Вече трети ден не спираше дъждът да се изсипва като из ведро. Черни облаци се бяха скупчили в небето и сякаш искаха да удавят селските къщя. Дворовете се бяха напълнили с вода, щото земята повече не можеше да поеме. Всички посеви, дето селяните бяха направили миналия месец, умираха под тежката водна прегръдка.
Трети ден вече Райчо Генчовски седеше под чардака на пейката и пушеше цигара след цигара, вперил поглед в пространството пред себе си. Сините му очи блуждаеха някъде сред дъждовните капки, а челото му беше набръчкано, щото се беше замислил за нещо и почти се скриваше белегът, който имаше още от малък. От време на време плюваше встрани и забърсваше черния мустак с опакото на ръката си. А накрая изпускаше тежка въздишка от едрото си четиридесетгодишно тяло, която издаваше колко кахъри му тежаха в тоз момент.
Жена му Цанка беше вътре при двете деца, дето им се бяха родили наведнъж преди седем години. Момченцата си играеха край запаленото огнище, а тя надничаше през джама мъжа си и скръстила ръце му се чудеше що не влезе вътре на топло, а седеше навънка в туй студено време. Не издържа и излезе накрая. Предложи му чай или одеяло, с което да се наметне да не измръзне. Ама Райчо махна с ръка и каза, че нищо не ще. Лешниковите очи на Цанка се напълниха със сълзи, дето потекоха по белите ѝ като сирене страни. А устните ѝ с цвят на нар почнаха да треперят.
- Какво толкоз си се замислил бе, Райчо? Трети ден вече все под чардака стоиш.
- Проста ли си ма, Цанке, че не виждаш?! - кимна ѝ да погледне към двора Райчо, издишайки дима от цигарата, който за миг скри лицето му в облак. - Дъждът не спира, всичката ни работа отиде зян. Не ми се мисли на къра какво ще заваря след дъждовете.
- Ще се оправим, не го мисли толкоз.
- Аз ако не го мисля, кой друг ще го стори?! Отивай вътре и ме остави намира.
Цанка сведе поглед и покорно изпълни туй, дето Райчо искаше от нея. Влезе на топло при децата и остана скрита зад пердето, та да наблюдава мъжа си. По едно време го видя как стана от пейката, отиде в яхъра, впрегна сивото магаре и тръгна на някъде в дъжда. Сърцето на Цанка се сви. Не знаеше Райчо ни де отива, ни кога ще се върне. Затуй остана залепена за джама чак до заник, когато видя колата да се задава откъм баира и мъжът ѝ се върна да прибере мокрия и уморен добитък да си почива.
Влезе Райчо в къщата. Дума не продума. Даже децата като почнаха да му се радват, той ги отпъди от себе си. Бръкна в долапа и изкара една дамаджана с ракия. Взе я и излезе пак под чардака с мокрите си дрехи. Цанка въздъхна тежко, дръпна пердето и отиде да сложи на момчетата да се нахранят.
На другия ден Райчо легна болен на одъра и не можеше да стане. Кашляше силно и цялото му тяло се тресеше. Влагата сякаш беше се пропила чак до костите му и умората дето го беше налегнала, не му даваше даже да си отвори очите. Чуваше гласа на жена си и искаше да ѝ каже нещо, ама само някакво мънкане излизаше от устата му и после се унасяше в дрямка. Цанка почна да му слага компреси, с три родопски одеяла го зави, запали огън в одаята, ама краката на мъжа ѝ бяха все тъй студени и той не спираше да трепери.
Седмица вече мина, когато дъждовете почнаха да спират. Малко по малко облаците се разотидоха и пуснаха слънцето да се покаже. Ама Райчо все тъй лежеше на одъра и не отваряше очи. Цанка влезе и дръпна пердето да пусне слънчевите лъчи вътре, проветри му одаята и го погали нежно по главата. Но той не се събуждаше. Тогаз тя взе мокрите му дрехи от земята и тръгна към двора да ги изпере, а после да ги сложи на простора.
