Оправдани престъпления 1х02

Виктор

Осъден на 25 години затвор

- Какво мислите за маските? - попита ме момчето, което стоеше на стола срещу мен в стаята за посещения на затвора.

- Те са средство, което ни служи да скрием истинската си самоличност – отговорих му. - Понякога ни помагат и да прикрием чувствата, които изпитваме, да оставим емоциите си зад маската и да позволим на хората да видят онова, което ние искаме.

- А не мислите ли, че маските понякога ни помагат да накараме някой друг да се почувства добре, като го залъгваме с щастие, което не е истинско? Създаваме си образ, със свои собствени чувства, мечти, история. Но всъщност този образ е лъжовен. Въпреки това продължаваме да го поддържаме жив, защото караме някой да се чувства щастлив, вярвайки в нещо нереално.

Не се бях замислял за това досега. Момчето ми изглеждаше много по-интелигентно и съхранило себе си, отколкото предполагах преди срещата. Беше съумял да запази всичките си добри качества, които е имал и преди убийството, заради което лежеше в затвора вече пет години. Убийство, което бе довело и до неговия край, защото най-хубавите години от живота му предстоят да минат зад решетките. А какво по-трагично убийство от това да погубиш младостта си по такъв начин?...

Виктор беше на двадесет и осем години. Имаше черна като гарванови пера коса, бледо и изпито лице. Очите му имаха лешников отенък на цвета, а в тях се четеше желание за живот, за постигане на цели и едно по-различно бъдеще от това, което вече му бе предначертано. Беше слаб, но тялото му бе мускулесто и добре сложено. Бе опрял ръцете си на масата и видях, че дланите са му загрубели, а китките му бяха оковани в белезници. Виктор имаше излъчване, което малко хора притежават. Караше ме да усещам силната душевност и нестихващата вяра за това, че престои нещо по-добро. Бях раздвоен. Не знаех дали това бе хубаво, защото би му помогнало да преживее оставащите двайсет години в затвора, или че е лошо, защото би се окрилил с напразни надежди и мечти, които рано или късно ще бъдат убити от действителността и ще го сринат до основи. Въпреки престъплението, заради което излежаваше толкова дълга присъда, това момче ме караше да вярвам, че всъщност той е жертвата, попаднала на неправилното място в неподходящия момент. Но все пак исках да чуя неговата история от първо лице. Усещах, че има какво да ми разкаже. А на мен ми оставаше след това просто да пиша за него и да преразкажа историята му във вестника, където работих като криминален журналист.

- Това е моят приятел при всичките ми срещи като тази – казах, вадейки от куфарчето си малкия дигитален диктофон и го сложих на масата помежду ни. - Ще записвам по време на целия ни разговор, за да мога след това да подготвя материала за вестника. - Виктор просто ми кимна и очакваше да продължа. Включих диктофона. - Кажи ми пълното си име и на колко години беше, когато влезе в затвора.

- Казвам се Виктор Николаев. Бях на двадесет и три години, когато убих човек. От тогава съм заключен зад решетките на този затвор. Вече пет години.

- А колко дълга е отредената ти присъда?

- Двадесет и пет години. - За миг замълча, свеждайки поглед. Сякаш изричайки на глас времето, на което бе осъден да лежи в затвора, осъзна, че това е повече от целия живот, който е имал преди убийството. - Като ми казаха, че за добро поведение и полагане на труд, присъдата може да бъде намалена – допълни, защото може би имаше повече нужда да успокои себе си, отколкото да сподели това с мен.

- Разкажи ми повече за себе си, за живота ти, преди да попаднеш на това място.

- Роден съм и отраснах в един от големите градове на страната. Имах сплотено семейство, докато не се наложи майка ми да замине да работи в Италия, защото бяхме започнали да изпадаме във финансови затруднения. Една нейна приятелка ѝ беше намерила работа като чистачка в дом за възрастни хора. Ходеше за по няколко месеца, после се прибираше за седмица-две, за да види мен и баща ми. Но по едно време просто спря да си идва. Вече бях на петнадесет години. Не можех да приема това, че майка ми си е намерила друг мъж там и че е избрала него пред истинското си семейство. Обаждаше се често, за да ме чуе и да разбере как съм. Но с времето отношенията ми с нея изстинаха и спрях да отговарям на обажданията ѝ. Чувахме се само по празниците.

