си и баща си. Понякога ми се налагаше дори да лъжа и да си измислям истории, с които да направя истината не толкова болезнена и жестока, каквато бе всъщност. След време, тя просто престана да се интересува от родителите си. Мисля, че вече сама се досещаше какво всъщност се бе случило. Беше толкова интелигентна още от малка!

Малко преди да навърши седемнайсет години, проблемите ни отново започнаха да стават непосилни. Не знам защо Господ взима толкова много от бедните души! Уволниха ме от фабриката, в която бях работила години наред, защото кризата бе нахлула в страната. Положението стана много трудно. Не успявах да си намеря друго работно място, а с парите, които изкарвах като чистачка в училището, едва си плащахме сметките. Накрая се принудих да продам къщата. С Ева се преместихме да живеем в малък апартамент в края на града, който купих много изгодно и ни останаха някакви пари, с които да разполагаме известно време. Разболях се от артроза. Изпитвах неописуема болка в краката, заради която започнах да се движа със затруднение. Годините на непрестанен труд бяха започнали да оказват влиянието си.

Докато Ева беше на училище, аз си търсих работа, но никъде не ме искаха. Прибирах се, чистих, готвих и лягах на леглото, за да успокоя краката си. Чувствах се като осемдесет годишна старица. Внучка ми се притесняваше много за мен. Искаше да ми помага постоянно. Дори не веднъж ми казваше, че иска да работи, за да бъда спокойна и да не се претоварвам. Не бях съгласна. Тя беше дете и трябваше да учи. Не исках да има моята съдба или тази на майка си.

Един ден, когато Ева се прибра от училище, на вратата се позвъни. Помолих момичето да отвори, защото не се чувствах добре. Чух я как се заговори с някой и остана известно време на прага. Стори ми се че долавях мъжки глас. Реших да проверя кой е. Станах с усилие от леглото и тръгнах към вратата. Отвън беше един мъж на около четиридесет години, който говореше за нещо с внучка ми и ѝ се усмихваше непрестанно. Имаше нещо в изражението му, което не ми харесваше.

- С какво мога да ви помогна? - попитах го аз.

- Вие ли сте Мария? - попита ме той, а аз му кимнах. - Казвам се Даниел. Чух от съседите, че работите като чистачка, но си търсите и друга работа. - Продължавах да го гледам с недоверие, докато го слушах. - Аз живея на втория етаж в блока, засичали сме се във входа. - Замислих се и накрая наистина си спомних, че ми е познат от някъде. - Търся човек, който да помага с домакинската работа. Жена ми замина преди седмица за Италия на командировка, където ще прекара три месеца, а не мога да се оправя сам с децата.

- Имате деца? - попитах го, докато той отместваше поглед ту към мен, ту към Ева.

- Да, момче и момиче. Работя по цял ден и няма кога да чистя, да готвя, да пера. Мислих, че ще се справя, но съм сгрешил.

- Значи търсите домашна помощница? - обади се Ева.

- Да – отговори Даниел, усмихвайки ѝ се.

- Мога аз да се заема с това – погледна ме внучка ми. - След училище ще ходя у тях на работа, а вечерта ще си пиша домашните и ще си уча уроците. Така ще мога да ти помагам. Моля те, бабо!

- Не! - отсякох веднага.

- Помисли си! Моля те! - настояваше Ева.

- Е, ако решите, можете да ме потърсите в четвърти апартамент – каза мъжът. Пожела ни лека нощ и си отиде.

Веднага щом затворих вратата, Ева започна да ме увещава колко лесно щяла да съчетава училището и работата. Искаше да положи неимоверни усилия, за да ми помага с изкарването на парите. Казваше, че с моята артроза трябвало повече да си почивам и работата, която имах в училището ми била достатъчна. Ах, колко лесно можеше да ме убеждава това момиче! Беше сладкодумна като славей и упорита като магаре!

- Добре - казах ѝ накрая. - Ще опитаме. Ако след две-три седмици забележа, че успеха ти в училище се понижава, че си уморена или просто не успяваш да се справиш с всичките задачи, ще прекъснеш работата за този човек.

Тя се зарадва толкова много. Прегърна ме и ме целуна, благодарейки ми, че ѝ давам шанс да се докаже, че може да бъде отговорна и трудолюбива...като мен. Думите ѝ ме разтопиха. Тя имаше мен за пример и искаше да бъде като мен. Това ме караше да се замисля: Дали съм най-добрият модел за подражание?

Още на следващия ден Ева започна да посещава дома на Даниел. Каза ми, че той се затварял в спалнята с децата, докато тя почистила останалите помещения в апартамента, изпирала и готвила нещо за следващия ден. Всичко ми изглеждаше нормално. А и се прибираше на време, за да се подготви за училище. Докато една вечер, след около две седмици, не я видях по-особена по време на вечеря.

- Какво ти има, миличка? - попитах я. - Много си мълчалива и замислена.

- Всичко е наред. - Отпи глътка вода от чашата и после отново заговори. - Мисля си за една приятелка от училище. Има проблеми с един перверзник с около двайсет години по-голям от нея.

