Оправдани престъпления 1х03

16+ (Това произведение не е подходящо за лица под шестнадесет годишна възраст)

Моника

Осъдена на доживотен затвор

Беше началото на април. Слънчевите лъчи се блъскаха в предното стъкло на колата ми, докато шофирах. Беше топло. Дори необичайно топло за началото на пролетта. Прозорците бяха отворени и в автомобила се разхождаше свеж въздух. По улиците се шареха нацъфтелите дръвчета, сякаш карнавална процесия минаваше през целия град. Беше красиво. Но в този миг не забелязвах тази красота, не можех да ѝ се насладя така, както ми се искаше. Мислите ми бяха обладани само от историята, която ми бе разказана предишния ден. Една зловеща любовна история...

Паркирах пред една къща в най-богатия квартал на столицата. Или поне това, което бе останало от нея. Излязох от колата и се доближих. Всичко беше покрито със сажди и пепел. Постройката бе полуразрушена, потънала в мрак и печал. Лъхаше мириса на дим, който може би още дълго време щеше да върлува наоколо. Направих няколко крачки напред. Преминах жълтата полицейска лента, която бе увила като подарък всичките тези развалини. Оглеждах мястото с интерес. Тази изгоряла къща някога е била дом, обзаведен със скъпи мебели, вечер се е носил аромат на топла вечеря, слънчевите лъчи са прониквали през пердетата на прозорците и са изливали светлината си вътре. А сега...всичко е просто купчина изгорели спомени.

Разхождайки се предпазливо, за да не падне някоя греда върху мен, за миг се спрях. Погледнах към нозете си. Там, до обувката ми имаше една снимка, чийто краища се бяха превърнали в пепел. Взех я в ръцете си. От нея ме наблюдаваше мъж на около четиридесет и две-три години, облечен в костюм, усмихнат и добре изглеждащ. А до него сякаш се взираше в мен образът на една жена, която държеше мъжа си за ръка. И тя се усмихваше, но зад усмивката на тънките ѝ устни се криеше нещо зловещо. Имаше очите на котка, които светеха със син пламък. Русата ѝ коса бе пусната по раменете и приличаше на позлатена, заради блясъка отразяващ се в нея. Познавах я. Знаех името на тази жена. Моника.

Предишният ден се бях срещнал с нея в най-охранявания затвор на страната, който държеше осъдените под строг режим. Беше ми много трудно да си уредя среща с Моника. Но накрая успях. След дълги уговорки, разрешителни и много силна воля, се озовах в една стая с онази жена, която бе на почти четиридесет години. Гледаше ме предизвикателно, дори кокетно. Не спираше да се усмихва. Имаше лукав вид, който оставаше непоколебим дори зад белезниците, които бяха оковали ръцете ѝ и доживотната присъда, която би сломила всеки нормален човек. За момент дори помислих, че е луда, която живее в свой собствен свят, че вижда неща, които са скрити за моите очи и за това постоянно се усмихва. Е, не бях много далече от истината. Разбрах, че Моника е провела не един разговор с психиатри и криминални психолози, които са потвърдили, че психическото ѝ здраве не е съвсем крепко. Но може би за нейно нещастие не достатъчно, за да бъде преместена в друго специализирано заведение, заменяйки затвора със строг режим.

Обясних ѝ каква е целта на нашата среща. Тя ме изслуша мълчаливо, без да отмества дори за миг котешките си очи от моите. Усещах как сякаш се опитва да влезе в душата ми само с поглед, да огледа всяко кътче в нея и да ограби онова, което ѝ хареса. И може би при други обстоятелства бих се подчинил на волята ѝ. Дори зад затворническата униформа, зад убийствата, които е извършила и белезниците, тя беше красива. Беше най-красивата жена, която някога съм виждал!

- Е, значи искаш да ти разкажа за моите малки мръсни тайни – усмихваше се тя, говорейки ми така, сякаш сме се запознали преди миг не в затвора, а в някое заведение, пиейки уиски и слушайки хубава музика. - Добре, господин Репортер.

- Това означава ли, че ще ми съдействате и ще споделите от първо лице историята, която ви е довела до тук?