Животът на баща ми приключи в момента, в който осъзна, че сме останали само аз и той. Започна да пие. Загуби работата си, средата, която си бе изградил. Превърна се в пияница, който по цял ден лентяйстваше и се чудеше от къде да вземе евтин алкохол. Опитвах се да му помогна, да разговарям с него. Но така си навличах само гнева му. Беше безсмислено. Трябваше да взема нещата в свои ръце и да се погрижа сам за себе си, ако не исках да свърша като него.

Учих и работих, за да мога да си изкарвам някакви пари. Беше много трудно. Имаше моменти, в които не успявах да съчетавам всичко, което имах за вършене и ми идваше да се откажа... Дори от живота си. Но успявах да се взема в ръце и да си повярвам, че нещата ще се оправят. Така завърших средното си образование, после се записах да следвам в един от университетите в града. Започнах работа на една бензиностанция, където си изкарвах добри пари. Стигаха да си плащам образованието и да покривам сметките ни с баща ми.

Може би тогава започнах да осъзнавам, че всичко през последните няколко години бе започнало да се върти в един ритъм, от който сякаш нямаше изход. Дните ми се повтаряха един след друг, като цикъла на часовниковата стрелка, която прави една обиколка на всички цифри върху циферблата и когато приключи, започва втори, трети и т.н. Бях потънал в рутината. Единствените мисли в главата ми бяха как да изкарам пари, за да платя сметките и образованието си, което не исках да изоставям. Аз се бях превърнал в родител на баща ми! Грижих се за себе си и за него, погубвайки безгрижните си години. Останалите ми връстници се забавляваха, пътуваха, имаха връзки. Но при мен нещата никога не са били толкова лесни. Нищо в моя живот не беше така, както трябваше да бъде.

Имах приятели. Момчета от университета, с които се срещахме понякога. Излизахме в петък вечер, за да разпуснем, да се позабавляваме. Но не беше същото, както съм си го представял някога. Прекалено рано ми се бе наложило да порасна и да взема живота си в свои ръце. Беше лесно да се отклоня от правия път и да започна да върша неща, които биха ми навлекли само проблеми и биха довели навярно до фаталния ми край. Но не исках да стане така. За това може би бях се вкопчил с всички сили, жертвайки толкова много неща, за да успея да постигна един ден онова, към което се стремях – да бъда някой.

Осъзнавах, че каквото и да върша, каквото и да постигам, ми липсва нещо. Не се чувствах щастлив, не изпитвах онова задоволство, на което се надявах, при хубавите постижения в моя живот. Защото ми липсваше любов. Липсваше ми някой, с когото да споделям моите радости и неволи. Човек, с когото да прекарвам свободното си време, а през останалото – мислите ми да са заети с него. Липсваше ми момиче, което да ме обича и да бъде моя опора. Но нямах време за срещи, нямах време за личен живот. Никога не бях имал връзка. Само изживявания за една вечер, които не бяха кой знае какво. Нуждаех се от любов. Чувствах се като умиращ, който имаше нужда от вълшебен лек, който да го върне към здравето и да го вдигне от смъртния одър, за да продължи да живее.

Бяха станали популярни сайтовете за онлайн запознанства. Не веднъж бях чувал за хора, които дори след такова запознанство са се оженили и заживели щастливо като в приказките. Реших да опитам. Надявах се, че и на мен ще ми се усмихне късметът и ще попадна на момиче, което да изпитва моите потребности и да се окаже липсващата половина, с която да се почувствам завършен. Регистрирах се, качих си снимка. От време на време разглеждах профили на момичета, на които писах, но понякога след първите разменени думи разговорът приключваше. Оказа се, че повечето хора си правят профили на подобни места, за да търсят секс с някой, който би желал същото. Нищо друго.

