Шашармà (пренаписан)

Снимка: Владимир Димитров - Майстора

Вече трети ден не спираше дъждът да се изсипва като из ведро. Черни облаци се бяха скупчили в небето и сякаш искаха да удавят селските къщя. Дворовете се бяха напълнили с вода, щото земята повече не можеше да поеме. Всички посеви, дето селяните бяха направили миналия месец, умираха под тежката водна прегръдка. 

Трети ден вече Райчо Генчовски седеше под чардака на пейката и пушеше цигара след цигара, вперил поглед в пространството пред себе си. Сините му очи блуждаеха някъде сред дъждовните капки, а челото му беше набръчкано, щото се беше замислил за нещо и почти се скриваше белегът, който имаше още от малък. От време на време плюваше встрани и забърсваше черния мустак с опакото на ръката си. А накрая изпускаше тежка въздишка от едрото си четиридесетгодишно тяло, която издаваше колко кахъри му тежаха в тоз момент. 

Жена му Цанка беше вътре при двете деца, дето им се бяха родили наведнъж преди седем години. Момченцата си играеха край запаленото огнище, а тя надничаше през джама мъжа си и скръстила ръце му се чудеше що не влезе вътре на топло, а седеше навънка в туй студено време. Не издържа и излезе накрая. Предложи му чай или одеяло, с което да се наметне да не измръзне. Ама Райчо махна с ръка и каза, че нищо не ще. Лешниковите очи на Цанка се напълниха със сълзи, дето потекоха по белите ѝ като сирене страни. А устните ѝ с цвят на нар почнаха да треперят. 

- Какво толкоз си се замислил бе, Райчо? Трети ден вече все под чардака стоиш. 

- Проста ли си ма, Цанке, че не виждаш?! - кимна ѝ да погледне към двора Райчо, издишайки дима от цигарата, който за миг скри лицето му в облак. - Дъждът не спира, всичката ни работа отиде зян. Не ми се мисли на къра какво ще заваря след дъждовете. 

- Ще се оправим, не го мисли толкоз. 

- Аз ако не го мисля, кой друг ще го стори?! Отивай вътре и ме остави намира. 

Цанка сведе поглед и покорно изпълни туй, дето Райчо искаше от нея. Влезе на топло при децата и остана скрита зад пердето, та да наблюдава мъжа си. По едно време го видя как стана от пейката, отиде в яхъра, впрегна сивото магаре и тръгна на някъде в дъжда. Сърцето на Цанка се сви. Не знаеше Райчо ни де отива, ни кога ще се върне. Затуй остана залепена за джама чак до заник, когато видя колата да се задава откъм баира и мъжът ѝ се върна да прибере мокрия и уморен добитък да си почива. 

Влезе Райчо в къщата. Дума не продума. Даже децата като почнаха да му се радват, той ги отпъди от себе си. Бръкна в долапа и изкара една дамаджана с ракия. Взе я и излезе пак под чардака с мокрите си дрехи. Цанка въздъхна тежко, дръпна пердето и отиде да сложи на момчетата да се нахранят. 

На другия ден Райчо легна болен на одъра и не можеше да стане. Кашляше силно и цялото му тяло се тресеше. Влагата сякаш беше се пропила чак до костите му и умората дето го беше налегнала, не му даваше даже да си отвори очите. Чуваше гласа на жена си и искаше да ѝ каже нещо, ама само някакво мънкане излизаше от устата му и после се унасяше в дрямка. Цанка почна да му слага компреси, с три родопски одеяла го зави, запали огън в одаята, ама краката на мъжа ѝ бяха все тъй студени и той не спираше да трепери. 

Седмица вече мина, когато дъждовете почнаха да спират. Малко по малко облаците се разотидоха и пуснаха слънцето да се покаже. Ама Райчо все тъй лежеше на одъра и не отваряше очи. Цанка влезе и дръпна пердето да пусне слънчевите лъчи вътре, проветри му одаята и го погали нежно по главата. Но той не се събуждаше. Тогаз тя взе мокрите му дрехи от земята и тръгна към двора да ги изпере, а после да ги сложи на простора. 

