Антония
Осъдена на 40 години затвор
Тичах по прашния път без да спирам. Едва успявах да си поема дъх. Потта се стичаше по цялото ми тяло. Гърбът ме болеше и раните ми отново бяха започнали да кървят. Слънцето залязваше, но жегата, жаждата и умората, ме караха да се чувствам като изгубена в пустинята. Вече бях на прага на силите си. За щастие, в далечината виждах къщи. Вече бях близо до селото. Тази мисъл сякаш ме зареди с енергия, защото скоро щях да бъда на сигурно място.
Почуках на вратата на родния си дом. Дишах учестено, а сърцето ми биеше като лудо. Оглеждах се уплашена, очаквайки някой да ми отвори. След малко чух стъпки отвътре. Ключът се превъртя в ключалката и видях лицето на майка си. Беше изненадана да ме види.
- Какво правиш тук? - попита ме с равен глас.
- Избягах. Не мога да остана повече при него, мамо. Той ме малтретира – казах ѝ през сълзи. Накрая съблякох жилетката си, за да ѝ покажа раните и синините по ръцете и гърба си. - Моля те, помогни ми! Не искам да се връщам там!
След миг мълчание, майка ми ме зашлеви през лицето. Бях изумена от реакцията ѝ. Това ме разстрои още повече.
- Глупачка! - изкрещя ми в лицето, без никакво чувство на съжаление, което би изпитала всяка една нормална майка. - Борис е твой съпруг. Трябва да си до него и сами да разрешавате семейните си проблеми. След като те бие, значи не си добра съпруга. Трябва да бъдеш покорна и да му угаждаш. Той прави всичко за теб!
- Ако знаех, че няма да ми помогнеш, нямаше да измина целия този път, за да дойда при теб!
- Дошла си пеша до селото? - изсмя ми се тя. - Ти си луда!
Тогава чух двигателя на автомобил, който приближаваше към къщата. Обърнах се уплашена назад и видях колата на Борис. Той идваше. Цялото ми тяло започна да се тресе от страх. Погледнах към майка си, умоляваща я да ми помогне. Но тя ме хвана за ръката и не ми позволяваше дори да вляза в къщата, за да се скрия. Борис паркира и излезе от автомобила. Доближи се до нас.
- Знаех, че ще те намеря тук – каза ми самодоволно той.
- Дръж я по-изкъсо – обади се майка ми. - Дъщеря ми е непокорна и има нужда от сурова ръка, за да бъде опитомена.
Борис ѝ кимна в знак на съгласие. Сграбчи ме за ръката и ме поведе към колата. Плаках, молих го да ме остави на мира, но той не чуваше молбите ми. Качи ме в автомобила и запали двигателя. Докато потегляхме към града, гледах през прозореца, обляна в сълзи. Майка ми махаше с ръка, без дори да се тревожи за това, което се очакваше да ме сполети, заради бягството от съпруга ми.
* * *
Запознах се с Борис преди три години на една изложба на млади скулптори. Бях на двадесет и шест години. Тъкмо се бях нанесла да живея в една квартира в града. Правех скулптури и глинени съдове, които после продавах. Не изкарвах много пари, но ми бяха достатъчни, за да водя нормален живот. А и за мен бе по-важно това, че върша работата която ми харесваше. Борис ме привлече с красивото си лице, силното тяло. Имаше големи черни очи и плътни устни. Излъчването му беше като на аристократ. Очевидно беше по-възрастен от мен_ с поне седем-осем години. Но беше привлекателен. Той също ме гледаше, без да сваля очи от мен. Докато оглеждах експозицията, той се доближи до мен. Застана много близо. Усещах дъха му по кожата си.
- Харесва ли Ви изложбата? – попита ме той.
- Да. Произведенията са невероятни. Има много неща, които да науча от тук.
- Скулптор ли сте?
- Да, но не съм толкова добра. Досега съм имала само една изложба.
