Малолетни престъпници - 1

Йоан
Мечтателят

Той беше добър човек. Имаше късмет в живота си и постигна много. Успя да натрупа голямо богатство. Бизнесът му започна от малка ферма на село, а в последствие прерасна в голямо имение. Намери си прекрасна годеница. Тя дори скоро щеше да му роди първия син.
Живееше близо до морето. По-точно светът бе негов дом. Обичаше много да пътува. Направи околосветско пътешествие с жена си. Харесваха му пътешествията и приключенията, които ги съпровождаха. Посетиха заедно Африка и там помогнаха на няколко бедни африкански семейства. Обичаше благотворителността. Имаше пари и никога не пропускаше възможността да помогне на някой изпаднал в нужда.
Не пропускаше и възможността да поглези близките си. Правеше скъпи подаръци на жена си. А детето му щеше да бъде обсипано с най-различни играчки. Обичаше много и майка си. Нямаше как да не й го показва винаги, когато може. И на нея подаряваше много неща, но знаеше, че най-голямото й щастие е да бъде до него.
Всъщност този човек все още не съществуваше. Това бе образът, в който Йоан искаше да се всели като порасне. Сега бе едва на петнадесет години. Живееше с майка си и пастрока си в една колиба на село. Животът му бе труден. Къщурката беше от кирпич, а покривът стар и течеше вода винаги, когато валеше по-силен дъжд. Беднотията бе награбила семейството. Храната понякога не достигаше. Майка му Роса работеше неуморно на лозето на един богаташ. От друга страна пастрокът му по цял ден киснеше в кръчмата и давеше миналото си в алкохол.
Йоан също работеше. Макар и само на петнадесет, момчето знаеше, че трябва да изкарва пари за прехрана по някакъв начин. Всички стари хора от селото, когато имаха нужда от помощ викаха Йоан. Плащаха му, дори и малко, за всяка една боядисана ограда или помагане с покупките на някоя старица. Баща му го бе научил да помага винаги вкъщи. За жалост той почина рано от коварна болест.
Пастрокът му по нищо не приличаше на покойника. Той бил заможен човек на времето. Обаче алкохолът и хазартните игри са надделели над чувството му за мярка. Пропилял всичкото имане на семейството си. Родителите му го изгонили от дома им и той останал сам. Превърнал се в истински алкохолик. За нещастие Роса се влюби в него. Заживяха заедно преди две години. Тя се надяваше до някаква степен той да замести бащата на Йоан, но сгреши. Пастрокът на момчето се държеше ужасно с него… Понякога дори взимаше парите, които детето си бе изработило, за да ги даде за пиене. Удряше му по някоя плесница, за да си мълчи пред Роса.
Йоан беше красиво дете. Имаше черни къдрави коси, като майка си. Очите му бяха тъмни и имаха дълбок поглед. Беше ги наследил от баща си. Кожата му беше бяла и чувствителна. Много лесно се нараняваше. Имаше много рани заради този малък недостатък на тялото си. Беше свикнал да вижда кръв по ръцете и краката си дори и след някое леко одраскване. Момчето беше и много ученолюбиво. Радваше се, че поне училището бе безплатно. Все някак се справяше майка му, за да купи учебници и тетрадки. Йоан обичаше да чете книги. Беше изчел всички приключенски романи, които имаше в училищната библиотека. За това беше такъв мечтател. Обичаше да си мечтае как един ден живота му ще се промени. Искаше да постигне нещо. Вярваше във вълшебства и в това, че няма нищо невъзможно. Това бе Йоан – Мечтателят…
Майка му искаше той да има хубаво бъдеще. За жалост виждаше в колко трудно положение се намират. Ядосваше се, че вторият й мъж не й помага с нищо. Съжаляваше, че въобще му е позволила да живее в дома й.
- Той е просто един пияница. – сподели тя с една стара жена, с която работиха на лозето в силната жега – Когато се запознахме беше различен. Успя да ме заблуди. Повярвах му, че е добър човек. За жалост съм сгрешила. Иска ми се ако можех да поправя грешката си…
- Винаги можеш да поправиш грешката си. – посъветва я приятелката й, докато слагаше поредната чепка грозде в кофата – Не исках да ти казвам, за да не ме помислиш за клюкарка, но… - за миг замълча.
- Какво има? – спря с работата си Роса и я погледа – Говори, жено!
- Йоан… За детето става дума… - погледна я с угрижена физиономия жената – Веднъж минавах покрай дома ти. Беше миналата седмица… Детето се беше прибрало към обяд. Чух как пастрокът му го караше да се върне назад. Искаше момчето да му намери от някъде пари за алкохол. Каза му, че дори ако се наложи да проси от хората. Сина ти се разплака и… - тя замълча.