Тъкмо щеше да ги слага в коритото с вода, когато от потурите на Райчо изпадна някакъв пакет. Погледна Цанка към нозете си и видя нещо, дето беше увито в парче бял тюл и завързано с конопена панделка. Наведе се и го взе. Огледа го, почуди му се, пък накрая реши да го развърже. Махна тюла и ококори очите си. Вътре имаше снимка и суха китка здравец, вързана с червено конче. На фотографията се виждаше хубава девойка, с широка усмивка, дето разкриваше белите ѝ зъби. Косите ѝ бяха къдрави с прическа като онез жени от града. Перли бяха окичени на врата ѝ и се виждаше, че е облечена в бяла дантелена рокля, ама понеже не беше снимана в цял ръст, не можеше да се види хубаво. Обърна снимката Цанка и видя, че пише нещо на гърба ѝ. Ама тя нали не можеше да чете, не знаеше какво е написано там. Сви ѝ се сърцето и сякаш въже стегна гърлото ѝ. Задави се от сълзи и падна до коритото да плаче. 

Подир обед, докато децата си играеха на двора, Цанка чу, че някой вика пред вратника. Излезе навънка и видя Кольо Сакъза, дето беше голям приятел на Райчо. Зарадва му се, щото откакто Райчо легна болен, никой не идваше да го види как е. Покани го вътре и го закара в одаята при мъжа си. 

- Все тъй лежи, очите си почти не отваря – жалваше се Цанка. 

- Лекар идва ли да го види? - питаше Кольо. 

- Не е идвал. Пари нямам, не знам с какво да му платя. 

- Аз ще му платя ма, булка. Моя Райчо трябва да се оправи. 

И още докато ги каза тез думи, Кольо излезе и отиде да докара селския лекар да прегледа Райчо. Докторът каза, че се е простудил, задето е излизал в дъжда. Ама с компреси и сгряване ще се оправи до няколко дена. Успокои се Цанка от тез думи и благослови лекаря като го изпращаше до вратника. А пък Кольо покани да му направи кафе и седнаха под чардака на двора. Докато разговаряха, Цанка все мислеше за туй, че Кольо беше начетен и можеше да чете. Чудеше се как да подхване темата, ама накрая го пита направо: 

- Кольо, ти нали можеш да четеш? 

- Мога. 

Извади от пазвата си Цанка снимката и китката здравец, дето бяха увити в бял тюл. Развърза конопената панделка и подаде на Кольо фотографията. 

- Мойта братовчедка от града ми изпрати таз снимка, ама не мога да прочета какво е написала. Ще ми прочетеш ли? 

Кольо взе фотографията и я огледа. Усмихна се под мустак и направи одобрителна гримаса, кимайки с глава. 

- Хубава братовчедка си имала ма, Цанке – засмя се той и обърна снимката. Зачете се в написаното на гърба и после рече на глас: - „Туй съм аз, такваз е и душата ми – засмяна. Март 1912 година“. Туй е от миналия месец писано, Цанке. 

- Да... - замисли се Цанка. - Тогаз ми е изпратила писмото братовчедка ми. Ама късно го получих. 

- Докарай я някой ден тука да я видим. Даже не знаех, че имаш братовчедка – не спираше да се смее Кольо. 

- Ще я докарам, ще я докарам – усмихваше се насила Цанка. 

Подире Кольо стана да си ходи, а тя раздига масата под чардака и отиде в одаята при Райчо. Седна на одъра до него и го гледаше безмълвна. Сякаш не можеше да познае мъжа, дето лежеше там. Чужд ѝ се струваше, далечен. 

- Какви си ги вършил, Райчо?! - шепнеше тихо Цанка. - Какво съм ти сторила, че да правиш тез неща зад гърба ми... - и без да може да сдържа повече сълзите си, Цанка скри лицето с дланите си и заплака. 

На другата седмица Райчо беше почнал да се оправя. Все по-дълго време оставаше буден и можеше да се надига вече от одъра. Ама все тъй отпаднал се чувстваше и никаква работа не можеше да свърши. Един ден Цанка беше ходила при доктора да му вземе още някой лек, че само с компреси Райчо нямаше да оздравее. И като се връщаше към вкъщи, видя край площада да обикаля една жена. 

Цанка замря на мястото си. Облегна се на близкия дувар да не падне. Наблюдаваше жената, която се оглеждаше във всички посоки, сякаш е изгубило се яре. Питаше нещо хората, дето минаваха покрай нея. Ама явно никой не можеше да ѝ помогне и я подминаваха, оглеждайки я с недоверие. Отдалече ѝ личеше, че не е тукашна. Градски дрехи носеше и косата ѝ беше пусната свободно, не носеше забрадка. Позна я Цанка веднага. Замириса ѝ сякаш на китка сушен здравец. Жената беше оная от снимката, дето намери в потурите на Райчо. 