Тъкмо щеше да ги слага в коритото с вода, когато от потурите на Райчо изпадна някакъв пакет. Погледна Цанка към нозете си и видя нещо, дето беше увито в парче бял тюл и завързано с конопена панделка. Наведе се и го взе. Огледа го, почуди му се, пък накрая реши да го развърже. Махна тюла и ококори очите си. Вътре имаше снимка и суха китка здравец, вързана с червено конче. На фотографията се виждаше хубава девойка, с широка усмивка, дето разкриваше белите ѝ зъби. Косите ѝ бяха къдрави с прическа като онез жени от града. Перли бяха окичени на врата ѝ и се виждаше, че е облечена в бяла дантелена рокля, ама понеже не беше снимана в цял ръст, не можеше да се види хубаво. Обърна снимката Цанка и видя, че пише нещо на гърба ѝ. Ама тя нали не можеше да чете, не знаеше какво е написано там. Сви ѝ се сърцето и сякаш въже стегна гърлото ѝ. Задави се от сълзи и падна до коритото да плаче.
Подир обед, докато децата си играеха на двора, Цанка чу, че някой вика пред вратника. Излезе навънка и видя Кольо Сакъза, дето беше голям приятел на Райчо. Зарадва му се, щото откакто Райчо легна болен, никой не идваше да го види как е. Покани го вътре и го закара в одаята при мъжа си.
- Все тъй лежи, очите си почти не отваря – жалваше се Цанка.
- Лекар идва ли да го види? - питаше Кольо.
- Не е идвал. Пари нямам, не знам с какво да му платя.
- Аз ще му платя ма, булка. Моя Райчо трябва да се оправи.
И още докато ги каза тез думи, Кольо излезе и отиде да докара селския лекар да прегледа Райчо. Докторът каза, че се е простудил, задето е излизал в дъжда. Ама с компреси и сгряване ще се оправи до няколко дена. Успокои се Цанка от тез думи и благослови лекаря като го изпращаше до вратника. А Кольо го покани да му направи кафе и седнаха под чардака на двора. Докато разговаряха, Цанка все мислеше за туй, че Кольо беше начетен и можеше да чете. Чудеше се как да подхване темата, ама накрая го пита направо:
- Кольо, ти нали можеш да четеш?
- Мога.
Извади от пазвата си Цанка снимката и китката здравец, дето бяха увити в бял тюл. Развърза конопената панделка и подаде на Кольо фотографията.
- Мойта братовчедка от града ми изпрати таз снимка, ама не мога да прочета какво е написала. Ще ми прочетеш ли?
Кольо взе фотографията и я огледа. Усмихна се под мустак и направи одобрителна гримаса, кимайки с глава.
- Хубава братовчедка си имала ма, Цанке – засмя се той и обърна снимката. Зачете се в написаното на гърба и после рече на глас: - „Туй съм аз, такваз е и душата ми – засмяна. Март 1912 година“. Туй е от миналия месец писано, Цанке.
- Да... - замисли се Цанка. - Тогаз ми е изпратила писмото братовчедка ми. Ама късно го получих.
- Докарай я някой ден тука да я видим. Даже не знаех, че имаш братовчедка – не спираше да се смее Кольо.
- Ще я докарам, ще я докарам – усмихваше се насила Цанка.
Подире Кольо стана да си ходи, а тя раздига масата под чардака и отиде в одаята при Райчо. Седна на одъра до него и го гледаше безмълвна. Сякаш не можеше да познае мъжа, дето лежеше там. Чужд ѝ се струваше, далечен.
- Какви си ги вършил, Райчо?! - шепнеше тихо Цанка. - Какво съм ти сторила, че да правиш тез неща зад гърба ми... - и без да може да сдържа повече сълзите си, Цанка скри лицето с дланите си и заплака.
На другата седмица Райчо беше почнал да се оправя. Все по-дълго време оставаше буден и можеше да се надига вече от одъра. Ама все тъй отпаднал се чувстваше и никаква работа не можеше да свърши. Един ден Цанка беше ходила при доктора да му вземе още някой лек, че само с компреси Райчо нямаше да оздравее. И като се връщаше към вкъщи, видя край площада да обикаля една жена.
Цанка замря на мястото си. Облегна се на близкия дувар да не падне. Наблюдаваше жената, която се оглеждаше във всички посоки, сякаш е изгубило се яре. Питаше нещо хората, дето минаваха покрай нея. Ама явно никой не можеше да ѝ помогне и я подминаваха, оглеждайки я с недоверие. Отдалече ѝ личеше, че не е тукашна. Градски дрехи носеше и косата ѝ беше пусната свободно, не носеше забрадка. Позна я Цанка веднага. Замириса ѝ сякаш на китка сушен здравец. Жената беше оная от снимката, дето намери в потурите на Райчо.