- Дългият път се изминава с малки крачки – каза ми той и се подсмихна.
Покани ме на среща. Искаше да излезем след изложбата. Бях необвързана, нямах никакви ангажименти към никого. А той ми харесваше и за това дори не се замислих. Приех поканата му. Заведе ме в едно луксозно и много скъпо заведение. Стана ми ясно, че разполага с много средства. По-късно ми каза, че има собствена строителна фирма. Не беше женен, нямаше годеница. Живееше сам. Възхитих се на този мъж, който беше толкова интелигентен, възпитан и съумял да създаде собствен бизнес. Но сякаш се опитваше да ми втълпи, че има пари, че е богат и може да си позволява всичко. Това ме обиди. Нима искаше да спя с него, заради парите му?
Все пак срещата ни приключи до там. Просто вечеряхме и нищо повече. Дори отказах да ме изпрати до квартирата ми. Поиска ми номера. Замислих се, но все пак му го дадох. И още същата нощ той ми се обади, за да ми пожелае сладки сънища. Надяваше се на втора среща.
Обаждаше ми се често през следващите няколко дни. Настояваше да се видим отново, да му кажа къде живея, за да ме вземе с колата си. Дори на моменти беше досаден, обсебващ. В крайна сметка се съгласих да излезем едва след седмица. Отново скъпо заведение, голяма сметка, която за него не бе проблем да плати. Да, беше много мил с мен. Казваше ми неща, които никой досега не ми бе казвал. Правеше ми комплименти. С жестовете си показваше, че ме харесва. На коя жена това не би ѝ харесало?
След третата среща го поканих у дома. Бяхме вечеряли на открито, а нощта беше доста хладна и на мен ми беше студено. Направих си чай и му предложих същото. Но той отказа. Искаше да пием уиски. Налях в две чаши и си говорихме дълго в хола. Тази нощ спахме заедно за първи път. Отиде си рано призори, защото трябваше да се приготвя за работа. От тогава, започна често да ме посещава в апартамента. Понякога дори и без предупреждение. Казвах си, че има нужда от любов, от внимание и за това е толкова привързан към мен. Понякога си мислех, че е като малко дете, което иска да не бъде само, защото се бои от самотата. Знаех, че родителите му са починали, когато е бил на петнадесет. Живял е при своя леля, която не го е обичала, а го е гледала по задължение. Стана ми жал за него и за това не се сърдех, когато идваше без да ми се обади предварително. Макар да чувствах, че навлиза прекалено много в личното ми пространство.
Майка ми живееше сама в родната ми къща на село. Баща ми почина преди години и тя беше вдовица. Дълго време се грижехме една за друга, докато не реших, че искам да поема по свой собствен път. Знаех, че ако остана в селото, ще пропилея живота си, мечтите си. Тя ме подкрепи. Остана в къщата да се грижи за градината и за голяма част от животните на селяните. Беше ветеринарен лекар. Макар да беше на около шейсет години, вършеше работата си с много желание и любов. Посещавах я всяка седмица. И при едно от гостуванията ми ѝ разказах за Борис. Тя беше очарована от него, без дори да го познава, без дори да го е виждала. Това ме учуди. Посъветва ме да не позволявам на този мъж да си отиде от живота ми. Дори ми говореше за това, че трябва да се омъжа за него! Наистина мислех, че е прекалено рано да се говори за сватба. Все пак едва бяхме започнали връзката си.
- Щом има пари, той е идеалният за теб – каза ми тя.
Тогава разбрах, че единственото, което я интересуваше, бяха парите на Борис. Обясни ми, че една жена на първо място трябва да мисли за собствения си интерес. Често пъти любовта ни правела толкова глупави, че сме избирали да живеем мизерно, да гладуваме, но да сме с мъжа, който обичаме. Това според нея бе грешка. По-важното било жената да бъде осигурена материално, да не ѝ липсва нищо, дори това да ѝ струва живот с мъж, в който не е влюбена.