Доближи се Цанка до нея, гледайки я с влажен поглед. Непознатата я поздрави и ѝ се усмихна. Благ глас имаше и още по-хубава беше, отколкото на фотографията. 

- Загубили ли сте се? - попита я Цанка. 

- Търся един мъж. В туй село знам, че живее. 

- Кой е тоз мъж? - трепереше Цанка, ама се мъчеше да го скрие. Само гласът я издаваше. 

- Пенчо се казва. Пенчо Караславов. 

Учуди се Цанка като чу туй име. Нямаше такъв мъж в туй село. 

- Как изглежда тоз Пенчо. Не ми е познато името. 

- Висок е, - показа с ръка непознатата ръст, с глава по-голям от нейния – има сини очи и черен мустак. А на челото му свети белег, ей тука – и посочи точното място, на което Райчо имаше белег. Получил го беше като малък, когато веднъж се покатерил на едно дърво, клонът се счупил и той паднал. 

Още повече се разтрепери Цанка. Не можеше и да преглътне даже от мъката, дето стягаше гърлото ѝ. Не знаеше какво да каже. Мислеше, че е най-добре да се престори, че не знае за кой говори непознатата и да си продължи по живо, по здраво. Ама ако пък беше дала туй описание на някой друг, хората веднага щяха да се сетят за Райчо и да тръгнат да говорят из селото. Знаеше ги тя какви бяха комшиите им. Прокашля се, пък накрая кимна на жената пред нея. 

- Знам го. Ще Ви заведа при него. 

Усмивка грейна на лицето на чужденката. Тръгна тя с Цанка и вървяха двете безмълвни една до друга. Хората ги гледаха по улиците и поздравяваха Цанка, ама не я питаха коя беше жената с нея. Толкоз различни бяха двете, че сякаш от двата края на света някой ги е събрал на едно място. А този някой беше именно Райчо... Скоро стигнаха до къщата. Децата тичаха на двора и дори не обърнаха внимание, че майка им се прибира. Покани Цанка жената да влезе. 

- Тука ли живее Пенчо? - попита учудена непознатата. 

- Да. Тука живее. И съм венчана за него. А тез деца, дето тичат в двора са нашите. Близнаци ни се родиха преди седем години. 

Жената се олюля на краката си и не можеше да повярва на туй, дето чуваше. Гледаше Цанка в очите и не знаеше дали виждаше омраза към нея или съжаление. 

- И никакъв Пенчо не е, ами се казва Райчо. 

- Не съм сигурна дали говорим за един и същи човек – усмихна се непознатата, опитвайки се да запази самообладание. 

- Същият е. Сигурна съм – продължи Цанка. - Снимка с твоя лик намерих в дрехите му. Увита беше в бял тюл с китка здравец. 

Непознатата ококори очите си. Сърцето ѝ заблъска като лудо в гърдите. Като в мъгла сякаш видя ръката на Цанка, която се подаваше към нея, хвана я и я закара под чардака. Седнаха двете жени на пейката и настана мълчание. Чуваше се само детската глъчка от градината и кукуригането на петела от оградата. 

- Аз не знаех, че той е женен – обади се накрая жената. - Не ми каза туй нещо. 

- От кога се познавате? 

- От миналото лято. Той беше на пазара в града по някаква работа. Магарето му щеше да ме стъпче и тогаз той слезе от колата да провери дали съм добре, да ми се извини. Носеше щайга с червени ябълки и ми подари една. Явно ме е харесал веднага, щото ме покани да ме закара до близкото кафене. Представи се за Пенчо. Каза ми, че е търговец и обикаля пазарите. Разказваше ми, че много искал да има семейство, ама все не се задържал на едно място и затуй още не бил женен. 

- А след туй кога се виждахте? 

- Баща ми имаше дюкянче на пазара. Ходех да му помагам и всеки път Пенчо като идваше в града, минаваше да се видим. Пиехме по кафе, понякога се разхождахме. 

Цанка се замисли. В съзнанието ѝ прелетяха като ято гълъби всички спомени от миналото лято. Особен беше станал Райчо. Не я поглеждаше и сякаш даже беше почнала да му пречи в къщата. Не я докосваше, не показваше, че я обича. Все си намираше някаква работа, та по-малко да се задържа вкъщи. В града ходеше по-често, отколкото преди и нея все не я взимаше със себе си. Имаше дни, в които даже казваше, че може да остане да спи у някой познат, ако до късно се проточи работата му. Тихи сълзи почнаха да се леят от очите на Цанка като осъзна, че когато не е бил с нея, мъжът ѝ е ходил при жената от града. 

