Даниел
Осъден на 30 години затвор
Гледах през прозореца от задната седалка на полицейската кола. Ръцете ми стояха в скута, заключени с белезници. Дрехите ми бяха окървавени, изцапани с кал. От лицето ми още се стичаха капките кръв, останали по кожата след като отнех живота на своята жертва. Всеки момент щеше да се съмне. Хората щяха съвсем скоро да научат за случилото се. Пресата щеше да гръмне със заглавия, които да ме изкарат като най-безскрупулния и хладнокръвен убиец. Скоро слънцето щеше да изгрее над града. Моят град. Най-красивият, намиращ се до морето. Знаех, че дълго време няма да го видя отново. В живота ми настъпваше нов етап. Залез, мрак от който щях да се измъкна след много години престой зад решетките.
До преди няколко дни бях щастлив, тридесет и пет годишен мъж. Бях истински доволен от своя живот. Още от малък имах мечта. Моята страст беше готвенето и си мечтах да отворя свой собствен ресторант. След много години упорит труд и несломима вяра, накрая успях да сбъдна мечтата си. Ресторантът ми се намираше в центъра на града. Всички ястия бяха по мои рецепти, приготвени от професионалисти. Клиентите винаги оставаха доволни, а за мен това бе най-важното. Винаги се радвах, когато хората ми казваха колко добре са си прекарали в заведението ми. С гордост прекрачвах прага на ресторанта си. Той беше едно от най-големите постижения в живота ми.
Но още по-важно за мен бе семейството ми. Имах съпруга – Олга, с която отглеждахме нашата красива дъщеря. Казваше се Кати и беше на седем години. Преди месец беше започнала първата ѝ година в училище. Обичах да наблюдавам как всяка сутрин Олга я приготвя за новия ден. Сресваше русите ѝ коси, които после вплиташе в две плитки. Избираше ѝ красиви дрешки, с които да не остава незабелязана. Винаги ѝ говореше с много любов и внимание, което много деца в днешно време не получаваха. От своя страна, Кати винаги ни радваше с постиженията си, с обичта, която ни даваше. Моите момичета бяха съкровището, което трябваше да браня до края на живота си. Не ми бе нужно нищо друго, ако те бяха с мен, ако бяха здрави и щастливи.
Един ден се случи нещо, което превърна този рай в истински ад. Докато бях на работа и подготвях вечерното меню, съпругата ми позвъни на мобилния телефон. Още когато видях името ѝ изписано върху екрана, се разтреперих. Беше странно, сякаш предчувствах, че нещо лошо се е случило. Отговорих на обаждането. Тя плачеше. Беше разстроена и не можеше дори да си поеме дъх.
- Кати изчезна! Дъщеря ни я няма! – едва успя да ми каже тя.
Около мен сякаш всичко се завъртя. Светът ми се преобърна. Попитах само къде се намира и тръгнах към нея. Беше в един от моловете на града. Знаех, че този следобед Кати ще бъде на рожден ден на своя приятелка. Разбрах от Олга, че я е оставила в детския център, където щеше да бъде партито и отишла да разглежда магазините в мола. След два часа, когато се върнала, за да прибере дъщеря ни, нея я е нямало. Никой от персонала на центъра дори не е разбрал, че Кати е изчезнала. А имаше аниматори, родители… Как можеше да се случи това?
Първо си помислих, че е станало някакво недоразумение. Реших сам да претърся центъра. Имаше много кътове за игра и места за криене. Кати обичаше да играе на криеница и понякога се скриваше толкова добре, че ми трябваше много време, за да я открия. Обиколих всяко кътче в детския център, но нея я нямаше. Не беше шега. Дъщеря ми беше изчезнала. Никой не знаеше нищо за нея. А суматохата, която се беше създала наоколо, още повече подсилваше напрежението. Прегърнах Олга, която ме гледаше уплашена, с окъпано от сълзи лице. Не знаех какво да ѝ кажа, как да я успокоя. Оставаше ни само да вярваме, че скоро детето ни ще се появи.