- Какво стана после? – попита с тъжни очи Роса.
- Той го удари…
Една вечер Роса се прибра уморена от работа. Влезе прегърбена в малката колиба. Завари мъжа си пак пиян. Йоан стоеше срещу него на масата и си учеше уроците. Детето стана, за да прегърне майка си и после пак продължи да учи. Пастрокът му обаче само погледна с неясен поглед бедната жена и си наля ракия в чашата.
- Кога ще ми направиш нещо за ядене? Късно е вече, а още не съм хапнал нищо. – измърмори той.
- Детето също ли не е вечеряло? – попита с почуда Роса – Защо не си направил нещо за ядене за Йоан?
- Той е твой син. Не е мой. – фъфлеше пияницата – Хайде направи нещо за ядене! Гладен съм. – заповеднически каза той.
- Няма. – заяви Роса. Йоан за миг отдели погледа си от учебника и погледна към майка си. Пастрокът му също извърна погледа си към жената. – Ако си гладен да си беше направил нещо. Аз ще нахраня детето си. За себе си мисли сам.
На Роса й писна да се прибира късно вечерта и да продължава с къщната работа. Тя беше осъзнала, че мъжа й е безполезен. Вече дори беше убедена, че ако след смъртта на бащата на Йоан си беше останала сама с детето, щяха да се чувстват по-добре. Беше решила, че е дошъл моментът да поправи грешката си и да приключи с това веднъж завинаги. Виждаше колко зле се държи пияницата с детето й. И пет пари не даваше какво става с Йоан, а си мислеше, че ще може да замести поне малко баща му. Тя го търпеше достатъчно време, за да осъзнае кое е най-добро за нея.
- Какво каза? – попита той и се изправи от стола си – Не искаш да ми сготвиш ли? – и се приближи до Роса.
- Виж се на какво приличаш! Всяка вечер се повтаря едно и също. Ти не работиш и очаквах поне малко да полагаш грижи за сина ми. Но и това не правиш. По цял ден се наливаш с алкохол. – каза му с треперещ глас жената, гледайки го в зачервените очи с нетрезвен поглед.
- Не ми говори така! – ядоса се той и в яда си блъсна стола в стената, и го счупи.
- Какво правиш? – уплашена го попита Роса и погледна към Йоан, който се стресна от случилото се.
- Върви и донеси чука с пироните от работилницата да поправя стола! – заповяда пастрокът на детето.
Йоан погледна майка си и тя му кимна с глава. Той покорно излезе навън. Отиде в работилницата, която се намираше в края на дворчето. Представляваше една схлупена барака, където имаше различни инструменти. Беше тъмно и детето се ориентираше трудно. Намери чука, но не виждаше пироните. Тогава чу крясъци от къщата. Майка му се караше с пастрока му. Детето се разтрепери. Продължаваше да търси пироните. Крясъците не спираха. Йоан намери каквото му трябваше и се обърна към колибата. Изведнъж крясъците спряха. Той обаче не спираше да трепери. Държеше в едната си ръка чука, а в другата пироните. Тръгна с бавни крачки напред.
Когато прекрачи прага на дома си, Йоан се стъписа. Пред очите му бе нарисувана страшна картина. Майка му лежеше на пода неподвижна. Беше насинена и окъпана в кръв. Пастрокът му коленичеше до нея и се беше разплакал. Беше я убил. Йоан изпусна на пода пироните, които държеше в лявата си ръка. Те се разпръснаха наоколо. От шума пияницата разбра, че детето е зад него и е видяло какво се е случило. Нямаше смелост да се обърне и да го погледне в очите.
Йоан гледаше майка си безмълвен. Трепереше. Беше уплашен. Беше тъжен. Не осъзнаваше какво точно се бе случило. Очите му не спираха да гледат кръвта. Погледът му се премести бавно към пастрока му. Сега го мразеше повече от всякога! Той уби майка му! С плахи стъпки момчето тръгна към него с чука в ръка. Приближи се и… удари го по главата. После втори път. И трети. Пастрокът му падна на пода до Роса. Йоан бе опръскан с кръв. Уби го. Когато се увери, че той е мъртъв, пусна окървавения чук на пода.
Очите му бяха широко отворени. Беше втренчен в труповете в краката му. Дишаше бързо. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Треперенето не спираше. Той все още не можеше да осъзнае какво се бе случило. Не осъзнаваше постъпката си… Уби човек!
Мечтите на Йоан останаха заключени зад решетките. Целият му живот щеше да премине там. Той беше извършил убийство. От мечтател, жадуващ за по-добър живот, той се превърна в малолетен престъпник.
Никое престъпление не остава безнаказано.