- Миналата седмица го чаках – продължи непознатата. - Беше обещал да дойде. Ама започнаха едни дъждове да се сипят, та никакъв го нямаше. На третия ден от дъждовната седмица да беше, когато го видях да идва с магарето си на пазара. Прогизнал беше целият и каза, че само набързо идва да ме види. Тогаз му дадох снимката, дето я бях приготвила за него. Все казваше, че иска да ме гледа, дори когато не може да дойде до пазара. Уверяваше ме, че скоро ще остави таз търговия и ще се установи в града. Говореше, че ще поиска от баща ми да се оженим, щото досега все тайно се виждахме. 

- А защо дойде да го търсиш тука? - попита Цанка. 

Жената се подсмихна, но зад таз усмивка криеше мъката си. Погали с длани корема си и на Цанка ѝ стана ясно защо е тръгнала да търси мъжа ѝ. 

- Татко разбра, че съм бременна. Изпъди ме от вкъщи. Нямаше къде да ида, затуй тръгнах да търся моя Пенчо. Исках да му кажа, че съм бременна, че сега е момента да заживеем заедно и да създадем семейство... 

- ...Но той вече има такова – довърши мисълта ѝ Цанка. - Затуй трябва да си отидеш и да не го търсиш вече. - Гласът ѝ придоби увереност, на която не предполагаше, че е способна даже. В тоз момент беше готова да брани честта си и семейното огнище, независимо от цената. - Нали не мисли, че Райчо ще се посрами пред всички като тръгне с тебе. На мене се е врекъл до гроба. Затуй и деца съм му родила, пък таз къща с нашите ръце сме я построили. Той няма да остави всичко, заради една забежка. Туй е само някаква шашарма̀ в живота му, дето ще я преживее. 

Жената седеше и я гледаше безмълвна, пък от очите ѝ капеха сълзи като бистри поточета. Думите на Цанка я улучиха право в сърцето и то почна да кърви. Докосна пак корема си и сякаш искаше да омилостиви огорчената съпруга, да получи шанса поне да види за малко своя измислен Пенчо. Ама Цанка не трепна. Стана даже от пейката и сякаш я подканяше с поглед да си отива вече. 

- Кажи му поне, че съм била тука. Марина му кажи, че е идвала. 

Цанка кимна, а Марина знаеше, че тя няма да предаде думите ѝ на мъжа си. Стана и тръгна към вратника. За момент се спря и погледна към близнаците. Всеки мъж искаше да има мъжка рожба. А нейният Пенчо имаше даже две. Жена имаше и къща. Всичко си имаше. Туй още повече я убеди, че за него тя е била само една разтуха. Излезе от двора и след нея Цанка затвори. Стопанката на къщата остана до вратника и гледаше Марина, докато не се скри от погледа ѝ. Пък къде щеше да иде, не знаеше и не я интересуваше. 

Разбуди се Райчо по едно време. Чу гласове край одъра си. Отвори си очите и видя двете момченца, които веднага се хвърлиха да го прегръщат, щом видяха, че е буден. Зарадва им се той, а после плъзна погледа си към Цанка. Тя беше седнала на стола и ги наблюдаваше безмълвна. Никаква емоция нямаше на лицето ѝ. Беше сякаш статуя, дето гледаше само живота отстрани. 

- Вече ми е по-добре – рече ѝ Райчо. - Сигурно до утре ще съм напълно оздравял. 

- Дано да е тъй – рече му Цанка. Стана от стола и се доближи до него. Изкара от пазвата си онуй парче бял тюл, завързано с конопена панделка. - Туй нещо беше паднало от потурите ти оня ден – подаде му го тя. 

- А! - изненада се Райчо и го взе от ръцете ѝ. - Отваряла ли си го? 

- Не. За какво да ти гледам нещата. Твоя работа са си. 

Райчо бързо скри под възглавницата снимката и китката здравец, а Цанка му се усмихна и погали лицето му. 

- Трябваше да те послушам аз като ми казваше да се прибера на топло, докато валеше – рече Райчо на жена си. - Нямаше да съм болен толкоз време. 

- Тъй е. Повече трябва да ме слушаш като ти говоря. 

На другия ден Райчо наистина вече беше по-добре. Стана от одъра, излезе на двора, че някоя работа да свърши. Напече го пролетното слънце и сякаш нови сили му даде. Почнаха с Цанка двамата да садят наново каквото могат, че дъждовете бяха помели работата им досега. 