- О, не искам да ми говориш толкова официално. - Вдигна ръце към устните си и прехапа палаво върха на левия си показалец. - След като си успял да си уредиш среща с мен, дали няма да можеш да ми уредиш и някои други удоволствия, от които съм лишена в затвора?

- Моля ви, нека се придържаме към целта на тази среща.

Разочарована, макар да не разбирах какво точно искаше от мен, се облегна на стола си и погледът ѝ се промени. Гледаше ме мрачно, дори отегчено. Сякаш ѝ предстоеше да разкаже за стотен път в живота си една и съща история. Но все пак се съгласи да го направи. След като включих диктофона си, поставен на масата помежду ни, я подканих да започне своя разказ.

- Някога имах всичко. Бях уважавана жена, с добро финансово положение. Имах малка фирма, организираща сватбени тържества. Бях омъжена за един от най-добрите пластични хирурзи в страната – Габриел. Живяхме в прекрасна голяма къща, намираща се в заможен квартал. На пръв поглед - живот като в приказка... Но не... Привидният лукс, лесен живот и мисълта, че всички богати хора са щастливи, бе истинска заблуда.

Още след втората година на брака ни, проблемите започнаха. Не разбирах защо. Бях си същата, обичах Габриел, давах всичко от себе си, за да бъде щастлив. Но той не беше. Нещо все му липсваше. Постепенно се отдалечаваше от мен. Обяснявах си всичко това с причината, че колкото и пъти да опитвахме да имаме дете, не се получаваше. В крайна сметка се оказа, че проблемът е в мен. Лекарят предложи редица процедури, след които шансът да забременея се увеличавал значително, но Габриел не беше сигурен, дали все още иска да имаме дете. Дори вече почти не правихме любов. Връзката ни загиваше малко по малко.

Един ден реших да го изненадам. Чаках го пред клиниката, в която работеше. Исках да отидем на вечеря в любимия му ресторант, след това можехме да се разходим по нощните улици на града и да си говорим, както правихме някога. Стоейки в колата си, наблюдавайки входа на болничното заведение, го видях да излиза. Но не беше сам. До него вървеше една тъмнокоса жена, с която говориха оживено и се смееха. Не бях виждала съпруга си да се смее от толкова много време, че сякаш бях забравила звънливия му смях. Но тази жена връщаше усмивката на лицето му. Разделяйки се, той се доближи до нея. Целунаха се по бузата и видях как тя го прегърна и притисна тялото си в неговото. Не беше обикновено сбогуване между колеги. Тогава Габриел ме забеляза. Смути се. Побърза да се отдръпне от жената. Пожела ѝ хубава вечер и се доближи до колата ми. Вече не се усмихваше. Лицето му отново придоби онова ледено изражение, което имаше през последните седмици.

- Какво правиш тук? - попита ме, когато отворих прозореца.

- Исках да те изненадам. Да отидем на вечеря в любимия ти ресторант? - усмихвах му се, опитвайки се да изглеждам в добро настроение, подтискайки лошите си мисли.

- Уморен съм, не ми се ходи никъде.

- Да си вземем храна за вкъщи? Можем да си запалим свещи, да пуснем музика. След като вечеряме, ще си вземем вана заедно...

- Не, не, Моника. Наистина съм уморен. Искам просто да пийна уиски и да си легна. Утре ще ставам рано. - Гледах го безмълвна. Беше безсмислено да настоявам. Отместих поглед от него и видях онази жена да потегля с автомобила си. - Тръгвай към вкъщи, а аз ще съм зад теб с моята кола. - Затворих прозореца и се подчиних.

Вечерта си легнах дори преди него. Студеното му отношение убиваше у мен всяко едно желание да се опитам да го накарам да се почувства по-добре. Не вечеря с мен. Не разговаряше с мен. Дори не ме целуна по устните, когато се прибрахме вкъщи. Неща, които всяка една нормална двойка би трябвало да прави. Питах се дали съм му вече безразлична. Или може би имаше друга жена, която му даваше онова, което аз не успявах? Онази тъмнокосата, с която излязоха от клиниката заедно? Не, не исках да тровя съзнанието си с подобни мисли. Опитвах се да ги заключа дълбоко в себе си. Изпих едно приспивателно и почти веднага заспах. Така беше най-добре за мен, а и за Габриел също.