Докато един ден не попаднах на нея. Подвизаваше се с псевдонима Еделвайс. Имаше качена само една снимка в профила си. Беше красиво русо момиче, с небесносини очи. Започнахме да си пишем една нощ, когато се върнах от работа. И продължихме чак до сутринта. Никога досега не ми се бе случвало да пиша с някого и да усещам, че пиша със самия себе си. Сякаш тя мислеше по същия начин като мен, искаше същите неща от живота като мен, мечтаеше като мен. Следващата нощ разговорите ни продължиха и така вървяха нещата близо месец. Чувствах, че съм пленен от момичето, чието истинско име не знаех. Не бях виждал други нейни снимки, но и само една ми бе достатъчна, за да я харесвам. А всички неща, за които бяхме разговаряли, ме караха да започна да изпитвам нещо към нея. Не бих казал, че беше любов, но може би нещо сходно с любовта. За това и пожелах да се срещнем. Може би тя щеше да се окаже човекът, от когото се нуждаех толкова силно да имам до себе си.

Изненада ме това, че тя не искаше да се срещне с мен. Мислих си, че и на нея ѝ бе приятна моята компания, че и тя се чувства по същия начин като мен... Трябваше ми повече от седмица, за да я убедя накрая да склони да се видим извън виртуалното пространство, да поговорим очи в очи, да усетим присъствието на човека до себе си. Бях изпълнен с толкова много надежди! Уговорихме се за среща в петък вечер. Един от клубовете в града организираше бал с маски. Решихме да направим срещата ни необичайна, за това и двамата щяхме да носим маски. И точно в полунощ, се разбрахме да се чакаме на бара. Мистериозното момиче от сайта за запознанства ми каза, че ще бъде с червена венецианска маска и черна вечерна рокля. Щях да я позная!

Когато настъпи дългоочакваната нощ, отидох в клуба с приятелите си от университета. Всички се бяхме приготвили за парти, но никой от тях не знаеше, че това е нощта, която ще промени моя живот завинаги. Настанихме се на една маса, поръчахме си уиски. Не след дълго повечето момчета си намериха женска компания и отидоха на дансинга. Малко преди полунощ, станах от мястото си с претекст, че отивам до тоалетната. Придвижих се до бара в центъра на заведението. И започнах да се оглеждам. Търсих червената венецианска маска, скрила лицето на момичето, към което бях започнал да изпитвам чувства, без дори да съм я виждал на живо. По принцип тези маски ме плашиха, криеха в себе си нещо зловещо. Но този път венецианската маска, която накара погледа ми да се прикове върху нея, ме накара да се усмихна. Тя стоеше на един стол на бара и гледаше към мен. Очевидно ме беше познала, защото бях свалил моята маска, а снимките в профила ми бяха достатъчни, за да запомни как изглеждам.

Доближих се бавно до нея и седнах на съседния стол. Гледах я в очите, а тя гледаше моите. Усмихвах се. Предполагах, че и тя се е усмихвала, но нямаше как да видя изражението ѝ, скрито зад маската. Виждах само едно червено като кръв лице, изрисувани с черна боя очи, зловещо застинали черни устни и гарванови пера, стърчащи над главата.

- Здравей! - казах накрая. - Най-после се срещаме, след толкова много време, прекарано в писане. - Тя кимна. - Наистина нямах търпение да те видя. - Тя ме гледаше без да промълви и дума. - Няма ли да ми позволиш да видя лицето ти?

Очаквах някакъв отговор, но не го получавах. Започнах да се плаша. Не знаех какво си мислеше и какво да мисля аз. Тогава тя стана от мястото си и тръгна към изхода на заведението. Без да губя време я последвах. Тя се промъкваше сред тълпата, опитвайки се да избяга от мен. Но не се отказвах, продължавах да вървя след нея. След миг се озовах навън. Огледах се наоколо и я видях да тича към ъгъла на улицата. Притичах бързо и успях да я настигна. Хванах я за ръката, за да я накарам да спре.

- Какво се случва? Защо бягаш? - попитах. - Нима не искаше да се видим? Разочаровах те с нещо ли?

- Не! - чух най-после гласа ѝ. - Аз ще те разочаровам.

- Какво говориш?