Дълго време полицаите претърсваха мола и района около него. Ние също им помагахме, докато не настана непрогледен мрак. Ако Кати беше излязла сама, едва ли би стигнала далече. Но не я откривахме никъде. Записите от охранителните камери на търговския център не бяха уловили дъщеря ни. Сякаш тя просто се беше изпарила! Накрая един от полицаите дойде при мен и Олга. Посъветва ни да се приберем у дома и да чакаме новини от тях.
- Мислите ли, че можем да се приберем спокойни вкъщи? – попитах го аз с насълзени очи. – Мислите ли, че ще можем просто да стоим и да чакаме да ни се обадите с новини за детето ни?
- Съжалявам, но за момента няма с какво друго да ни помогнете. Ние ще продължим с търсенето на дъщеря ви и ще направим всичко възможно да я открием. Освен ако не се е случило нещо по-лошо… - за миг замълча, чудейки се дали да ни сподели това, в което се съмняваше. – Има вероятност момиченцето да е отвлечено.
Само като чу това, Олга се свлече на пода и избухна в плач. Сърцето ми започна да бие като лудо. Не можеше да бъде истина! Нямаше как нашата Кати да е отвлечена! Продължавах да се самозалъгвам, че детето се е скрило някъде наблизо и ще се появи, когато види, че никой не е успял да го намери. Успокоявах Олга, казвайки ѝ да не слуша какво говори полицая. Уверявах я в това, че момиченцето ни съвсем скоро ще бъде отново в прегръдките ни и че случилото се ще се окаже един лош сън. Думи, в които не бях убеден че вярвам самия аз...
Когато се прибрахме в къщи вече минаваше полунощ. Седнахме на дивана в хола и се прегърнахме. Боже, беше толкова трудно да си кажем каквото и да било! Просто стояхме сгушени един в друг. Усещахме тъгата и страховете си. И двамата си мислехме за едни и същи неща, и двамата се чувствахме по един и същи начин. Но не споделяхме това на глас. Опитвахме се да се правим на силни… поне до колкото беше възможно.
На разсъмване мобилният ми телефон иззвъня. Стреснах се. Когато отворих очи, видях че с Олга сме заспали на дивана. Изправих се и побързах да взема телефона си. Можеше полицаят да ни се обажда, за да ни даде информация за Кати. Но номерът беше скрит. Това ме озадачи. Все пак отговорих на обаждането. Чу се плътен мъжки глас, чието говорене приличаше почти на ръмжене.
- Дъщеря ти е при мен – каза ми той. Лицето ми пребледня и Олга разбра, че нещо не е наред. Доближи се до слушалката и се опитваше да чуе разговора. – Ако искаш детето да се върне невредимо у дома, приготви четвърт милион лева до петък. И не уведомявай полицията за това, ако не искаш да получиш момиченцето на парчета. Ще се обадя отново – и връзката прекъсна.
Нямах възможността да попитам дори дали дъщеря ни е добре. Бях шокиран. Значи все пак, полицаят беше прав. Кати беше отвлечена! Едва намерих сили да погледна Олга, която се свлече на пода и заплака неутешимо. Нашето дете бе в ръцете на престъпник. Кой знае на какво място държаха момиченцето ни и какво биха му причинили. Прегърнах съпругата си. Опитвах се да бъда силен пред нея, за да ѝ давам кураж. Но не можех. И моите сълзи потекоха по лицето. Чувствах се слаб и безпомощен.
- Трябва да се обадим в полицията – казах ѝ след известно мълчание.
- Не! – извика ми тя уплашена. – Чу го какво каза! Не искам да излагаме живота на детето ни на опасност! Ще опитаме да се справим сами с това. Нали? – погледна ме в очакване да ѝ дам отговора си. – Обещай ми, че няма да споменаваш за това на полицията!
- Добре – съгласих се накрая аз. – Обещавам!
Трябваше ни четвърт милион до петък. А оставаха само три дни до изтичането на дадения ни срок от похитителя. Бях отчаян. Не исках да позволя на този престъпник да причини нещо на детето ми. Само след час бях вече в застрахователното дружество, където имах сключена застраховка живот. Бях я направил преди десет години и сега можех да получа сума от приблизително сто хиляди лева. Това не покриваше дори и половината от исканите пари за откупа на дъщеря ми. Щях да получа парите след около два дни по банков път. Пред мен все още стоеше въпроса за това от къде да намеря останала част от нужната сума.