След около две седмици беше специален за нас ден. Денят, в който с Габриел се бяхме запознали. Имах толкова много спомени, които ме караха да се усмихвам, но в същото време оставяха у мен горчив вкус. Може би защото вече всичко бе много по-различно от тогава. Но все пак исках да отбележим този ден. Обадих се на Габриел, за да го попитам дали иска да отидем на кино, след това на вечеря и да се приберем вкъщи, за да завършим нощта в леглото.

- Наистина ми се иска, но не мога – отговори той по мобилния. - Тази вечер имам среща с колеги. Ще ходим на вечеря и ще обсъждаме нещо важно.

- Днес исках да сме заедно...да празнуваме...

- Какво ще празнуваме? - Мълчах. - Моника? - Очите ми се пълниха със сълзи. Той не помнеше. Не отдаваше никакво значение на нашите спомени, на любовта ни. Не се интересуваше, че го обичам и че се опитвах да направя всичко възможно, за да спася връзката ни, която се бе напукала като стъкло. - Там ли си?

- Да. Не се притеснявай. Отивай да вечеряш с колегите си. - И без да кажа нищо повече, прекъснах връзката.

Малко по-късно, когато приключих работа, минах през един китайски ресторант, за да си купя вечеря. После, шофирайки към вкъщи, забелязах колата на Габриел, паркирана пред едно заведение в центъра на града. Веднага отбих от пътя и паркирах наблизо. Не знам защо, но изпитах любопитство да разбера с кой вечеря. Може би вече семето на съмнението бе посято в моето съзнание и започваше бавно да покълва. За моя голяма изненада, не се оказа просто илюзия или фантазия, пробудена от ревност. Когато влязох в ресторанта, видях съпруга ми да стои на една маса с онази тъмнокоса жена, с която го видях пред клиниката. Смееха се, говориха си и дори докосваха ръцете си. Гледаха се в очите с толкова плам, с такова желание! Не издържах на гледката. Побързах да изляза от ресторанта, преди да са ме забелязали. Влязох в колата си и затворих вратата. Запалих двигателя, усещайки как ръцете ми треперят, а сърцето ми биеше лудо. Исках да избягам. Тогава ме осени друга идея. Загасих двигателя. Останах за миг неподвижна, облегната на волана. Трябваше да се успокоя. Опитвах се да мисля, че не съм разбрала правилно видяното. Опитвах се да се убедя, че съм се заслепила от ревността си и съм си въобразила неща, които всъщност не са реални.

Тогава Габриел излезе от ресторанта с онази жена. Наведох се зад волана, за да не ме забележат. Те се качиха в неговата кола. Когато чух двигателя и че потеглят, се надигнах. Запалих и аз автомобила си, и ги последвах. Шофирах на известна дистанция, за да не ме види съпруга ми. Бях зад тях и с любопитство ги преследвах, решена да разбера къде отиват. И накрая видях Габриел да паркира колата си пред един хотел. Двамата с онази жена влязоха вътре, държейки се за ръка. Не ми беше нужно да стоя повече, за да знам какво щяха да правят там.

След около седмица стоях в колата си, паркирана пред клиниката. Бях запалила цигара и наблюдавах входната врата. Малко преди да я допуша, видях как от сградата излизаше тъмнокосата жена, с която съпругът ми ходи на хотел. Тръгна пеша по тротоара, вървейки към автобусната спирка наблизо. Завъртях ключа на автомобила. Изхвърлих цигарата през прозореца и тръгнах след нея.

- Здравей – поздравих я приятелски, отваряйки прозореца. - Познавам те от някъде...

- Здравейте – отговори ми тя, спирайки се за миг до колата ми. - Не мисля, че сме се срещали.

- Може би съм те виждала в клиниката за пластична хирургия.

- Да. Работя там.

- Ето, на! Знаех си! Колежка си на Габриел, нали така?

- Да, медицинска сестра съм и често работим заедно.

- Аз съм съпругата му. - Момичето остана шокирано. Може би не знаеше, че е любовница на женен мъж. Но това не оправдаваше поведението ѝ. За мен тя бе толкова виновна, колкото и Габриел. - Ела с мен, ще те закарам до вкъщи. Тъкмо ще си поговорим. Не познавам никой от колегите на съпруга ми.

- Не, наистина... Не е нужно... Аз...имам среща...