Тя направи крачка назад. Пуснах ръката ѝ, която до преди миг продължавах да стискам, сякаш вкопчвайки се в нея, за да не си отиде завинаги. Вдигна ръце към маската и много бавно я свали. Показа ми лицето си. Застинах на мястото си с притаен дъх. Гледах я и не можех да повярвам, че ме е излъгала. Не беше момичето от снимката, която беше сложила в профила си. Беше съвсем друг човек. Имаше черна коса, сини очи и матова кожа. Но това, което ме смути най-много бе фактът, че очевидно не беше на двадесет и три години, както се представяше в сайта. Беше жена на може би около тридесет и пет. Не знаех какво да кажа. Бях изненадан.

- Отивам си – каза ми тя. - Извинявай за това, което ти сторих. Обещавам ти, никога повече да не те безпокоя.

- Защо ме излъга?

- Не знам... - очите ѝ се пълниха със сълзи. - Нямах намерение да се срещам с когото и да било от сайта. Исках просто да открия човек, с който да си пиша, да споделям с него мечтите си, плановете.

- Но защо си написала лъжливи данни за себе си? Лъжовната снимка? - бях объркан и въпросите ми се сипеха един след друг.

- Аз... не знам... Съжалявам – каза тя и тръгна на някъде.

Ако бях по-умен, щях да я оставя да си отиде и да не я потърся никога повече. Но не знам какво се случваше с мен. Не знам защо усещах, че трябва да я последвам и да поговоря с нея. Може би защото все пак изпитвах нужда да повярвам, че това, която сме си писали не е било лъжа. Ах, колко наивен се оказах! Последвах я...

- Кое от нещата, които си ми казала за себе си още са лъжа?

- Само това,...което виждаш. Всичко останало е истина. Нещата, които съм ти писала, това което съм ти споделяла. Всичко е истина.

- Нима не вярваш, че ще откриеш човек за себе си, показвайки истинска твоя снимка и без да лъжеш за възрастта си? - Тя не отговаряше. - Ти също си красива и наистина не разбирам, защо се криеш зад маска, която не е истинското ти аз. Знаеш ли, че може би си изгубила много повече, скривайки се зад чужда самоличност, отколкото ако беше самата себе си.

- Мислиш, че съм красива? - чух я да ме пита.

Кимнах. Тя ми се усмихна. Тръгнахме да вървим по тъмните улици на града и да си говорим. Исках да науча коя е тя всъщност, с какво се занимава. За мое щастие, отговаряше на всичките ми въпроси. Разбрах името ѝ – Емилия. Беше художничка, която не е представяла много творби в страната. Имала изложби през годините в чужбина, където изкуството ѝ се радвало на добър успех. Живееше с болната си майка, за която се грижеше всеки ден. Не беше обвързана, никога не се бе омъжвала. Сподели ми, че е имала сериозна връзка преди пет години, но любимият ѝ я зарязал заради друга жена. От тогава не се доверявала на мъжете, защото се бояла, че ще бъде отново наранена.

През цялата нощ вървяхме и си говорихме без да спрем. Компанията ѝ ми бе толкова приятна, също както когато си писахме преди срещата ни. На зазоряване, трябваше вече да се прибираме. Тя ме помоли да ѝ дам мобилния си телефон. Записа номера си и си направи снимка, която добави към новия контакт.

- Ако решиш някой път, че искаш да поговориш с някого, обади ми се – усмихваше се тя. - И ти благодаря за тази вечер.

През целият уикенд си мислих за нея. Влизах отново в сайта, опитвайки се да си пиша с друго момиче, но не успявах да завържа смислен разговор. Накрая си изтрих профила. През цялата работна седмица бях разсеян. Чувствах се объркан. И може би именно това ме подтикна да се обадя на Емилия в петък. Уговорихме се да излезем вечерта на ресторант. Изпитвах необходимостта да разговарям с нея, да споделям, да научавам повече за нейния живот. Не виждах пречка, заради която да не бъда приятел с тази жена. Макар и това приятелство да бе започнало с лъжа...

Вечеряхме, пихме вино, говорихме си много. Накрая, без да мисля защо и как, се озовахме в една хотелска стая наблизо. Опиянен от влиянието на алкохола и, не отричам, привличането, което бях започнал да изпитвам към тази жена, се отдадохме един на друг. Тази нощ може би се оказа превратната точка, която ме накара съвсем да загубя разсъдъка си. Навярно защото за пръв път правих секс с жена, към която изпитвах нещо. Не ми беше безразлична.