- Какви проблеми? - изненадах се аз. - Та той може да ѝ бъде баща!

- Именно. Но той постоянно ѝ правил неприлични предложения, докосвал я на места, където тя не желаела и я карал да се чувства неудобно.

- Но защо не каже на някого? Защо продължава да се вижда с него? Да не би да живеят заедно? - заваляха въпросите от устата ми и изчаквах отговорите от Ева.

- Сложно е – каза ми накрая, поклащайки глава. - Надявам се скоро да се разрешат проблемите ѝ.

- Аз също, миличка – отговорих и продължихме с вечерята.

Въобще не подозирах за какво ставаше въпрос. Дори не можеше да ми мине през ум какво всъщност се случваше с моята внучка. А тя се чувстваше длъжна да търпи всичко, за да може да ми помага с парите. Не искаше да ми каже истината, за да не ѝ забраня да работи... Милото ми момиче! Толкова виновна се чувствам сега...

Но най-страшното се случи след седмица.

Двадесет и четвърти март.

Тъкмо бях приключила с работата си в училището. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да оставя краката си да починат, защото едва ги тътрих, като умиращ - греховете си. Изкачвайки стълбите до четвъртия етаж на сградата, понеже нямахме асансьор, вече дишах толкова учестено, все едно съм тичала два километра без почивка. И заставайки пред входната врата на апартамента, чух как нещо стъклено се счупи вътре. Учудих се. Обикновено по това време Ева все още беше в дома на Даниел и приключваше с работата. Помислих, че се е прибрала по-рано и се зарадвах, защото щеше да има повече време да си почине.

Отворих вратата и влизайки вътре, чух шум, който идваше от кухнята. Някакво блъскане, стонове и звук, който сякаш идваше от нечия уста, покрита с длан. Побързах да проверя какво се случва. Тръгнах към кухнята с разтуптяно сърце, сякаш предчувствах, че нещо лошо се задава. И тогава, когато застанах на прага, усетих как цялото ми тяло се разтресе. Даниел беше притиснал Ева към стената като хищник, уловил плячката си. Беше сложил ръка върху устните ѝ, за да не издава звук. Роклята ѝ бе вдигната нагоре, а неговите панталони бяха с разкопчан цип. Внучка ми се опитваше да се измъкне от хватката му. Плачеше. Беше цялата зачервена от борбата, която водеше с него. Но той беше много по-силен от нея и се възползваше от това.

Не издържах на гледката. Не можех да позволя момичето ми да търпи повече тази болка, това насилие. Кръвта ми кипна. Всяка частица в мен пулсираше лудо, а погледът ми бе замрежен и сякаш не знаех къде се намирам. Само знаех, че трябва да спася Ева! Наблизо бяха кухненските ножове. Взех един, най-големият от тях. Спуснах се като освирепяло животно към Даниел и забих ножа в гърба му. Усетих как острието пронизва плътта му и го караше да изпита неописуема болка, заради която извика отчаяно. Извадих ножа от гърба му. Той се обърна към мен. Ева избяга уплашено встрани и гледаше с ужас случващото се. Без да губя повече време пронизах отново насилника с оръжието си, но този път в корема. Той ме гледаше с кръвясали очи, но сякаш дори не можеше да изстене от болка. Стискаше зъбите си и дишаше учестено като бик. Забивах ножа все по-дълбоко и по-дълбоко в тялото му, усещайки как разкъсвам всяка една частица от него. Накрая той се свлече на пода и затвори очите си завинаги. За миг останах неподвижна, гледайки тялото в нозете си. Даниел беше мъртъв. После погледнах към Ева, която се бе свила като уплашена сърна в ъгъла и плачеше неутешимо.

- Не плачи, мила - казах ѝ с тих глас, докато от ръцете ми се стичаше кръвта, останала от насилника ѝ. - Вече всичко е наред. - Гласът ми беше спокоен, равен, не издаващ никаква емоция. Какъвто бе обикновено. Почувствах се толкова уморена и безсилна, че се свлякох на колене. Стоях до жертвата ми, докато пода се наливаше с локва от кръв. Ева притича към мен и ме прегърна много силно. Сгуши се в тялото ми и не спираше да плаче на моето рамо. А аз просто гледах мъртвеца в кухнята си. - Обади се на полицията – прошепнах накрая.

- Но те... - опита се да каже нещо Ева.

- Направи го! - казах с по-висок глас, с който показвах, че тя трябва да ме послуша. - Веднага!

След малко Ева се изправи. Гледаше ме в очите. Сякаш се боеше да погледне встрани, за да не види човека, който бях убила преди минути. Не спираха да се стичат сълзи от очите ѝ. Послуша ме. Обади се в полицията. Съобщи за убийство и даде адреса ни. После се върна при мен на пода и ме прегърна отново. Двете зачакахме униформените да дойдат, за да ме отведат.

Мария замлъкна. Аз също. Трябваше ми малко време, за да се опомня. Накрая отново осъзнах, че се намирам в онази полумрачна и студена стая за посещения в един от затворите в страната. Гледах жената срещу себе си, която бе свела поглед, но в очите ѝ не блестеше нито една сълза, дори след като ми разказа историята си. Закашлях се, за да прочистя гърлото си. После попитах:

- А какво се случи с Ева, откакто сте в затвора?