- Настоявам. - Отворих вратата до шофьорското място с усмивка. - Заповядай!

Тя се двоумеше. Но може би, за да не събуди някакво подозрение у мен, все пак прие поканата ми. Качи се в колата.

- Казвам се Моника – представих ѝ се, потегляйки с автомобила.

- Аз съм Кристина. Приятно ми е да се запознаем.

- Е, Кристина. Сподели ми, какво е да спиш с женен мъж?

Тя ме погледна ужасена. Думите ми се стовариха върху нея като гръм от ясно небе. Не знаеше какво да отговори. Беше шокирана.

- Да, мила? Няма ли да ми кажеш? Хареса ли ти секса с Габриел? Само за една вечер ли беше, или продължавате да имате авантюра?

- Аз...съжалявам – започна да плаче тя. - Не знаех, че е женен. Той не ми каза нищо. - Света вода ненапита! Всички така казват! - Наистина обещавам, че никога повече няма да се доближа до него. Дори ще напусна клиниката!

- Обещания, обещания... Отдавна съм спряла да вярвам в тях. Спри да ревеш, кучко! - изкрещях ѝ в лицето, заключвайки автоматично всички врати на автомобила. - Не ме интересува какво оправдание ще измислиш. Лошото е вече сторено!

- Какво правите? Моля ви! Пуснете ме да си отида! - разстрои се тя, изпадайки в паника. - Обещавам, че никога повече няма да доближа Габриел! Наистина!

В този момент извадих от джоба си спринцовка с упойващо вещество. Забих много бързо иглата в крака ѝ и изпразних съдържанието. Кристина не успя да реагира. Започна да вика за помощ, да блъска по прозореца, но след няколко секунди изпадна в безсъзнание. Наместих я на седалката до себе си, за да изглежда така, сякаш просто е задрямала, докато сме пътували. И продължих да шофирам към вкъщи. Когато пристигнахме пред дома ми, отворих с дистанционното вратата на гаража. Вкарах колата вътре, след което спуснах отново металната щора.

Два дни по-късно обявиха Кристина за безследно изчезнала. Само седмица след това, по новините съобщиха, че са открили торба с разчленена жена. Главата липсваше. Това бе Кристина. Задържаха и обвиниха за убийството мъж, който се навъртал пиян в този район всяка вечер. Случаят бе бързо приключен, защото това бе едно обичайно убийство за големия град.

- Това е ужасно – прошепна шокиран Габриел, когато видя новината по телевизора.

- Познаваш ли я? - попитах го.

- Работеше в клиниката.

- Просто колежка?

- Да... Просто колежка...

През следващите шест месеца връзката ни с Габриел сякаш се възроди от пепелта като феникс. Той започна да се държи по различен начин с мен. Отново бе мил, галантен, вечеряхме заедно, правихме любов. Може би убийството на любовницата му го бе променило и заради болката от смъртта ѝ търсеше утеха в моите обятия. Бях доволна. Трънът, който се бе забил в обувката на брака ни, бе изкоренен. И дори в момент, в който най-малко очаквах, се случи чудо!

Един следобед отидох в клиниката, където Габриел работеше. Изчаках го във фоайето, за да приключи консултацията си с пациентката в кабинета му. Мина повече от половин час, в който никой не излизаше от там. Накрая вратата се отвори. Станах от мястото си, изпълнена с радост. Една руса жена излезе. Габриел я изпращаше и си подхвърляха погледи, които не изглеждаха никак двусмислени. Но когато ме видя, Габриел придоби сериозно изражение на лицето. Както обикновено. Сбогува се с пациентката и тя си отиде. Огледах я от главата до петите. Приличаше на евтина стриптизьорка!

- Какво правиш тук, скъпа? - попита ме Габриел, целувайки ме по устните. Миришеше на женски парфюм. - На какво дължа изненадата? - Покани ме да вляза в кабинета.

- Трябва да ти съобщя нещо. Нещо много важно. - Заговорих развълнувана, когато затвори вратата на кабинета. - Ще ставаме родители! Бременна съм!

- О! - с пълна липса на ентусиазъм възкликна той. Никак не изглеждаше доволен. - Бременна си?

- Да! - сияех от радост – Не е ли чудесно?!