Доближи се Цанка до нея, гледайки я с влажен поглед. Непознатата я поздрави и ѝ се усмихна. Благ глас имаше и още по-хубава беше, отколкото на фотографията.
- Загубили ли сте се? - попита я Цанка.
- Търся един мъж. В туй село знам, че живее.
- Кой е тоз мъж? - трепереше Цанка, ама се мъчеше да го скрие. Само гласът я издаваше.
- Пенчо се казва. Пенчо Караславов.
Учуди се Цанка като чу туй име. Нямаше такъв мъж в туй село.
- Как изглежда тоз Пенчо. Не ми е познато името.
- Висок е, - показа с ръка непознатата ръст, с глава по-голям от нейния – има сини очи и черен мустак. А на челото му свети белег, ей тука – и посочи точното място, на което Райчо имаше белег. Получил го беше като малък, когато веднъж се покатерил на едно дърво, клонът се счупил и той паднал.
Още повече се разтрепери Цанка. Не можеше и да преглътне даже от мъката, дето стягаше гърлото ѝ. Не знаеше какво да каже. Мислеше, че е най-добре да се престори, че не знае за кой говори непознатата и да си продължи по живо, по здраво. Ама ако пък беше дала туй описание на някой друг, хората веднага щяха да се сетят за Райчо и да тръгнат да говорят из селото. Знаеше ги тя какви бяха комшиите им. Прокашля се, пък накрая кимна на жената пред нея.
- Знам го. Ще Ви заведа при него.
Усмивка грейна на лицето на чужденката. Тръгна тя с Цанка и вървяха двете безмълвни една до друга. Хората ги гледаха по улиците и поздравяваха Цанка, ама не я питаха коя беше жената с нея. Толкоз различни бяха двете, че сякаш от двата края на света някой ги е събрал на едно място. А този някой беше именно Райчо... Скоро стигнаха до къщата. Децата тичаха на двора и дори не обърнаха внимание, че майка им се прибира. Покани Цанка жената да влезе.
- Тука ли живее Пенчо? - попита учудена непознатата.
- Да. Тука живее. И съм венчана за него. А тез деца, дето тичат в двора са нашите. Близнаци ни се родиха преди седем години.
Жената се олюля на краката си и не можеше да повярва на туй, дето чуваше. Гледаше Цанка в очите и не знаеше дали виждаше омраза към нея или съжаление.
- И никакъв Пенчо не е, ами се казва Райчо.
- Не съм сигурна дали говорим за един и същи човек – усмихна се непознатата, опитвайки се да запази самообладание.
- Същият е. Сигурна съм – продължи Цанка. - Снимка с твоя лик намерих в дрехите му. Увита беше в бял тюл с китка здравец.
Непознатата ококори очите си. Сърцето ѝ заблъска като лудо в гърдите. Като в мъгла сякаш видя ръката на Цанка, която се подаваше към нея, хвана я и я закара под чардака. Седнаха двете жени на пейката и настана мълчание. Чуваше се само детската глъчка от градината и кукуригането на петела от оградата.
- Аз не знаех, че той е женен – обади се накрая жената. - Не ми каза туй нещо.
- От кога се познавате?
- От миналото лято. Той беше на пазара в града по някаква работа. Магарето му щеше да ме стъпче и тогаз той слезе от колата да провери дали съм добре, да ми се извини. Носеше щайга с червени ябълки и ми подари една. Явно ме е харесал веднага, щото ме покани да ме закара до близкото кафене. Представи се за Пенчо. Каза ми, че е търговец и обикаля пазарите. Разказваше ми, че много искал да има семейство, ама все не се задържал на едно място и затуй още не бил женен.
- А след туй кога се виждахте?
- Баща ми имаше дюкянче на пазара. Ходех да му помагам и всеки път Пенчо като идваше в града, минаваше да се видим. Пиехме по кафе, понякога се разхождахме.
Цанка се замисли. В съзнанието ѝ прелетяха като ято гълъби всички спомени от миналото лято. Особен беше станал Райчо. Не я поглеждаше и сякаш даже беше почнала да му пречи в къщата. Не я докосваше, не показваше, че я обича. Все си намираше някаква работа, та по-малко да се задържа вкъщи. В града ходеше по-често, отколкото преди и нея все не я взимаше със себе си. Имаше дни, в които даже казваше, че може да остане да спи у някой познат, ако до късно се проточи работата му. Тихи сълзи почнаха да се леят от очите на Цанка като осъзна, че когато не е бил с нея, мъжът ѝ е ходил при жената от града.