Единственото, за което се сетих, бе да продам ресторанта. Да се разделя със своята голяма сбъдната мечта. Но за мен живота на дъщеря ми бе най-важното. Преди няколко месеца имаше бизнесмен, който искаше да купи ресторанта. Предлагаше ми много добра цена, но аз не се съгласих. Тогава не ми бяха нужни тези пари. Когато се прибрах вкъщи, веднага му звъннах. Уговорихме си среща за следобед.
- Полицаите идваха, докато те нямаше – съобщи ми Олга. – Питаха ме дали някой не ни се е обаждал, за да каже нещо за Кати. Излъгах ги. Но те очевидно не ми повярваха.
- Как разбра, че не са ти повярвали?
- От няколко часа има една патрулка в края на улицата. Наблюдават ни.
Доближих се до прозореца и погледнах навън. Наистина там имаше полицейски автомобил. Може би полицаите предполагаха, че дъщеря ни е похитена и престъпника ни е предупредил да не замесваме властите в това. Но защо тогава бяха там? Искаха детето ни да умре ли? Не бях на себе си. Излязох от дома ни, без да обръщам внимание на Олга, която ме молеше да спра. Отидох много бързо до полицейската кола и единият от униформените отвори прозореца си.
- Какво желаете, господине? – попита ме той.
- Защо сте тук?
- Патрулираме в квартала – уверяваше ме.
- Не ме лъжете. Тук сте заради нас. По-добре търсете дъщеря ми, отколкото да наблюдавате къщата. Поне ще бъдете по-полезни тогава!
Той не ми отговори. Гледаше ме и в очите му прочетох съчувствие.
- Нека да се прибираме – чух молбите на Олга, която ме държеше за ръка.
Полицаят вдигна прозореца на автомобила. Върнахме се със съпругата ми вкъщи и седнахме отново на дивана във всекидневната. Прегърнахме се мълчаливи. Не знаехме какво да си кажем. Никакви думи не света не бяха достатъчни дори да облекчат част от болката, която изпитвахме в онзи момент! Молех се скоро този ад да приключи и всичко отново да си е както преди.
Дойде уреченият час за срещата ми с бизнесмена. Отидохме в едно приятно заведение със задушевна атмосфера. Бях притеснен. Възлагах всичките си надежди на тази сделка. Дори не се и замислях за това, че ще се разделя с ресторанта си. Всичките години на труд, безсънните нощи и любовта, която бях вложил, за да създам заведението си, щяха да бъдат безполезни, ако не успеех да спася живота на детето си.
- За какво пожела да се срещнем? – попита ме, запалвайки цигара.
- Все още ли искаш да купиш ресторанта ми? – бях директен.
- Моля?! – изненада се той.
- Преди няколко месеца искаше да купиш ресторанта ми. Все още ли е така?
- Какво е променило решението ти?
- Просто ми трябват пари. Ако все още си готов да го вземеш за двеста хиляди, твой е.
Той се зачуди. Пушеше цигарата си, гледайки ме с недоверие. Сякаш ме изпитваше с поглед.
- Кога ще подпишем документите? - попита ме накрая.
- Още утре. Парите са ми нужни до петък.
- До края на седмицата? – изненада се той.
Кимах с глава. И той отново се замисли. Не ми се искаше да се откаже. Трябваше да сключим сделката още този ден и да си стиснем ръцете. Трябваше да се прибера вкъщи сигурен, че до петък ще имам сумата, която ми бе нужна за откупа на дъщеря ми.
- Сто и петдесет хиляди е последната ми дума – каза той.
Нямах време за губене. Знаех, че това е прекалено малка сума за ресторанта ми, но трябваше да приема. След няколко минути мълчание му кимнах. Той се усмихна самодоволно. Стиснахме си ръцете и се уговорихме да се видим отново на следващия ден, за да подпишем всички нужни документи. Увери ме, че до петък парите ще са преведени по сметката ми. Благодарих му и си тръгнах. Съвсем скоро щях да имам сумата, с която да спася Кати от онзи престъпник. Щях да откупя живота ѝ.