- Мхм. - Постно отвърна той. - Трябва да отивам в операционната. Чакат ме. Ще се видим довечера вкъщи. - Целуна ме отново и излезе от кабинета.

Когато останах сама, усетих как сълзите започнаха да напират. Но не исках да плача. Не биваше да позволявам студеното отношение на Габриел, да помрачи щастието ми от това, че ще ставам майка. Детето щеше да бъде смисъл на моя живот. И сама щях да се справя с отглеждането му, ако един ден със съпруга ми се разделим. Тогава погледът ми се насочи към бюрото му. Там имаше картон, в който се вписваха данните на всички пациенти, посетили кабинета през деня. Нещо ме подтикна да се доближа и да надникна. Исках да науча коя беше жената, която си отиде преди миг и която гледаше съпруга ми с похот в очите. Там бе записано името ѝ – Наталия. Имаше и оставен адрес с телефонен номер. Не се поколебах да заснема с мобилния си телефон страницата с данните. След това се обърнах и излязох от кабинета.

Няколко дни след това, се събудих късно през нощта. Изпитвах неописуеми болки в корема. Имах чувството, че някой реже с нож плътта ми отвътре. Погледнах часовника на нощното шкафче. Беше два часа след полунощ. Леглото до мен бе празно. Габриел все още не се беше прибрал от работа. Реших да изпия някакво болкоуспокояващо. Дръпнах завивката встрани, за да стана и тогава изпаднах в ужас. Чаршафите се бяха напоили с кръв. Нещо ужасно се бе случило. Болката ми ставаше още по силна и непоносима. Взех мобилния си телефон, за да се обадя на съпруга си. Не отговаряше. След третия неуспешен опит да се свържа с него, накрая позвъних на бърза помощ и ме отведоха в болницата.

- Не плачи, скъпа – успокояваше ме на сутринта Габриел, когато дойде да ме види в болницата. - Може би просто не е бил подходящият момент, за да имаме дете. - Говореше ми той, а аз дори не го поглеждах. Червилото по яката на ризата му ми бе достатъчно доказателство за това къде е бил и какво е правил, докато нашето бебе е умирало.

След това нещастие, след тази болка, която трябваше да изтърпи тялото и сърцето ми, нещо в мен се пречупи. Вече започнах да се отнасям по различен начин със съпруга си. Сякаш чувствата в мен започваха да умират и да остава само студенина помежду ни. Но не исках да го оставям да ме напусне, за да бъде с друга жена. След като аз не успях да бъда щастлива, раждайки детето си, не исках да му позволя и той да бъде щастлив. Започнах да гледам на него като собственост, която не бих делила с никого, макар да не използвах. За това и кучката, с която спеше, трябваше да умре!

Регистрирах стая в хотел с фамилното име на съпруга си. Настаних се, поръчах вино и ордьоври. След около половин час ми позвъниха от рецепцията, за да кажат, че имам посетител. Накарах ги да го пуснат да се качи в стаята. Няколко минути по-късно на вратата се почука. Отворих, държейки чаша с гроздовия еликсир в ръка.

- Здравей, Наталия – поздравих я аз.

- О, мисля, че... е станала някаква грешка.

- Не, не се тревожи. Това е стаята на Романов. Не си сбъркала.

- Но аз получих съобщение от доктор Габриел Романов.

- Всъщност, съобщението беше от мен - съпругата му, Моника Романов.

Тя се стресна. Побърза да се обърне назад, за да си отиде, но аз я сграбчих за косата и я вкарах в стаята. Затворих вратата и заключих. Наталия ме гледаше, изпълнена с паника.

- Пусни ме да си отида. Това, което имаш да изясняваш, е между теб и мъжа ти.

- О, нагла си! Не мислиш ли, че когато в един брак има трима души, единият от тях е излишен? Този някой тук си ти, уличница такава! – казах ѝ, плисвайки в лицето ѝ виното, след което пуснах чашата на пода.

Тя се разгневи и се нахвърли върху мен. Започна да ме скубе и удря. Сбихме се. Паднахме на пода и се сборичкахме. Тя се изправи и притича към вратата. Опитваше се да отключи и да излезе от стаята. В този миг взех нощната лампа и ударих с нея Наталия по главата. Тя се обърна към мен. Беше разкървена. Преди да започне да пищи и да плаче, я ударих отново и отново. Наталия падна на пода, а аз се надвесих над нея. Продължавах да я удрям по главата с лампата. Кръвта ѝ се пръскаше върху лицето и дрехите ми. Докато накрая тя не спря да се движи. Не дишаше. Беше мъртва.