- Миналата седмица го чаках – продължи непознатата. - Беше обещал да дойде. Ама започнаха едни дъждове да се сипят, та никакъв го нямаше. На третия ден от дъждовната седмица да беше, когато го видях да идва с магарето си на пазара. Прогизнал беше целият и каза, че само набързо идва да ме види. Тогаз му дадох снимката, дето я бях приготвила за него. Все казваше, че иска да ме гледа, дори когато не може да дойде до пазара. Уверяваше ме, че скоро ще остави таз търговия и ще се установи в града. Говореше, че ще поиска от баща ми да се оженим, щото досега все тайно се виждахме.
- А защо дойде да го търсиш тука? - попита Цанка.
Жената се подсмихна, но зад таз усмивка криеше мъката си. Погали с длани корема си и на Цанка ѝ стана ясно защо е тръгнала да търси мъжа ѝ.
- Татко разбра, че съм бременна. Изпъди ме от вкъщи. Нямаше къде да ида, затуй тръгнах да търся моя Пенчо. Исках да му кажа, че съм бременна, че сега е момента да заживеем заедно и да създадем семейство...
- ...Но той вече има такова – довърши мисълта ѝ Цанка.
По едно време Райчо чу сякаш гласове в одаята край него. Потърка очите си и ги отвори лениво. Видя жена си Цанка, която му сменяше компреса на главата. Устата му беше пресъхнала, а устните му жадни за глътка вода.
- Цанке, дай ми малко вода.
Цанка му кимна. Тогаз обаче Райчо чу друг глас, който му беше познат.
- Ето ти вода, Пенчо.
Райчо се обърна с подплашен поглед към другата страна на одъра, откъдето чу гласа.
- Маринче?! Туй сън ли е? Бълнувам сигурно... - разтрепери се гласът на Райчо. - Не може да е истина туй.
- Истина е, истина е – обади се Цанка.
- Пийни вода де – подкани го Марина. - Нали каза, че си жаден.
Райчо изпъна врата си и с недоверие почна да пие от чашата, дето Марина му поднасяше. Задави се и се прокашля, докато се почувства по-добре. После пак се облегна назад и гледаше ту към едната жена, ту към другата. Те не му казваха нищо. Гледаха го само със студен поглед, който сякаш връщаше отново болестта в тялото му. След малко се почувства пак замаян и затвори очите си.
На другата сутрин селото осъмна с трагична новина. Всички говореха за едно и също. Райчо Генчовски се споминал през нощта. Разправяха, че на сутринта, когато близнаците отишли да го събудят и да видят дали е по-добре, той не дишал. Казваха, че жена му Цанка толкоз силно изревала от мъка като разбрала, че чак комшиите от другата махала я чули.
Завтекоха се оплаквачки към къщата на опечалената вдовица. Цанка се беше почернила, а децата кротко стояха под чардака на двора и гледаха всичките хора, дето идваха у тях.
- Нали уж беше почнал да се оправя ма, Цанке?! - питаха през сълзи комшийките.
- Тъй беше. Ама нали казват, че преди да се спомине, човек се чувствал тъй, сякаш, че оздравява. Ах, каква мъка! - скри лицето си Цанка и почна да нарежда.
- Ний ще го изкъпем и ще го облечем – обади се друга комшийка.
- Той е готов вече – рече Цанка. - С мойта братовчедка сме го оправили.
Жените се спогледаха учудени, ама нищо не казаха. Имаше такива вдовици, дето не искаха други да къпят мъжете им, а те сами да си ги подготвят за оня свят.
Кольо Сакъза веднага дойде, щом разбра, че приятелят му се споминал. Не можеше да повярва, като стигна таз лоша новина до ушите му. Побърза да изкаже съболезнованията си на Цанка и да ѝ предложи помощта си за каквото има нужда. После влезе в одаята, дето беше сложен вече в ковчега Райчо. Капакът беше затворен и той тръгна да го отваря.
- Недей, Кольо! - извика зад него Цанка. - Не го отваряй! Не искам децата да го виждат.