Вечерта с Олга отново стояхме будни в очакване. Надявахме се похитителят да се обади отново, да ни каже нещо повече за дъщеря ни. Ах, колко много искахме да чуем гласа ѝ! За нас не съществуваше нищо, когато тя не беше вкъщи. Сякаш светът се бе сринал пред очите ни и единственото, което би могло да го укрепи отново, бе ако видим Кати жива и здрава. Но никой не се обади тази нощ. Останахме в неведение, с желанието да чуем гласа на детето си, за да се уверим, че е живо…
ДЪЩЕРЯТА НА БОГАТАШИ Е В НЕИЗВЕСТНОСТ;
БОГАТИ РОДИТЕЛИ ТЪРСЯТ ДЕТЕТО СИ;
КАТИ Е ИЗЧЕЗНАЛА, А РОДИТЕЛИТЕ Ѝ МЪЛЧАТ!
Това бяха само част от заглавията, с които излязоха медиите на сутринта. Изумих се, когато видях, че репортерите са научили за трагедията в семейството ни. С Олга се опитвахме да не казваме нищо на никой, за да не навредим на детето си, а някакви журналисти злоупотребяваха с нещастието ни. Писаха във вестниците, че съм милионер, че имам връзки с мафията и за това детето ми може би е отвлечено от мафиоти, с които не съм си разчистил сметките. Що за глупости бяха това?! Кой даваше право да се пишат такива неща в печатните издания?!
Последваха обаждания от притеснени роднини и приятели, които бяха прочели новините. Беше факт, че Кати е изчезнала, но не потвърдихме слуховете за отвличане. Казвахме, че може би се е изгубила някъде, че е сторила някоя беля, заради която е уплашена и за това не се появява. Уверявахме всеки, който ни се обаждаше, че полицаите ще си свършат работата и скоро детето ни ще си бъде у дома.
- Не мога повече – разплака се Олга и се сви като уплашено животно на дивана. – Не издържам! Това е истински ад!
- Успокой се! – доближих се до нея и погалих косите ѝ. – Всичко ще бъде наред. Бъди силна... заради Кати! Моля те, не се предавай!
Тогава отново звънна мобилният ѝ телефон. Тя стана бързо и го сграбчи от масичката. Видя, че се обажда поредната приятелка. Хвърли го към стената с крясък. Той се разби на парчета, които се разпиляха по пода.
- Не искам да обяснявам на никой това, което се случва в семейството ми! – изкрещя, обръщайки се към мен. Прегърна ме, търсейки миг спокойствие в обятията ми. Беше толкова беззащитна и уязвима. Страхувах се, че съм неспособен да я защитя, защото и аз се чувствах слаб...
Следобед се срещнах с бизнесмена. Подписахме документите, с които той ставаше собственик на ресторанта. Каза ми, че е доволен от сделката и че най-късно до следващия ден, парите ще са в сметката ми. Взех и парите от застраховката живот. Вече имах сумата, която ми бе нужна, за да платя откупа на Кати. Но сякаш не бях сигурен за това, че всичко ще бъде наред. Сякаш дори когато имах парите, които ми искаше похитителя, не бях достатъчно спокоен, че всичко ще приключи до тук.
На следващия ден отидох с колата си в един от крайните квартали на града. Никога преди това не ми се беше налагало да го посещавам. По онези улици се разхождаха всякакви странни хора – наркомани, крадци, търговци на какво ли не… Паркирах автомобила си на едно от оживените места и продължих пеша. Търсех едно определено място. Преди години, мой приятел се хвалеше, че си е купил оръжие от тук. Спомена, че го взел от търговец, който за пред закона продавал електрически уреди втора употреба. Оглеждах всяка сграда, покрай която минавах. Почти всички бяха стари, с рушаща се мазилка и течащи покриви. Накрая видях едно малко магазинче, от чийто прозорци се виждаха хладилници, микровълнови печки, прахосмукачки. Влязох вътре и ме посрещна възрастен мъж, на около шейсет години с прошарена коса.
- Добър ден! – поздрави ме ведро той. – Какво ще желаете?
Огледах се, за да се уверя, че няма никой друг в магазина. Доближих се до него и му казах с тих глас:
- Трябва ми пистолет.
- Но аз не продавам такива неща – засмя се той. – Тук има само домакински уреди втора употреба.
- Мой приятел си е купил оръжие от тук. Знам, че имате.