Гледаше Цанка мъжа си, че замислен беше. Като замълчаваха, докато си вършеха някоя работа, той се отплесваше на някъде. Знаеше тя къде ходеха мислите му, ама нищо не му казваше. Чудно ѝ беше де е скрил Райчо снимката на Марина, щото като я търсеше под възглавницата, не я намери. 

След седмица Райчо каза на Цанка, че ще ходи до града по работа. Тя искаше да иде с него, ама той ѝ рече, че няма да се бави и по-добре тя да си стои тука. Отиде той в града и веднага към пазара се отправи да търси Марина. Ама се учуди като видя, че дюкянът на баща ѝ беше затворен. Стоката обрана и там не се виждаше никой. Почна да разпитва другите търговци Райчо и тогаз разбра какво е станало. Бащата на Марина я изгонил, щото тя забременяла от някой пройдоха. Тръгнала да го търси, ама не го намерила. Върнала се да моли баща си да я прибере, ама той не искал. Посрамен вече бил и честта му опетнена. Нямала къде другаде да отиде Марина и цяла вечер се скитала отчаяна по улиците. На сутринта, голяма суматоха настанала на пазара. Хората намерили Марина, провесила се на една греда. Обесила се пред дюкяна на баща си. Поклащали се безжизнено краката ѝ, а по лицето ѝ още не били изсъхнали сълзите. След като я погребал, баща ѝ си обрал стоката и повече на пазара не се вяснал. Никой не знаел нищо за него. 

Тръгна си Райчо с колата към село. Свило му се беше сърцето, а главата му се беше замаяла. Обръч от мъка стягаше гърлото му и той не можеше дъх да си поеме. Накара по едно време магарето да спре колата на черния път. Изкара от джоба на ризата си снимката на Марина. До сърцето си я държеше. Огледа я и сякаш се мъчеше да си спомни колко нежна беше кожата ѝ, колко бели бяха зъбите ѝ. Не се сдържа повече и заплака. А сълзите му се стичаха по фотографията и отразяваха слънчевите лъчи върху себе си. 

Минаваше пладне, когато Райчо се върна в селото. По-състарен и по-болен изглеждаше сякаш само с едно ходене до града. Очите му бяха зачервени и подпухнали, а лицето бледо като на мъртвец. Срещна го неговия приятел Кольо Сакъза. Зарадва му се, че го вижда вече на крака. Мъчеше се да се усмихне Райчо, ама не можеше. Сякаш все искаше да заплаче. 

- Ти май още не си съвсем оздравял – викаше му Кольо. 

- Не съм. Отпаднал съм още. 

- Почивка ти трябва значи на тебе – смееше се Кольо. - Я кажи сега, оная хубава братовчедка на Цанка няма ли да дойде пак на гости? Докато беше болен, майка каза, че видяла жена ти с някаква непозната. Като ми я описа, все едно говореше за момата от снимката. 

- Каква снимка бе, Кольо? - като ужилен подскочи Райчо. - Каква братовчедка има Цанка? 

Кольо му разказа как Цанка го помолила да ѝ прочете написаното на гърба на фотографията, докато той е лежал болен. Райчо слушаше и сякаш не знаеше къде се намира. Сбогува се с приятеля си и тръгна да се прибира. Цанка го посрещна на вратника. Сякаш не беше мърдала от там, откак го изпрати за града сутринта. 

- То обяд мина, ама ако си гладен, да ти сложа да ядеш. 

- Не съм гладен – рече Райчо. - Кольо срещнах. Каза, че някаква жена идвала у нас, докато бях болен. 

- Жена ли? - направи се на учудена Цанка. - Да, сетих се. Една непозната от града се беше объркала. Тука търсеше някакъв Пенчо. Казах ѝ, че такъв в туй село няма. Повече не вярвам да се върне. 

- Няма да се върне. Спокойна бъди. - Вгледаха се в очите Райчо и Цанка. Сякаш с поглед само си казваха всичко, дето искаха, ама на глас ги беше страх да го изрекат. - Ще прибера добитъка в яхъра. 

- Отивай. С децата ще те чакаме под чардака. Ела, като си готов. 

Райчо ѝ кимна и тръгна към обора. Неволно докосна джоба на ризата си. Увери се, че снимката на Марина е още там. Там остана и до края на дните му. До сърцето. 

*Шашарма̀ - бъркотия, суматоха, смут