- Понякога любовта идва с времето – каза ми. – Не допускай моята грешка да избереш любовта пред хубавия живот!
Нима тя съжаляваше, че се е омъжила за баща ми? Нима съжаляваше за живота си с него, защото той не е имал пари? Думите ѝ ме натъжиха. Виждайки това, майка ми се опитваше да ми обясни, че е била щастлива, но в мизерия. Не искаше да имам и аз такъв живот и за това ми давала тези съвети. Казваше, че трябва да бъда по-амбициозна, да мисля първо за бъдещето си, за моите потребности, а не за любовта, която би могла да заслепи ума ми.
Но неочаквано за мен започвах да се влюбвам в Борис. Не знам дали заради липсата на мъжко внимание в живота си, но мислех, че съм влюбена. Една вечер той извади пръстен и падна на колене пред мен. Предложи ми брак. Помислих си, че прибързва, че се познаваме едва от няколко месеца, а вече иска да се оженим. Тогава си спомних за думите на майка си. Спомних си и това, че вече не съм на двадесет, че ако отхвърля този шанс за създаване на семейство, може да нямам друга възможност. Не исках да остана сама до края на живота си. За това приех. Но тогава не знаех, че сама поставям началото на ада в моя живот.
След сватбата, Борис се промени. Първата година на съвместния ни живот, беше хубава. Заживяхме в неговата къща, която се намираше в хубав и спокоен квартал. Правеше ми изненади, показваше ми любовта си по всеки възможен начин, пътувахме. Дори ми направи ателие на тавана в дома ни, където да работя на спокойствие. Но постепенно започваше да се превръща в друг човек. Дразнеше се, когато излизах с приятелки, или когато ходех на изложби без него. Не искаше да се срещам с мъже, дори да ставаше въпрос за среща, допринасяща реализацията ми като творец. Нещата се влошаваха все повече и повече. Докато един ден не осъзнах, че съм се превърнала в негова затворница. Не ми позволяваше да излизам без него. Вече не посещавах никакви събития от света на изкуството. Пазарувах, когато той приключваше работа, за да може да ме придружи. Дори не ме оставяше да отида да посетя майка си на село сама! По цял ден стоях вкъщи. Вършех домакинската работа, а следобед се затварях в ателието си, където оставях на изкуството да ме разсее. Ако правех нещо, което съпругът ми не искаше, започвахме да се караме. В такива моменти дори се страхувах от него. Погледът му се променяше, лицето му почервеняваше от яд, а очите му заблестяваха с лудешки пламък. Приличаше на луд, който е убил онзи Борис, за когото се бях омъжила.
Веднъж излязохме на вечеря. Борис ми подари нова рокля и красиво колие. Искаше да бъда с тях, за да съм красива за него. Заведе ме в един от любимите си ресторанти. Докато се настанявахме на масата, забеляза двама от колегите си, които също идваха да вечерят. Покани ги да ни правят компания. През цялото време си говореха за работа, а аз стоях и ги слушах. Отегчавах се. Тогава забелязах как ме гледа единия от колегите на Борис. Почти не сваляше очите си от мен. В тях се четеше желание да ме има. Караше ме да се чувствам неудобно. Надявах се Борис да не е забелязал това. Но нищо не можеше да остане скрито от погледа му.
Когато се върнахме вкъщи, изражението на лицето му се смени. Усмивката изчезна. Превърна се в суров човек с каменна гримаса.
- Харесваше ли ти колегата ми да те гледа по този начин? – питаше ме, докато си наливаше чаша уиски.
- Не знам за какво говориш.
- Много добре знаеш. Наблюдавах ви. Той се разтапяше по теб.
- Не съм забелязала – отвърнах, обръщайки се към вратата.