След това започнахме да се срещаме почти всеки ден. Говорихме си по телефона често. Разменяхме си текстови съобщения. Постепенно бяхме започнали да имаме връзка, за която и двамата не искахме да признаем. Времето, което започвахме да прекарваме заедно ставаше все повече и повече. Емилия се превърна в част от моя живот. Мислих за нея, кроях планове за нас двамата, тревожех се всеки път, когато не отговаряше на обаждането ми веднага. Да, бях се влюбил в тази жена.

След около три-четири месеца, през които ставахме все по близки един към друг, няколко пъти правих опити да я накарам да ме запознае с майка си. Тя вече познаваше баща ми, бе идвала не веднъж вкъщи. Но Емилия отказваше да ме заведе в дома си. Не разбирах защо. Но и не настоявах. Когато човек е влюбен, той загубва представа за действителността, доверява се сляпо на партньора си и никога не мисли за лошите сценарии, които могат да се окажат истина, а не плод на собственото му въображение. Беше ми показвала снимки на картини, които казваше, че са нейни произведения. Бяха красиви! Но се учудвах на това, че не откривах нищо в Гугъл за нея и за изложбите ѝ в чужбина, които е имала преди две-три години. Предполагах, че тези събития не са били отразени от големи медии, а може би само от местни вестници за култура и изкуство. Никога не се бях усъмнил, че може да ме лъже!

Един следобед, докато стояхме сгушени един до друг на дивана вкъщи, тя се притисна силно към тялото ми като уплашено животинче и ми каза:

- Обещай ми, че никога няма да ме изоставиш! С теб се чувствам истински щастлива и защитена от целия свят.

- Разбира се, че няма да те оставя – отговорих аз. - Дори не знам защо си мислиш подобни неща. Смятам да те задържа завинаги до себе си, да имаме три или четири деца, ще си купим собствено жилище и всеки уикенд ще ходим на пикник край реката извън града.

- Звучи чудесно – погледна ме тя с усмивка, но в очите ѝ бяха започнали да блестят сълзи. - Обичам те!

- И аз те обичам! - отговорих и я целунах по устните, за да я накарам да почувства, че думите ми извират от сърцето.

Вечерта бях поканен на рождения ден на мой приятел от университета – Мартин. Исках Емилия да ме придружи, за да я представя на компанията като мое гадже, но тя не искаше. Предположих, че е защото имахме голяма разлика във възрастта и може би се смущаваше от това. Не я притисках. Оставих я да си отиде у дома, където казваше, че ще се грижи за майка си, която както винаги не биваше да остава за дълго време сама. И тогава се замислих, че всъщност никога досега не сме прекарвали цялата нощ заедно. Тя винаги си тръгваше по някое време, казвайки, че майка ѝ има нужда от нея. Никога не я възпирах.

Когато пристигнах в апартамента, където щеше да бъде купона на рожденика, всички се зарадваха да ме видят. Не се бяхме събирали, откакто започнах да излизам с Емилия. Момчетата започнаха да се шегуват с мен, че вече са ме загубили от компанията, защото навярно съм открил жена, която да ме върже за себе си. Не отричах, че има замесена жена. Те се радваха за мен. По едно време Мартин, рожденикът, дойде при мен. Наля ми още малко уиски в чашата и ме потупа по рамото.

- Е, значи вече и ти си в академията на обвързаните – каза ми той. - Коя е щастливката?

- Не я познаваш. Не е от университета.

- О, значи ще е някоя специална – засмя се той. - Имаш ли нейна снимка?

Замислих се. Всъщност нямахме общи снимки с Емилия. Но тогава си спомних, че когато си записваше телефонния номер в мобилния ми, тя си направи снимка, която добави към контакта. Отворих снимката и я показах на Мартин. Той се вгледа в нея. Изведнъж лицето му придоби сериозен вид. Погледна ме, после отново се вгледа в снимката. Беше изненадан.

- Ти сериозно ли? - попита накрая.