- Тя е добре – отговори ми Мария, поглеждайки към мен. - Накарах я да се свърже с майка си. Лора се погрижи за нея. Все пак намериха път една към друга, но никога не са били като нормалните майка и дъщеря. След като завърши гимназия, Ева започна работа и се грижи сама за себе си. От скоро има годеник, с който вярвам, че я чака едно прекрасно бъдеще.

- Посещава ли ви често?

- Не. Никога не ме е посещавала. Аз ѝ забраних да го прави. Идваше много пъти, но аз отказвах да се срещам с нея. Оставяше ми писма, на които не отговарях. Само се чуваме по телефона.

- Но защо? - бях изненадан и това пролича в гласа ми.

- Не искам да вижда своя модел за подражание в това положение – усмихна ми се с ирония Мария. - Стига ми да знам, че е добре и че е щастлива. Лора също е добре. Аз дадох живота си за тях.

- Вие сте невероятна жена. Благодаря ви за този разговор – казах накрая и натиснах копчето на диктофона, за да спре да записва.

Имах материал, от който щях да напиша чудесна статия, в която щях да разкажа историята на тази силна жена. Макар да беше обвинена в убийство, тя притежаваше воля и желание да се бори срещу всичко и всеки в името на любовта. А това според мен заслужава възхищение. И когато вече бях готов да си тръгвам, вземайки диктофона от масата, Мария докосна ръката ми и ме спря за миг. Погледнах я с почуда.

- Почакайте – каза ми тя. Погледна към вратата, за да види дали надзирателката наднича през стъклото, но точно в този момент я нямаше. - Вече не записвате, нали? - Кимнах ѝ. Тя се приведе към масата, подсказвайки ми, че ще каже нещо, което не иска да бъде чуто от никой друг. Наведох се също към нея, за да скъся разстоянието помежду ни и тя заговори тихо, почти шепнешком. - Аз излъгах.

- Моля? Не ви разбирам.

- Излъгах ви – повтори тя.

- Но историята ви съвпада с показанията, които прочетох преди срещата. Вие сте казали същите неща и на полицаите в нощта, в която са ви отвели от дома ви след убийството.

- Излъгах и тях – каза Мария, подсмихвайки се. Тогава в очите ѝ видях едно пламъче, което проблесна за миг. - Изпитвам нуждата да споделя товара, който нося със себе си и ще продължавам да тътря зад гърба си, докато умра. През последните шест години не съм разговаряла с никого така, както с вас. Странно е, но мисля, че мога да ви се доверя и да ви кажа нещо, което никой друг, освен мен и Ева, не знае. И без това вече не записвате. Дори да кажете на някого, няма да имате доказателства. - Беше права. Бях любопитен да разбера какво иска да ми сподели. Тя отново се огледа предпазливо и заговори. - Истината е малко по-различна. В онази нощ, когато се прибрах от работа, заварих Даниел вече мъртъв. Той вече беше убит и лежеше на пода в кухнята, окъпан в собствената си кръв със забитият нож в корема. Ева коленичеше до него и плачеше.

- О, Боже! - възкликнах. - Нима искате да кажете...?

- Да! - не ме остави да довърша тя. Сякаш ако бях произнесъл на глас мислите си, щеше да се случи някакво проклятие, което да помете мен, нея и внучка ѝ. - Но не можех да позволя на едно младо момиче да погуби целия си живот, заради един разгонен нерез. Прекалено много я обичам.

- Не мога да повярвам...

- И на вас никой няма да повярва, ако го кажете или напишете някъде – подсмихна ми се Мария, гледайки ме право в очите, без да премигва.

Стана от стола си и се доближи до вратата. Искаше да избяга по-бързо, за да не започна да задавам повече въпроси. Почука три пъти, а аз не спирах да я наблюдавам. Надзирателката отвори.

- Приключихме разговора – рече ѝ тя. - Сбогом, господин Петров – каза ми и я отведоха отново в килията, където навярно ще прекара остатъка от живота си.

Две седмици по-късно се върнах отново в затвора. Статията ми за Мария, която бе осъдена на петнадесет години затвор заради убийство, беше публикувана във вестника, в който работих. Материалът се радваше на доста голям интерес и читателите бяха затрупали редакцията с писма и имейли с въпроси дали ще има още и коя е жената с тази тежка съдба. Имената бяха умишлено променени, за да се запази анонимността на разказвача. Исках да покажа на Мария вестника и да ѝ разкажа за успеха, който има историята ѝ. Но тя не пожела да се срещне с мен. Връщах се три пъти в затвора с желанието да я видя, но надзирателката ми казваше все едно и също:

- Тя не желае да се среща с никого. Заради това и спряха да идват дъщеря ѝ и внучка ѝ. Безполезно е да опитвате отново. Аз ще ѝ предам вестника.

Надявам се наистина да го е получила и да е прочела материала. Макар че едва ли ще разбера някога дали ѝ е харесал.