- Много са тежки куфарите ви, госпожо – каза ми пиколото, когато ми помагаше да изнеса багажа си от хотелската стая до колата късно през нощта.

- Имам навика да нося доста багаж, когато ходя някъде – казах му с усмивка. - Макар да знам, че няма да се задържа на едно място за дълго време.

- Багажът ви тежи така, сякаш има труп вътре – смееше той, без дори да предполага колко истина се криеше в шегата му.

Призори бях в мазето на къщата. Габриел спеше непробудно в леглото на спалнята ни. Бях уморена. Цялата нощ не бях спала. Едва успях да преместя куфарите от колата до мазето. Отворих големия фризер, който стоеше там. Извадих от него някои ненужни хранителни продукти, които щях да изхвърля. Подредих останалите замразени неща, за да има достатъчно свободно място.

- Нещастница! Дори и замразена, продължаваш да ме гледаш с този поглед на лека жена, с който оплете в мрежите си мъжа ми – казах на онова лице, което стоеше между торбите със замразени картофки и кутиите сладолед. Лицето на Кристина. - И за да видиш, че не съм толкова лоша, водя ти компания. Още една уличница като теб. Поне няма да се чувстваш самотна.

След като подредих всичко във фризера, изхвърлих куфарите в контейнерите за боклук пред къщата, заедно с дрехите си и кърпите, с които бях почистила хотелската стая. Вече всичко беше наред. Взех си душ и малко преди пет и трийсет сутринта, легнах в леглото до съпруга си. Затворих очи и заспах на мига. Дори не ми беше нужно приспивателно. Вече усещах лекотата в себе си от това, че съм се отървала от един голям проблем.

Няколко часа по-късно, Габриел се събуди. Беше почивният му ден. Аз също се събудих, когато го усетих да се размърдва в леглото. Обгърнах тялото му с ръце, притискайки се в него. Той не казваше нищо. Не отвръщаше на ласките ми. Започнах да го целувам, да го докосвам. Беше ясно до къде исках да стигна.

- Не сега, Моника. Не съм в настроение – каза ми той.

- Нека останем целия ден в леглото – прошепнах, продължавайки да целувам шията му, а ръцете ми се разхождаха под завивките, плъзгайки се по тялото му.

- Казах не! - почти ми изкрещя с груб тон. Отблъсна ме и стана от леглото.

- Защо го правиш? - попитах го, когато той се запъти към банята. - С какво съм заслужила това грубо отношение от теб?

- Може би... Може би е крайно време да започнем да мислим за варианта, всеки да поеме по свой собствен път. Не мисля, че сме щастливи, Моника. Аз не съм щастлив с теб – каза ми той, влизайки в банята. Когато затвори вратата, се разплаках и скрих под завивките. Не исках да приема, че това е краят! Не мислих да позволя това да бъде краят!

Следващите две седмици Габриел почти не се прибираше вкъщи. Сякаш вече бе започнал да води живот на ерген. Рядко отговаряше на обажданията ми. Не спеше с мен, не се хранихме заедно. По всякакъв възможен начин ми показваше, че не искаше повече да бъдем заедно. Че нямам място в неговия живот. Опитвах се да поговоря с него в клиниката, където работеше, но той все ми казваше, че е зает и че няма време за мен. Понякога го чаках повече от три-четири часа, за да се освободи и да ми обърне внимание. Но беше безполезно.

Една сутрин, когато се прибра вкъщи, за да се изкъпе преди работа, чух звук от мобилния му телефон. Някой му пращаше съобщение. Не се поколебах да проверя кой е и какво му пишеше толкова рано. Беше жена. Казваше му колко хубаво си прекарала с него предишната нощ. Вече не бях сигурна дали изпитвах ревност или някакво друго чувство, което просто ме караше да започна да треперя от яд, че докато го чаках вкъщи да се прибере, съпругът ми ходеше да спи с други жени. Наистина не можех да го разбера какво намираше у една повлекана, след като имаше жена като мен. Но беше факт. Беше ми изневерил за трети път. Отново имаше жена на пътя ми.