Той ме огледа от глава до пети. Сякаш преценяваше дали може да ми се довери или не. Накрая отиде до вратата и заключи магазина. Хвана ме за ръка и ме заведе до касата. Зад нея имаше тъмно перде, където предполагах, че е склада. Скри се отзад и след няколко минути се върна. Носеше със себе си пистолет. Показа ми го предпазливо и започна да обяснява какъв е моделът, за какво е подходящ и други подробности, които не ме интересуваха особено. Исках просто да съм сигурен, че ще може да ме защити, ако се наложи. Поисках да ми каже цена и веднага му платих. Скрих оръжието под колана на панталона си и излязох от магазина. Почувствах се по-спокоен, знаейки че имам пистолет в себе си. Бях готов да стрелям срещу всеки, опитал се да нарани мен или семейството ми!
Вечерта мобилният ми телефон позвъни. Скрит номер. Бях сигурен, че е похитителят. Включих високоговорителя, за да може и Олга да чува разговора.
- Намери ли парите? – попита ме похитителят.
- Да. Но искам гаранция, че дъщеря ми е добре.
- Гаранция? – засмя се цинично престъпникът. – Ако продължаваш да ми се правиш на интересен, момиченцето ще го отнесе.
- Не! – изкрещя Олга. – Не правете нищо на детето!
- Тогава не задавайте въпроси, а просто правете това, което искам!
- Да, добре – съгласих се, виждайки уплашеното лице на съпругата си.
- Ще се срещнем утре в три сутринта. Ела сам!…
Даде ми инструкции за мястото и веднага затвори. С Олга погледнахме към часовника. Оставаха по-малко от шест часа до времето на срещата. Тогава щях да предам парите, а тя щеше да ме чака вкъщи. Не исках да я разочаровам. Трябваше да се прибера, заедно с детето ни. Трябваше да върна Кати у дома!
В три без десет, бях на уговореното място. Похитителят искаше да се срещнем на един мост, който минаваше над морето. Все още беше тъмно и нямаше движение. В далечината се виждаха светлините на спящият град. Бях паркирал колата си наблизо и се качих пеша на моста. За миг докоснах пистолета, скрит под дрехите ми. Исках да се уверя че е там, че ще мога да го използвам, ако се наложи. Треперех. Бях уплашен, но трябваше да запазя самообладание. В ръката си носех куфарчето с парите. Четвърт милион лева, както бе поискал онзи мъж, в замяна на Кати. Спрях се на мястото, на което искаше да го чакам. Питах се дали ще е сам, дали ще доведе дъщеря ми сега. Въпроси, на които не можех да си дам отговор.
След няколко минути видях нечий силует да приближава към мен. Вървеше бавно. Стоях на мястото си с притаен дъх. Когато силуетът приближи, видях слаб мъж. Имаше брада и дълга коса. На носа си имаше пиърсинг. Беше облечен в черни дрехи и тъмно яке. Виждах пистолета, който бе насочил към мен, скрит под якето.
- Носиш ли парите? – попита ме той. Веднага щом чух гласа му, разбрах, че не той ми се е обаждал, а някой друг.
- Да – отговорих, поглеждайки към куфарчето. – А кога ще ми върнете детето?
- Не задавай въпроси – отговори той с равен глас. – Дай парите! – аз го гледах с недоверие. Ами ако ме измами? Ако не ми върнат Кати? – Веднага! – настоя с по-груб тон, размахвайки пистолета.
Подадох му куфарчето с парите. Той го взе и го отвори дискретно, за да провери дали наистина има пари в него. Когато се увери, че не съм го излъгал се подсмихна. Погледна ме с присвити очи и се обърна назад. Тръгна отново натам, откъдето дойде. А сега какво следваше? Бях притеснен. Той не ми даваше никакви обяснения. Все още не знаех нищо за дъщеря си. След малко мобилният ми позвъни. Отговорих веднага на обаждането. Беше мъжът който държеше детето ми.
- Половината част от нашата сделка приключи – каза ми той, докато наблюдавах как другият мъж се отдалечава с куфарчето. Очевидно той бе просто подчинен на истинския престъпник. – Остана още малко.
- Какво говориш? Нали искаше четвърт милион?