- Не си ли? – чух как хвърли чашата към стената и тя се счупи на малки парчета. Стреснах се и се обърнах към него. – През цялото време му пърхаше с мигли като някоя уличница! Дори не се интересуваше, че мъжът ти е до теб!
- Въобразяваш си! – опитвах се да го убедя, а той се доближи до мен. – Толкова си ревнив, че си заслепен от тази мания!
Тогава ме удари. Първият шамар. За мен бе напълно неочакван. Разстроих се и се прибрах в спалнята. Малко по-късно той дойде. Вече си събирах багажа. Не мислех да го оставя да се държи с мен като с вещ, с която би могъл да прави каквото си пожелае. Имах достойнство, което исках да защитя!
- Какво правиш? Къде си мислиш, че отиваш? – започна да вади дрехите ми от куфара и да ги хвърля по леглото.
- Отивам при майка си. Няма да позволя да ме удряш!
- Съжалявам! – започна да ме прегръща той. – Изгубих самообладание, не знам какво ми стана. Просто... не искам никой да те гледа, не искам друг мъж да те желае. Прости ми, че те обичам толкова много! – и падна на колене, молейки ме да не си отивам.
Помислих си, че наистина съжалява. Реших, че се е поддал на импулс, че е бил под влиянието на алкохола, но не е искал наистина да ме удари. И останах. Просто му поставих условието, че не искам да бъда затворена по цял ден в къщата. Исках да излизам, да ходя на гости на майка си, да се виждам с приятелки. Той прие. Бях доволна. Мислех си, че вече всичко ще бъде наред и че ще заживея живота, за който съм си мечтала, с мъж, който ме обича и би направил всичко за мен.
Един ден попаднах на статия в интернет, че галерист в града поставя началото на нов проект. Имал желанието да покаже творбите на начинаещи художници и скулптори в своята галерия. Беше оставил координатите си за връзка с него, за да го открият желаещите да се включат в проекта. Само онези, които той преценеше, че са достатъчно добри, щяха да получат шанса да покажат изкуството си.
Вечерта споделих с Борис желанието си да опитам да участвам в тази изложба, защото това щеше да бъде добре за мен. А и през последните месеци не ми вървеше много с работата. Нямах нужното вдъхновение и поле за реализация. Той се съгласи. Дори ми каза, че се гордее с мен. Каза ми, че той е най-големият почитател на моето изкуство, но иска все повече хора да видят творбите ми. Думите му ме радваха. Целунах го и му казах, че го обичам.
На следващия ден се срещнах с галериста. Оказа се красив млад мъж, на около тридесет години. Беше висок, с тъмна коса и лешникови очи. Имаше чаровна усмивка. Казваше се Адриан. Обясни ми по-подробно за идеята си. Искаше да види мои произведения и му показах няколко снимки. Остана очарован. Веднага се съгласи да участвам в изложбата. Но трябваше да се трудя над нови неща, за да покажа най-доброто от себе си.
Започнах усърдна работа. Исках да представя на Адриан нови глинени съдове, вази, от които той да избере най-добрите за изложбата. Дълго време стоях в импровизираното си ателие в къщата. Там сътворявах от материала предмет, който постепенно придобиваше своята форма. Сякаш вдъхвах живот на това, което извайвах със собствените си ръце. Когато съдът изсъхнеше, започвах да го украсявам с красиви цветове, които да го правят още по-уникален, по-привлекателен за човешкото око. Чувствах се като майка, която дълго време е чакала да види на бял свят своята рожба и най-накрая е успяла да я вземе на ръце.
Покрай изложбата, често се срещах с Адриан. Ходех в галерията и дълго време обсъждахме идеи за проекта, показвах му моята работа, а той ми даваше професионални съвети. Започвахме да се сближаваме. Научих много за живота му, както и той за моя. Понякога дори посещавахме заедно изложби в града, където той ме представяше на свои колеги и приятели като млад и талантлив творец. Бях щастлива, че постепенно навлизам в средата, където се чувствах на мястото си. Общувах със себеподобни, от които можех да науча много и интересни неща за работата си.