- Искам да вечеряме заедно – казах му, когато той излезе от банята по хавлия и търсеше какви дрехи да си облече.

- Ще съм зает до късно днес – отговори постно, без дори да ме погледне.

- Настоявам. Важно е за мен...за нас.

- Моника, наистина не ми е до драми.

- Моля те. Направи това за мен. След тази нощ, всичко вече ще бъде различно. - Габриел ме погледна с почуда. Не разбираше думите ми. - Нека вечеряме заедно днес. - Той кимна накрая утвърдително. - Ще те чакам вкъщи към осем.

Не излизах никъде през този ден. Постарах се да сготвя любимите му ястия. Подредих масата, запалих свещи. Подготвих чашите за питие и любимото ирландско уиски на Габриел. Облякох си черна вечерна рокля, сложих си едно от диамантените колиета, които ми бе подарил и се гримирах така, сякаш щяхме да ходим на някое важно събитие. И точно в осем, всичко бе готово за вечерята. След около двайсетина минути, съпругът ми се появи.

- Ухае вкусно – каза ми той.

- Сготвих любимите ти ястия. Има и крем-карамел за десерт.

- Мммм, любимият ми.

- Но преди да започнем да се храним, - взех чашите и налях в тях от уискито – нека вдигнем тост. За нас! За времето, през което сме били щастливи заедно! Наздраве!

Без да каже нищо, Габриел взе едната чаша от ръката ми и вдигнахме тост. После отидохме в трапезарията. Сервирах му вечерята и той започна да се храни лакомо. Стоях и го наблюдавах с усмивка, пиейки от уискито.

- Няма ли да се храниш с мен? - попита ме с пълна уста.

- Не съм гладна. Ще опитам накрая само десерта.

Той кимна и продължи с вечерята си. Докато по едно време не се почувства замаян. Не успя да си дояде крем-карамела. Изведнъж силна умора натежа над клепачите му. Погледна ме с премрежени очи и в следващия миг стовари главата си на масата. Беше време за същността на тази нощ.

Когато дойде в съзнание, Габриел беше леко замаян. Отваряйки очи, той се стресна от това, че беше завързан за един стол. Огледа се шокиран. Трябваше му малко време, за да осъзнае, че се намира в мазето на къщата ни. Видя ме пред себе си, да допивам чашата си с уиски. Изведнъж уплашеното изражение на лицето му бе заменено от ярост.

- Какво си мислиш, че правиш? Защо си ме довела тук и си ме завързала? Пусни ме веднага! Побърка ли се?

- Тц-тц-тц. Грешен подход избра, скъпи – отвърнах, изпивайки на екс остатъка от питието. Оставих чашата си на една дървена масичка наблизо. Доближих се до безпомощния Габриел. - Най-после мога да кажа, че съм те вързала – засмях се. - През целият ни брак не успях. Ти все успяваше да си намериш някоя курва, с която предпочиташе да прекарваш времето си, докато аз те чаках вкъщи.

- Спри да говориш глупости! Пусни ме! - усещах агресивността в гласа му.

- Не! Сега аз задавам правилата! - изкрещях му аз. - Отдадох ти любовта си, сърцето си, всичко! А ти какво направи? Захвърли ме като ненужна вещ. Като парцал, който не става вече за нищо. Никога дори не ме попита как се чувствам, от какво имам нужда. Знаеш ли колко трудно преживях загубата на детето ни? Толкова много исках да бъда майка!

- Ти не можеш да бъдеш майка. Не си родена за това.

- Какво пък знаеш ти! Нещастник! - Заплюх го в лицето. - Толкова много лоши неща не принуди да сторя, само и само да запазя брака ни. Положих неимоверни усилия, а ти не направи нищо.

- За какво говориш? И двамата не бяхме щастливи отдавна.