- Да, това е Емилия. Знам, че е малко по-голяма от мен, но това не е проблем. Чудесен човек е и...

- Ама тя е проститутка! - доближи се до ухото ми той и каза. - Казва се Малена. Всяка вечер стоеше на улицата срещу онзи клуб „Кабана“ в края на града. Аз съм бил с нея няколко пъти.

- Моля?! - възкликнах аз. - Бъркаш се, приятел. Това не е Емилия. Говориш ми за друг човек.

- Мога да се закълна – отговори Мартин и отново се вгледа в снимката. - Сигурен съм, че е тя!

Грабнах телефона от ръцете му и го прибрах в джоба си. Той ме гледаше по начин, от който се почувствах неудобно. Сякаш ме съжаляваше. Отиде при другите момчета и ме остави сам. В главата ми започнаха да се въртят мисли, които щяха да ме накарат да полудея. Сякаш целият ми свят се разби на парчета в онзи миг. Не исках, не можех да повярвам, че Емилия ме е лъгала през цялото време. Не можеше да бъде вярно, че е проститутка! Изпих на екс уискито в чашата си и станах от дивана. Отидох в банята, за да плисна лицето си с вода и да се успокоя. Усещах силното си сърцебиене, а дишането ми ставаше учестено. Написах съобщение на Емилия, за да я попитам къде е. Тя ми отговори почти веднага, че е вкъщи при майка си и...че ме обича. Върнах се отново на купона, където всички бяха започнали да танцуват. Гледах ги като през мъгла. Не се чувствах добре, защото изведнъж всичко, което ме караше да се чувствам щастлив през последните месеци, може би щеше да се окаже една гнусна, подла и жестока лъжа. Видях ключовете за колата на едно от момчетата, оставени на масичката с напитките. Огледах се и когато видях, че никой не ми обръща внимание, ги взех. Излязох бързо от апартамента незабелязано и потърсих колата. Отключих я и потеглих с бясна скорост към улицата срещу клуб „Кабана“ в края на града.

Когато наближих, намалих скоростта. Сложих качулка на главата си и тъмни очила, които намерих в колата. В тъмното това щеше да бъде добра дегизировка. Приближавайки към посоченото място, видях няколко жени, които стояха на улицата и си говориха. Бяха облечени предизвикателно. Бяха проститутки. Минавах бавно с колата покрай тях, а те ме заглеждаха и отправяха въздушни целувки. Една от тях разклати бюста си, с надеждата да привлече вниманието ми и да кача нея в колата си. Тогава, измежду онези пет-шест жени, видях едно познато лице. Лицето на Емилия! Стоеше там, облечена само по сутиен и къса дънкова пола. Носеше високи ботуши, които стигаха чак до бедрата ѝ. Косата й бе къдрава и бухнала, а лицето ѝ гримирано до неузнаваемост. Не можех да повярвам, че бе истина!

Спрях колата си до нея. Тя веднага се доближи, пренебрегвайки недоволството на останалите. Отворих прозореца на свободното място до шофьора. Тя се приведе към мен, повдигайки гърдите си.

- Компания ли си търсиш, скъпи – чух я да ме пита.

Определено беше тя. Това бе нейният глас. Кимнах. Тя не можеше да ме познае, защото лицето ми оставаше скрито в нощната сянка. Отвори вратата и се настани до мен в колата. Веднага натиснах газта и потеглих с бясна скорост. Дори и аз не знаех къде отивам. Само мислих за това, че съм предаден, излъган. Бях глупак. Пред очите ми се спускаше влажна пелена, която се опитвах да отпъдя. Сърцето ми бе разбито на хиляди парчета.

- Намали скоростта, скъпи! Нали не искаш да ни убиеш, без да сме се позабавлявали – засмя се тя.

- Не мислиш ли, че се позабавлява достатъчно, Малена? - казах накрая аз. Обърнах се към нея. Тя ме гледаше ужасена. Свалих очилата и качулката си. Очите ѝ се разтвориха широко. - Сега е мой ред да се позабавлявам.

- Виктор, аз... - разплака се тя. - Аз ще ти обясня... Моля те...