Но близостта ми с Адриан беше неразбираема за Борис. Усещах, че не е доволен от това, че прекарвам толкова време с него. Нямаше ми доверие и предполагам какви неща са му се въртели в ума. Да, Адриан беше привлекателен, но той не гледаше на мен като нещо повече от творец. Аз също дори не съм и помисляла да имам нещо повече с него, освен професионални отношения.
Една вечер, когато се прибрах от галерията на Адриан, Борис ме чакаше във всекидневната. Беше си налял чаша уиски и стоеше мълчалив на дивана. Имаше сърдито изражение на лицето. За момент сякаш бях забравила каква е физиономията му, когато е ядосан. Сянката, която падаше върху очите му ме плашеше.
- Какво ти е? – попитах го.
- Къде беше?
- Бях при Адриан. Трябваше да обсъдим нещо за изложбата.
- Май сте много близки с него.
- Отношенията ни са професионални – побързах да подчертая.
- Той е млад, хубав... Тези лешникови очи сигурно те омайват... – стана Борис от мястото си и се доближи до мен. От къде знаеше как изглежда Адриан? Да не би да ме следеше? - Харесва ли ти? – попита ме през зъби.
- Ти си ми съпруг и това е най-важно за мен.
- Попитах те, дали ти харесва – стисна ме за шията той, а очите му кръвясаха.
Не можех да си поема дъх. Опитвах се да го отблъсна с ръцете си, но той ме стискаше толкова здраво, че не можех. Беше по-силен от мен. А и беше ядосан, което сякаш го правеше още по-жесток. Имах чувството, че ще ме убие. Усещах как кръвта се налива в главата ми. Виеше ми се свят. Сякаш животът бавно бе започнал да напуска тялото ми. Тогава Борис се осъзна. Пусна ме и направи крачка назад. Строполих се на пода и започнах да кашлям, да поемам големи глътки въздух. Не можех да повярвам, че собственият ми съпруг щеше да ме убие!
На следващия ден отидох на гости при майка ми. Не се бяхме виждали от няколко седмици. Тя ми липсваше и за това бях помолила Борис да ми позволи да отида да я видя. Когато влязох в къщата, веднага забелязах, че нещо се е променило. Имаше нови мебели, по-голям телевизор. От къде майка ми бе намерила пари за това? Когато забеляза почудата, изписана на лицето ми, тя реши да ми даде отговор на въпросите, които знаеше, че ще ѝ задам.
- Подаръци от Борис... – съобщи ми. – Той се грижи много добре за мен. Казва, че ми е благодарен за това, че съм те родила, защото така е имал шанса да се ожени за най-прекрасната жена на света. Мила, той е истински ангел.
- Не, не е – отвърнах ѝ с тих глас.
- Напротив. Точно такъв е. Знаеш ли, че ми праща пари всеки месец? Не исках да ти казвам в началото, защото той така пожела. Но аз не мога да крия такова нещо. Борис е перфектният съпруг!
- Не, мамо – възпротивих се на думите ѝ. – Той ме удари. Дори онази нощ едва не ме удуши. Той е болен. Мисли си, че му изневерявам. Въобразява си какво ли не – виждах студеното изражение на лицето ѝ. – Мамо, не съм щастлива с Борис. Вече не.
- Какво искаш още, глупачке! – изкрещя ми тя. – Какво не ти дава съпругът ти, та си тръгнала да се оплакваш от него? – не вярвах, че тези думи излизат от нейната уста. – Трябва да си по-добра съпруга! Слушай го, подчинявай му се. Той ти дава всичко, от което имаш нужда!
- По-точно на теб ти дава това, което искаш – чух се да казвам, а очите ми се напълниха със сълзи.