- Ама те са навънка, Цанке.
- Навънка са, ама все надничат през джама. Не искам да гледат тъй баща си. Нека стои затворен капака. Райчо ще разбере кахъра ми.
Кольо се съгласи с нея. Тогаз погледът му се плъзна в дъното на одаята, дето на един стол седеше облечена в черно жена. Той веднага я позна от снимката и се обърна към Цанка:
- Туй не е ли братовчедка ти?
- Тя е. Маринчето. Дойде вчера на гости. И кой да знае, че още същата вечер Райчо ще се спомине. Сякаш е чакал да я види... - и заплака отново.
- Ама той не е споменавал за нея.
- Не е споменавал, ама много я обичаше. Като сестра му беше.
До края на деня, цялото село се беше изредило да дойде и да изкаже съболезнованията си на опечалената вдовица. Ама никой не можеше да види за последно Райчо, щото капакът на ковчега беше все тъй затворен. А децата кротуваха под чардака, докато за тях се грижеше Марина, представяйки се за братовчедка на Цанка.
- Аз видях вчера като вървяхте двете от площада – казваше една стара клюкарка, дето знаеше всичко, което ставаше в селото. - Ама не знаех, че сте братовчедки. Не приличаш на тукашна.
Марина само се усмихваше вяло и после пак се обръщаше към близнаците, опитвайки се да ги разсее.
На погребението, двете жени бяха застанали най-отпред до затворения ковчег. Едната държеше за ръка едното от децата, а другата – другото. Слушаха безмълвни словото на селския поп, дето беше дошъл да изпрати Райчо на оня свят. По едно време Цанка се обърна към Марина. Спогледаха се в очите, от които капеха сълзи. После си хванаха ръцете съучастнически и сякаш в тоз момент в главите и на двете се разигра отново сцената от оная вечер.
Райчо се беше събудил пак. Цанка му донесе топла каша, за да се нахрани. Той беше целия в пот и тялото му се тресеше. Казваше, че е имал странен сън. Че край одъра му е имало и друга жена.
- Че каква друга жена може да има край одъра ти? - засмя се Цанка. - Само аз съм ти жена. Виж каква хубава каша съм ти сготвила – и започна да му дава една по една лъжици от яденето.
- Горчиво е – мръщеше се Райчо като малко дете.
- Тъй ти се струва. Забравил си вкуса на яденето, след толкоз лекарства, дето изпи.
Подчини се Райчо и изяде всичката каша. После се облегна пак на възглавницата. Тогаз в одаята дойде Марина. Вода му носеше.
- Жаден ли си? - попита го грижовно. - Пийни си.
- Не! Не! Аз пак сънувам! - уплаши се отново Райчо и започна да се тресе на одъра.
- Не сънуваш, Райчо. И любовницата ти е тука – каза му Цанка.
- Не! Не е вярно!
- Вярно е. Хубаво ни виж, двете заедно, една до друга.
- Тъй ни запомни – обади се Марина. - Нека туй да е последното, дето ще видят измамните ти очи.
И щом каза туй Марина, лицето на Райчо мигом посиня. Очите му се ококориха и сякаш щяха да изскочат. Хвана се той за врата, щото почна да се задушава. Започна да рита с крака на одъра, да се превива наляво и надясно, щото коремът го болеше. Накрая пяна се показа от устата му и след малко се просна настрани. Безжизнен беше. Спря да мърда и да диша. Беше отровен.
След погребението на Райчо, Марина остана да живее в къщата при Цанка и близнаците. Скоро бременността почна да ѝ личи и казваха на хората, че бащата бил пройдоха, който избягал веднага, щом разбрал, че ще има дете. А тя нямала къде да отиде, щото баща ѝ я изгонил и затуй дошла да живее тука. Трудно им беше на двете жени да се оправят сами, без мъжка ръка в къщата, ама намираха начин да припечелват по някоя пара. Ходеха да работят на полето за по-заможните селяни, гледаха си плодове и зеленчуци в двора и някак успяваха да се оправят. Никой не разбра как тъй досега Цанка не беше казвала, че има братовчедка, а изведнъж толкоз близки да са си с Марина, сякаш цял живот заедно за били. А двете жени отнесоха в гроба тайната, дето ги беше сближила толкоз много изведнъж.
*Шашарма̀ - бъркотия, суматоха, смут
Коментари
Публикуване на коментар