- Млъкни! Не казвай нищо! - развиках ѝ се. - После ще говорим!

- Но аз...

- Казах да млъкнеш!

Тя се подчини. Но не спираше да плаче. Не я поглеждах повече. Карах напред в тъмната нощ. Отдалечавах се от града все повече и повече. Накрая се озовахме в една гориста местност, откъдето минаваше реката. Спрях колата нависоко, от където се откриваше чудесна гледка към града, а под нас се чуваше шума от бурното течение на водата. За миг и двамата стояхме безмълвни на местата си. После я чух да казва:

- Наистина те обичам.

- Не ми казвай това сега. Защо ме излъга?

- Не съм искала... - хлипаше Емилия – Нямах намерение да се стигне до тук.

- Не ми разправяй глупости! Защо го направи? Искаше да се подиграеш с мен? Да се позабавляваш? Да се престориш на праведната жена, която иска да има връзка и семейство? - крещях ѝ в лицето и виждах в очите ѝ, че започва да се плаши от мен. - Защо се регистрира в онзи сайт? О, сега разбирам защо снимката беше фалшива, за да не те познае някой клиент...

- Моля те, Виктор...

- А майка ти? Измислиците, че си художничка? Всичко ли е лъжа?

- Аз наистина исках да бъда художничка, но никога нямах възможността да се докажа – казваше ми през сълзи тя. - Нямам майка... Отраснах в сиропиталище. Нямам и дом, за това никога не съм те водила вкъщи. Живея при едно от момичетата, което има стая в апартамента на леля си. - Замълчахме. Опитвах се да осмисля всичко, което ми казваше. - Съжалявам. Наистина... Искам да имам връзка, мечтая за семейството, което никога не съм имала досега. Искам да бъда с теб... - Направи опит да се доближи и да ме целуне, но я отблъснах.

- Слез от колата – казах с равен глас. - Махай се.

- Не можеш да ме оставиш тук.

- Казах ти да се махаш. Не искам да те виждам никога повече.

- Моля те!

- Изчезвай! Курва!

Емилия отвори бавно вратата и излезе от колата. Запалих двигателя и тръгнах на задна. Тя започна да тича пред автомобила, умолявайки ме да не я оставям там.

- Обичам те, Виктор! Моля те, върни се! Обичам те!

Тези думи ме накараха да полудея. Как можеше да твърди, че ме обича, след като ме бе лъгала толкова много време?! Та дори не знаех истинското ѝ име! Не можеше да ми казва, че ме обича! Не знам какво ми стана в онзи момент, но исках да я накарам да спре да крещи, че ме обича. Както карах на задна, за да изляза отново на пътя, за миг спрях. Дръпнах скоростния лост и подкарах колата напред. Набрах висока скорост и чувах свистенето на гумите в калта. Фаровете на автомобила осветиха лицето на жената, която до преди часове бих се заклел, че обичах. Виждах уплахата, изписана върху нея. Не беше сигурна какво се опитвам да направя, а аз продължавах да се приближавам, набирайки все повече скорост. И тогава изведнъж се чу шум. Тялото ѝ се блъсна в предната част на колата. Стъклото се опръска с кръв. Усетих как гумите преминаха през Емилия, смазвайки всяка тъкан в нея. Костите ѝ се потрошиха като стъклена чаша, паднала на пода. Спрях. Загасих двигателя и излязох бавно от автомобила. Обърнах се назад. Тя лежеше в тревата, обляна в собствената си кръв. Приближих се с плахи крачки. Не изпитвах съжаление. Не изпитвах вина. Не изпитвах нищо. Адреналинът се бе разлял из цялото ми тяло и не осъзнавах какво върша. В този миг видях как ръката на Емилия се помръдна. Тя бе още жива! Коленичих до нея и тя ме погледна с почти незабележимо отворените си очи, от които се стичаха сълзи.

- По-о-омощ... - едва изстена тя. - Моо-о-оля...