Майка ми ми зашлеви шамар. Виждах в очите ѝ гняв от думите и действията ми. Нима тя не се интересуваше от мен, от моето щастие? Кога се бе променила толкова много? Може би парите и подаръците, които получаваше от Борис я караха да говори така. Не искаше да се разделям с него, за да не загуби материалните облаги, които имаше от брака ми. Не можех да повярвам, че случващото се е истина. Та тя беше моя майка! Нима бе готова да жертва щастието ми заради парите?
Когато се върнах вкъщи Борис още не се бе прибрал от работа. Все още не бях на себе си. Легнах на дивана и започнах да размишлявам върху случилото се. Почувствах се толкова предадена, толкова наранена. Не можех да разчитам на собствената си майка. Тя искаше да търпя всичко, на което ме подлагаше съпругът ми, заради парите, които ѝ даваше всеки месец. Бях в капан. Нямаше към кого другиго да се обърна. Осъзнах, че съм сама. Съвсем сама...
След малко Борис отвори вратата и влезе в къщата. Доближи се до мен и ме целуна по челото. Не му отвърнах. Дори не го погледнах.
- Уморен съм – съобщи ми. – Какво има за вечеря?
- Не съм сготвила. Току що се прибрах. Бях при майка ми.
- Не си сготвила, а се оплакваш на майка си от мен? – засмя се той. – Виждаш ли сега, кой от двама ни е по-лош?
Изправих се и го погледнах с почуда. Нима майка ми му се бе обадила, за да разкаже за разговора ни? Не можех да повярвам! Станах от дивана и исках просто да се прибера в спалнята. Но Борис ме хвана за ръката много силно.
- На кого още си се оплаквала от мен? – попита ме разгневен. – Това, което се случва вкъщи си остава между нас! Не трябва да разправяш на всички за семейните ни проблеми!
- Какви семейни проблеми? Ти ме тормозиш за глупости!
- Глупости ли? – изненада се той. – Глупост ли е това, че гледаш Адриан така, сякаш искаш да си легнеш с него?! – И преди да успея да реагирам, ме удари. Отново. Паднах от болка на пода. Беше разкървил устната ми. – Когато се научиш да се държиш както трябва, тогава и двамата ще сме щастливи от брака ни.
Изправих се много бързо. Исках да избягам. Не знаех къде ще отида, но трябваше да се махна колкото може по-скоро от онази къща. Не исках да бъда близо до Борис. Тръгнах към вратата, но той ме догони. Сграбчи ме за косата и ме блъсна на пода. Заплаках от болка, умолявайки го да ме остави на мира. Казах му, че искам да се махна от него, че вече се страхувам от човека, в който се е превърнал. Но той ме увери, че няма да ме пусне да отида никъде. Завлече ме към стаята. Тътреше ме по пода, а аз се опитвах да се изкопча от него. Виках, плачех, но той не се интересуваше от това. Когато ме заведе в спалнята, разкъса дрехите ми.
- Сега ще те науча да ме уважаваш и да си държиш езика зад зъбите! – изкрещя ми.
После свали колана от панталона си. Започна да ме удря с него по гърба и ръцете ми. Виках от болка. А той ме удряше отново и отново. Кожата ми се покри с рани. После той пусна колана на пода и ме сграбчи като диво животно. Хвърли ме на леглото и легна върху мен. Бях слаба след ударите му. Усещах болка по цялото си тяло. Той се възползва от това. Възползва се от мен. Изнасили ме. По някое време изгубих съзнание. От тогава не помня какво се е случило…
Когато се събудих, вече беше ден. През прозореца влизаше слънчева светлина. Огледах се. Бях сама в стаята. Погледнах към часовника на нощното шкафче. Минаваше десет сутринта. Това означаваше, че Борис е на работа. Опитах да се надигна от леглото, но не можах. Изпитвах силна болка по тялото си. Сякаш дори ме болеше да дишам. Чувствах се ужасно! С много усилия, успях да стана от леглото. С бавни крачки се доближих до вратата. Опитах се да отворя, но не успях. Беше заключено. Борис ме държеше като затворница в къщата. Разплаках се. Не знаех как да се измъкна от онова място. Не можех да остана повече при него. Не исках да ме убие бавно с тормоза, който упражняваше върху мен. Беше взел телефона, всички пари и ценности от стаята. Нямаше как да се свържа с когото и да било. А дори и да успеех да избягам, нямаше да имам пари в себе си, дори, за да си хвана такси.