- Не само – чух как се смее остреща. – Подлагам те на още едно изпитание. Намери ми още сто хиляди и тогава ще получиш дъщеря си. Все пак с времето, цената на всичко се променя. Вече детето ти не струва просто четвърт милион. Докажи ми, че искаш да ти върна момиченцето… живо…
Както винаги, разговорът прекъсна, преди да мога да задам въпросите, които исках. Той искаше още пари! Нямаше от къде да ги намеря. Веднага през главата ми премина мисълта, че този тип може да продължи да си играе с мен и Олга. Ами ако продължаваше да иска пари с всеки следващ път? Ами ако ме мамеше и Кати не беше при него? Не можех да позволя това да продължи. Без да се замислям, тръгнах да тичам към мъжа, на който предадох куфарчето с парите. Той се бе отдалечил, но трябваше да го настигна. Бях решен да го хвана и да му поискам отговорите, от които се нуждаех!
След малко той чу стъпките ми зад себе си. Обърна се, за да се увери, че съм тръгнал след него. Сякаш се притесни и извади пистолета. Насочи го към мен и започна да стреля. Аз също бях въоръжен и извадих оръжието си. Започнахме престрелка. Остана изненадан, беше неподготвен за това. Когато патроните му свършиха, просто се обърна и започна да тича към колата в края на моста. Но аз не спирах да стрелям зад него. И накрая го улучих в крака. Видях го как се свлича на замята. Побързах да отида при него. Беше безпомощен. Държах го в ръцете си!
- Къде е дъщеря ми? – попитах го, насочил дулото на оръжието в главата му.
- Няма да ти кажа – изсмя ми се той. Ударих го силно с пистолета зад тила и той изгуби съзнание.
Когато отвори очи, го бях завързал за седалката в колата, с която бе дошъл до тук. Стоях на мястото зад волана. Тъкмо зареждах пълнителя на пистолета си с нови патрони. Предчувствах, че може би ще са ми нужни.
- А, събудил си се?! – погледнах към него. – Сега ще ми кажеш ли къде е дъщеря ми?
- Нищо няма да ти кажа. Не знаеш колко лош ход си избрал, приятел.
- Не ме интересува – притиснах дулото на пистолета в брадичката му. – Искам да ми кажеш къде държите Кати.
Той мълчеше и се усмихваше цинично. Сякаш не вярваше, че ще му причиня нещо лошо. Дори и аз не вярвах, че съм способен да му причиня нещо лошо. Но когато си притеснен за детето си, когато си в неведение за това какво се случва, в теб се налива адреналин, който не можеш да контролираш. Способен си да сториш неща, за които дори не си предполагал.
Насочих пистолета към крака му. Улученият крак. И отново стрелях в него. Той извика от болка, дори очите му се напълниха със сълзи. Кръвта му се разтече по седалката. Но все още не искаше да ми казва това, което настоявах да науча. Доближих дулото до рамото му.
- Ще говориш ли?
Той мълчеше. Отново стрелях. Изпита много по-силна болка. Сякаш всеки миг щеше отново да изгуби съзнание. Имаше кръв навсякъде. Но мен това не ме интересуваше. Мислех да го измъчвам, докато не ми отговори къде е дъщеря ми! Все още не искаше да казва. Започвах да се изнервям. Огледах колата. Отворих жабката пред него и видях, че в нея има ножче. С това мъчението щеше да бъде още по-болезнено и непоносимо. Доближих острието до лицето му. Видях, че този път се уплаши. Сякаш не можеше да понесе повече болка.
- Добре, добре – каза ми уплашен той. – Спри! Ще ти кажа.
- Какво ще ми кажеш?
- Ще ти кажа къде е дъщеря ти – погледна ме с измъчен поглед. – Тя… тя е мъртва... Зарових я... на едно място, малко преди да дойда за парите.
- Лъжеш!
- Не! Истина е. Той я уби вчера. Не издържаше все да плаче и да иска да види родителите си. В пристъп на ярост я застреля.
- Не ти вярвам! - изкрещях, усещайки как сълзите ми напират.