Стоях няколко секунди над умиращата проститутка, гледайки угасващия пламък на живота ѝ. Тя все още дишаше. Все още се бореше. Не искаше да умре. Хванах ръцете ѝ и започнах да я тътря по тревата като чувал. След себе си оставяше пътека от кръвта си. С усилие предвижвах полумъртвото ѝ тяло към пропастта, където щеше да бъде отнесена от течението на реката. Стенеше от болка с тих глас, който бе заглушаван от бурното ръмжене на водата под нас. И тогава, усещайки болката от предателството ѝ в сърцето си, спомняйки си за един миг всички лъжи, които бе изрекла, за да ме накара да повярвам и да се влюбя в човек, който не съществуваше, хвърлих тялото на Емилия в пропастта. Чух как плисна в реката и течението я отнесе.

Легнах на тревата, с поглед, вперен към звездите над себе си. Дишах тежко. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Целият бях покрит в кръв. Сякаш само за секунда цялата нощ се превъртя в съзнанието ми като на филмова лента, която ми показваше какво бях сторил. Сякаш точно в онзи момент осъзнах, какво съм направил. Убих човек! Заплаках неутешимо. Бях се превърнал в убиец!

На разсъмване се качих в колата и потеглих към града. Главата ме болеше. Не бях на себе си. Но не исках да казвам на никого за престъплението, което бях извършил. Върнах се в ранните часове на деня в дома си. Изкъпах се, изхвърлих окървавените дрехи и отидох на работа. През целия ден умът ми блуждаеше далече. Спомнях си за хубавите мигове, които бях прекарал с Емилия, а накрая се бяха оказали лъжа. Тя самата бе една голяма лъжа, която сега лежеше на дъното на реката. Мъртва. Не можех да понеса мисълта за убийството. Чувствах, че ще полудея. Нямаше как да тая това в себе си и да се престоря, че не съм сторил нищо. Беше невъзможно да имам нормален живот вече. За това още същата вечер отидох в полицията. Признах си за убийството и те ме арестуваха. Обясних къде могат да открият тялото на Емилия и те веднага отидоха да го търсят. Делото мина бързо, защото не се съпротивлявах на решението на съда. Трябваше да приема наказанието си. Наказание от двадесет и пет години лишаване от свобода.

- Съжаляваш ли, че си призна за убийството и сега ще останеш заключен тук толкова дълго време? - попитах Виктор след кратко мълчание, когато той приключи с разказа си.

- Не – отговори ми с равен глас. - Никога не съм съжалявал, че се предадох. Така е правилно.

- А в крайна сметка защо според теб Емилия е направила това? Защо е измислила цялата тази история? Дали е била болна? Луда?

- Не знам. Иска ми се да вярвам, че го е направила заради мен. Може би наистина ме е обичала и е искала да ме накара да се чувствам добре, виждайки, че любовта ѝ ме прави щастлив. Навярно точно това я е спирало да ми каже истината, за да не ме нарани. Поддържала е тази лъжа, защото и тя е имала нужда поне за миг да си представи, че е възможно да има щастливо бъдеще с мъж до себе си, който да я обича, с когото да съгради дом, да отгледат деца. Това ѝ е липсвало през целия живот.

- За това е сложила маската си пред теб? За да си представи, че може да бъде някой друг, благодарение на който да направи теб и себе си същевременно щастливи?

- Да – каза той, кимайки едновременно.

Изключих диктофона. За миг останах безмълвен, вгледал се в момчето срещу мен. Тогава надзирателят влезе в стаята и попита дали сме приключили разговора си. Кимнах с глава и той накара Виктор да стане от мястото си, за да го отведе отново в килията му. Малко преди да излезе, казах:

- Следващата седмица ще дойда, за да ти донеса вестника с публикувания за теб материал.

- Не го правете – отвърна ми Виктор. - Не искам да го чета, защото това ще означава за мен да преживея отново цялата тази история. А не искам. Правих го в продължение на месеци, докато накрая не се научих да отклонявам мислите си от убийството и от Емилия. Предпочитам да не си го причинявам отново, четейки статията. Това, че ви разказах историята за моето престъпление ми е достатъчно да не мога да заспя през следващите няколко седмици. Все пак сякаш отново всичко се случи пред очите ми и в момента се чувствам така, сякаш убих Емилия отново. - С болна усмивка се сбогува той и надзирателят го изведе от стаята за посещения.