Счупих прозореца в стаята с помощта на един стол. Отстраних опасните стъкла, на които бих могла да се нараня. Много бавно и изпитвайки силни болки по тялото си, успях да изляза навън. Запитах се къде мога да отида. Първото място, за което се сетих, бе домът на майка ми. Този път вече трябваше да ми повярва, че Борис ме малтретира. Нещо ми подсказваше, че ще ми помогне. Нямаше как да стигна до селото с автобус. Трябваше да вървя пеш до там. Трябваше да бързам да стигна, преди съпругът ми да се е прибрал и да е видял, че съм избягала.
* * *
- Нали не си забравила за вечерята при майка ти? – попита ме Борис, нахлувайки в ателието, без дори да почука.
- Не съм – отговорих му, докато подреждах някои от съдовете, по които бях привършила работа, в една картонена кутия.
- Ще ходиш ли някъде? – изненада се той.
- Трябва да занеса тези съдове на Адриан. Утре е изложбата.
- Няма да ходиш никъде.
- Ще отида! – възпротивих се, без дори да го поглеждам.
- Не, няма – ядоса се той.
- Не можеш да ми забраниш да участвам в тази изложба! - погледнах го ядосана. - Няма да ми отнемеш малкото щастие, което ми е останало! - и после продължих да подреждам съдовете си.
Изведнъж чух силен трясък. Обърнах се стресната. Видях, че Борис е съборил рафта, на който бяха подредени всички мои съдове от глина. Всички те бяха счупени на парчета, разпилени по пода. Моят труд, моите произведения, бяха унищожени! А Борис ме гледаше със задоволство. Сякаш най-после бе доволен, че няма да участвам в изложбата. Не каза нищо. Обърна се и излезе. А аз се разплаках. Паднах на пода и започнах да събирам парчетата. Не можех да повярвам, че стори това. Предпочитах да ме пребие, отколкото да унищожи труда ми! Изпълних се с гняв към него. Неподозирана досега ярост, която не мислех, че живее в мен. Но Борис бе прекрачил границата на всичко. Удряше ме, малтретираше ме, изнасилваше ме, следеше ме, заключваше ме, злоупотребяваше с мен, а сега… счупи съдовете, над които бях работила с месеци.
Изправих се от пода. В очите ми вече нямаше сълзи, а омраза, желание за мъст! Беше време да кажа НЕ! Беше време да сложа край на ада! Тръгнах по коридора. Дочух шум от кухнята. Борис беше там и си приготвяше чай. Погледна ме за миг, когато влязох при него, а после продължи да разбърква напитката в чашата.
- Съжалявам за това, което сторих – каза ми той. – Но ти ме изкара извън релси. Не ме слушаш.
- А какво искаш от мен – попитах го, доближавайки се бавно до поставката с ножове на плота. – Искаш да бъда покорна, да се подчинявам на всяка твоя заповед? Искаш да спра да взимам решения, да загърбя желанията и мечтите си?
- Да – заяви ми. – Ти си ми съпруга и си длъжна да правиш това, което аз искам.
- Вече не! – отвърнах му. – Вече няма да съм ти робиня! Искам свободата си!
Той блъсна чашата си на пода и чаят се разля. Погледна ме изненадан. Не очакваше, че някога ще му отговоря по този начин. Доближи се и ме стисна за шията. Гледаше ме с широко отворени очи.