Поисках да ми покаже мястото, на което твърдеше, че е заровил Кати. Запалих двигателя на колата и потеглихме натам, на където той казваше. Доверих му се сляпо. Макар да не ме напускаше мисълта, че ме води към капан, от който може би нямаше да успея да изляза жив. Но думите му, че са убили детето ми, ме караха да действам импулсивно. Сърцето ми беше свито, а нещо стягаше гърлото ми като с верига. Не исках да мисля за нищо. Просто следвах инструкциите на онзи мъж, докато накрая не пристигнахме на едно пусто място. Фаровете на автомобила осветяваха само едно поле и няколко дървета, които изглеждаха зловещо в мрака. Градът не беше много близо, но все още се виждаха светлините на сградите.
- Там, под дървото... Трябва да копаеш – каза ми той с тих глас, посочвайки точното място. - Лопатата е в багажника.
Погледнах го за миг с недоверие. Излязох от колата, оставяйки го все така завързан за седалката. Прибрах пистолета под колана си. Отворих багажника на автомобила и извадих лопатата от там. Започнах да копая под дървото. Забивах лопатата в земята и изхвърлях пръстта встрани. След известно време, усетих, че наистина има нещо заровено там. Започнах да копая с ръце. Движенията ми бяха бързи. Покрих се с пот и кал, но не се отказвах. Усещах как очите ми се пълнят със сълзи. Там имаше нещо. Тяло. Светлините от фаровете осветиха едно малко лице с бледа кожа. Лицето на Кати. Беше тя. Беше мъртва. Беше простреляна в гърдите. Прегърнах телцето на детето си. Заплаках неутешимо. Не можех да повярвам, че краят на всичко е такъв. Не вярвах, че някога ще ми се случи да видя детето си мъртво. Всичко загуби смисъл. Животът ми бе отнет в онзи момент, а сърцето ми се разкъсваше от болка.
След малко се изправих. Оставих трупа на Кати в тревата и се обърнах към колата. Мъжът в нея ме гледаше безмълвен. Беше притеснен, защото не знаеше какво ще бъде следващото ми действие. Бях разстроен. Не бях на себе си. Доближих се до автомобила и отворих вратата, откъм неговата страна. Избърсах сълзите от лицето си и го погледнах хладнокръвно. Трябваше да знам всичко!
- Кой движеше нещата? – попитах го аз. – Кой уби Кати?
- Никога не видях лицето му. Все носеше маска, а не го познавах преди това.
- Как се срещнахте? Как започна да работиш за него?
- Имах нужда от пари. Свърза ни общ познат.
- Къде мога да го намеря?
- Дори и аз не знам. Каза ми, че ще се обади, когато взема парите. Наблюдаваше ни докато бяхме на моста. Вече знае, че си разкрил всичко и е изчезнал. Няма да го откриеш никога.
За миг се вгледах в тъмното поле пред себе си. После към изровеното тяло на дъщеря си, покрито с кръв и кал. Нямаше начин да открия убиеца ѝ и да го накарам да си плати. Нямаше как да отмъстя за смъртта ѝ. Започнах яростно да ритам по колата, да удрям силно с юмруци. Мъжът на седалката се плашеше. А кръвта, която се стичаше от него беше все повече и повече. Лицето му пребледняваше.
- А може и да те лъжа… - чух го да казва след малко. Погледнах към него и видях как се подсмихва цинично. Дали ме предизвикваше?
- Какво искаш да кажеш?
- Казвам, че може и нещата, които ти наговорих, да са лъжи. Може би знам къде да откриеш убиеца на дъщеря си…
- Къде е той? – доближих се до него и го разтърсих яростно. – Къде е?! - крещях в лицето му.
- Ще го запазя в тайна – подшушна ми с усмивка.
Изгубих самообладание. Изправих се до него. Извадих пистолета и го насочих в главата му. Той ме гледаше странно. Сякаш очакваше да стрелям, сякаш искаше да умре. А на мен не ми липсваше желание да го убия. И натиснах спусъка. После заредих отново и пак стрелях. Изстрелях всичките си патрони в тялото му. Когато изпразних пълнителя, погледнах към жертвата си. Бях убил човек. Превърнах се в убиец. Осъзнах, че той просто е предпочел да умре, пред това да влезе в затвора. Без да искам му помогнах да сбъдне последното си желание...
Коментари
Публикуване на коментар