- Аз не бях щастлива заради теб. Ти все ме пренебрегваше, държеше се студено с мен. И защо? Защото имаше кучки, които те задоволяваха! - Доближих се до фризера и го отворих. - Помниш ли Кристина? - Извадих от там замразената глава на тъмнокосата жена, с която Габриел ми изневери за първи път. Метнах я към него и тя падна като топка в краката му. Той подскочи на място. Изпадна в шок. Сякаш си глътна езика и не знаеше какво да каже, когато я видя. - Безследно изчезнала... Откриха тялото ѝ на парчета, но тази част липсваше. Празната ѝ глава! Искаш ли да ти разкажа какво ѝ се случи? - Той трепереше. Дори се разплака. Беше ужасен. - Е, няма да те занимавам с това как първата ти любовница е умряла. Но тук е и Наталия – продължих със спокоен и равен глас, в който не се улавяше никакво чувство. - Оставих двете уличници да си правят компания. Впрочем, надявам се вечерята да ти е харесала. Освен упойващото вещество, с което бе поръсена, любимата ти яхния... Ами как да ти го кажа?! В нея имаше парчета любов от Наталия.

Габриел започна да повръща. Беше отвратен. Беше уплашен. Виждах в очите му страха, а лицето му бе пребледняло от ужас.

- Пусни ме! - каза тихо. - Ти си луда! Пусни ме!

- Не, скъпи – доближих се до него, предпазвайки се да не ме изцапа с помията, с която се бе покрил. - Няма да те пусна. Не искам да отидеш при някоя друга. Ще останеш тук. Завинаги.

Взех тубата с бензин, която бях оставила до стената. Започнах да я разливам из цялото помещение. Габриел започна да вика за помощ. Умоляваше ме да го пусна. Обещаваше ми невероятни неща, на които вече нямаше как да повярвам. Беше твърде късно. Наоколо започна да се носи мириса на гориво. Облях със запалимата течност тялото на Габриел, фризера и всичко около него. Накрая отидох до вратата, поглеждайки към съпруга ми, който бе уплашен като малко дете.

- Сбогом, скъпи. Ще умреш заедно с курвите ти! Знай, че те обичам!

Запалих клечка кибрит и я пуснах на пода. Пламъкът ѝ докосна разлятия бензин и само за секунди цялото мазе се възпламени. Габриел продължаваше да ме умолява през сълзи да не го оставям там. Но не му обръщах внимание. Оставих го да вика за помощ, да се моли, да проклина, докато огънят обгръщаше цялото му тяло и го пречистваше от всички лоши неща, които ми бе причинил. Оставих го да изгори жив сред труповете на любовниците си.

Когато пламъците започнаха да тръгват из цялата къща, излязох навън. Минах на отсрещната страна на улицата и седнах на тротоара. Любопитни съседи, които бяха забелязали пожара, се стичаха към дома ми. Обадиха се на пожарната и на полицията. Питаха ме дали съм добре, искаха да знаят какво се е случило. Но аз стоях безмълвна, наблюдавайки огъня, прегръщащ дома ми. Гледах как къщата се превръща в купчина пепел, под която бяха затрупани останките на Габриел.

- Какво се случи, госпожо? Добре ли сте? - питаше ме един от полицаите, които дойдоха малко по-късно.

- Аз запалих пожара – отговорих му с тих глас. За мен вече всичко бе приключило. След като Габриел бе мъртъв, животът ми нямаше никакъв смисъл. За това и не излъгах. Реших да си призная за всичко, което бях сторила. Не се страхувах от това, което знаех, че ще последва. - Убих и съпруга си. Убих го от любов. Влудяваща любов...

Гледайки снимката в ръката си, стоейки сред останките от полуизгорялата къща, сякаш изживях цялата история, която Моника ми бе разказала предишния ден. Настръхнах. Обзе ме ужас. Не можех да повярвам, че всичко това бе истина. Че жена е способна на такива потресаващи неща, подтикната от ревност. Питах се - Дали наистина е обичала Габриел? Нима любовта би могла да доведе някого до такава лудост, че да го накара да убие? Не можех да повярвам, че това свято чувство може да бъде толкова жестоко и мрачно! И сякаш вместо да пречиства душите на хората, може да се превърне в демон, който да ги обладае и превърне в престъпници.

Прибрах снимката в джоба на сакото си. Огледах за последно мястото. После извърнах поглед и се върнах в колата си. Запалих двигателя и потеглих. Не исках никога повече да се върна на онова място, пропито с толкова ужас. Останки от изгоряла къща, край които витаеше духът на една влудяваща любов.