- Как смееш да ми противоречиш, кучка такава! Ти си моя и ще правиш това, което аз ти казвам! Писна ми вече от теб!
Взех един нож от кухненския плот и гледайки Борис в очите, забих острието в корема му. Той застина. Беше неподготвен за това. Натиснах ножа още по-дълбоко. Плътта му се разкъсваше отвътре и ръката ми се окъпа в кръвта му. Борис изпитваше силна болка, заради която не успяваше да каже нищо. Гледах го с омраза, с гняв. Гледах го как агонизира и това ме радваше. Накрая извадих ножа от тялото му. Той падна на пода, облян в кръв. Чувах окаяните му опити да си поеме дъх. И накрая настана тишина. Борис беше мъртъв. Убих го.
Малко по-късно паркирах колата на съпруга си пред къщата на майка ми. Тя излезе с усмивка на лицето да ни посрещне. Беше си облякла нова рокля, каквато преди никога не би си купила. Но остана разочарована, когато видя, че съм сама. Усмивката ѝ изчезна.
- Къде е Борис? – попита ме.
- Ще закъснее – отговорих ѝ, влизайки вкъщи.
Беше приготвила вечеря. На масата имаше сложена нова покривка и прибори за трима души. Помолих я да седне на стола, а аз да сервирам яденето. Уверявах я, че съпругът ми ще дойде всеки момент. Тя ме послуша. Отидох до плота в кухнята. Докато разсипвах храната в чиниите, тя ми казваше как трябвало да се държа. Продължаваше с думите си, че жената е по-слаба от мъжа, има нужда от закрила. За това трябвало всяка съпруга да се подчинява на мъжа си, да не се бунтува, дори, когато той я удря. Това било просто част от брака. Било нормално. Важното според нея е нищо материално да не ми липсва.
След малко сложих вечерята на масата. Майка ми не искаше да започваме да се храним, преди Борис да е дошъл. Но все пак я убедих да го направим, за да не изстине храната. След като приключихме с основното ястие, по време на което само слушах наставленията ѝ за щастлив семеен живот, тя погледна към часовника на стената. Беше почти осем вечерта. Стори ѝ се странно, че той закъснява толкова много.
- Защо Борис не идва?
- Няма да дойде – отговорих ѝ, дъвчейки храната в устата си. Тя ме погледна с почуда.
- Защо?
- Защото го убих. Както убивам и теб в момента.
- За какво говориш? – уплаши се тя и стана от стола си.
- За храната, която току що изяде. Цялата беше полята с отрова.
- Не се шегувай така! – започна да залита тя. Едва се държеше на краката си. Отровата бе започнала да действа. – Не е истина! Не може да убиеш собствената си майка.
- Мога – отговорих ѝ с все така равен глас, без дори да я поглеждам. Продължавах да се храня съвсем спокойно. – Ти не се интересуваше, когато Борис ме малтретираше. Интересуваха те само парите, които ти даваше. Избра него пред мен. Избра парите, пред моето щастие. Затова, сега не изпитвам никакви угризения.
- Не може да бъде... - започваше да се задушава тя. - Не... Антония, аз... аз съм ти майка... - от устата ѝ потече струйка алена кръв. - Как можа?! Как?...
След миг тя падна на пода. Беше мъртва. Едно от лекарствата, което даваше на животните я уби. Бях го взела от шкафа с лекарските ѝ принадлежности веднъж, когато идвах на гости. През главата ми минаваше не веднъж мисълта да убия Борис. Но не ми достигаше смелостта да се отърва от оковите. Помня, че когато бях малка, майка ми казваше да не си играя с шишенцата в медицинската ѝ чанта. Лекарствата в тях можеха да излекуват някое животно, но само ако бъдат дозирани както трябва. А за хората, те можеха да бъдат истинска отрова. Отровата, с която отнех живота ѝ.
Коментари
Публикуване на коментар