Малолетни престъпници - 10 (Финал)

Даниел и Габи
Влюбените

Беше вечер. Вече се бе стъмнило и по-това време нямаше много хора по улиците. Зимата наближаваше с пълна сила и всяка нощ бе по-студена от предната. Диана отиде в стаята на дъщеря си. Искаше да види дали Габи си е легнала вече, защото беше казала, че ще учи за контролно. Обикновено се затваряше в стаята си и не излизаше дълго време, докато не е сигурна, че е подготвена за предстоящото изпитване или тест. Майка й отвори вратата на стаята и видя, че лампата е загасена. Реши, че Габи вече спи. Доближи се до леглото, но нея я нямаше. Диана запали лампата на нощното шкафче и когато се увери, че дъщеря й не е в леглото си, излезе бегом от стаята.
- Марти! Марти! – викаше тя с треперещ глас на съпруга си – Габи я няма! Габриела не е в стаята си!
По улицата беше пусто. Не се виждаше никой, освен силуета на едно момиче. От време на време някой автомобил минаваше покрай нея и момичето поглеждаше към него. Но никой не спираше. Това беше Габи. Тя беше на шестнадесет години. Имаше кестенява коса, която бе скрита под зимната шапка. Кожата й бе бледа, а очите светли. Беше облякла дебело зимно яке и се опитваше да не мисли за студа, който изпитваше в този момент. Вървеше по улицата и се оглеждаше наоколо. От време на време изваждаше от джоба си мобилния телефон и поглеждаше колко е часът. После отново го прибираше и разтриваше дланите си една в друга, опитвайки се да ги стопли. Тогава видя фаровете на една кола, която приближаваше зад нея. Тя се обърна назад. Автомобилът спря пред Габи. Тя погледна към предното стъкло, усмихна се и се качи.
- Вече мислих, че няма да се появиш. – каза тя на момчето, което шофираше колата и го целуна.
- Просто не можах по-рано да изляза с колата на баща ми. – отвърна тъмнокосото момче, гледайки я с черните си големи очи.
- Знам, че ако те хванат, ще те убият. – засмя се Габи – Ако баща ти разбере, че си взел колата му и я караш без книжка…
- Нека не мислим за това. Май ти е студено… - свали якето си момчето и зави Габи – Така ще се стоплиш.
- Къде мислиш да ме заведеш, Даниел? – с усмивка попита тя.
- На едно специално място. Изненада е.
- Обичам изненадите. – целуна го отново тя и потеглиха с колата.
Даниел и Габи се познаваха от около година. Бяха се срещнали в училище. Той беше нов там и след време станаха гаджета. Вече няколко месеца бяха заедно и твърдяха, че се обичат. Не издържаха много време да са разделени един от друг. Използваха всеки един удобен момент да се видят. А тази вечер, бе по-специална. Навършваха се девет месеца откакто са гаджета. Даниел имаше изненада за Габи и нямаше търпение да й я покаже. Нямаше възможността да го направи през деня, а и й беше обещал, че тази вечер ще вземе колата на баща си, за да й докаже, че може да шофира.
Паркираха на едно пусто място. Беше висок хълм, от който се виждаше града и всички светлини от сградите приличаха на малки звезди на земята. Небето също се преливаше от светли нюанси заради изгрялата пълна луна. Габи се смая от величествената гледка. Слезе от колата и се огледа наоколо. Беше възхитена. Обърна се към Даниел, който вадеше от багажника едно одеяло и кошница с плодове.
- Не би ми отказала един пикник, нали? – усмихна й се той.
- Невероятен си! – целуна го и се сгуши в него Габи – Обичам те!
- И аз теб. Знаеш го.
Сложиха одеялото на влажната от нощната мъгла трева и седнаха на него. Сгушиха се един в друг и се загледаха в светлините на града. Бяха безмълвни. Сякаш се разбираха и без думи. От време на време се поглеждаха в очите и щом откриеха онази светлина, която издаваше щастието и на двамата от любовта им, се целуваха и отново изгубваха мислите си в мрака, спуснал се над сградите пред тях.
Габи усети как Даниел я притисна към себе си. Започнаха да се целуват. Този път беше различно. Той сякаш беше като хищник, а тя неговата жертва. Дори усещаше болка от целувките му. Той започна да разхожда ръцете си по тялото й. Габи го спря и се опита да го отблъсне. Разбра какво искаше от нея, но тя не беше готова. Даниел не се отказваше. Тя го блъсна и се изкопчи от ръцете му. Изправи се и си оправи дрехите.
- Не съм готова. Бяхме се разбрали за това, нали?! – с ядосан глас попита Габи.
- Вече мина толкова време… - с недоволство отвърна Даниел.
- Искам да се прибирам. Закарай ме вкъщи! – довърши тя и се качи в колата. След малко Даниел прибра одеялото и влезе при нея.
- Съжалявам… - погледна я с разкаян поглед.
- Окей. Искам да ме откараш. Да тръгваме!
Даниел запали колата и потеглиха отново към града. През целия път бяха мълчаливи. Нощта не мина така, както се надяваха. Накрая цялата изненада и прекрасния момент на романтика бе развален. Даниел се почувства виновен. Ядосваше се когато Габи не му казваше дали му е сърдита или не. За него мълчанието бе по-болезнено дори и от всички крясъци на света, а тя имаше навика да бъде мълчалива, когато се е случило нещо, което не й се харесва.
- Ще ми кажеш ли дали ми се сърдиш? – поде отново момчето.
- Не искам да говорим за това.
- Поне ми кажи дали ще ми простиш. – погледна я той – Хайде, Габи, кажи ми нещо! Знаеш, че мълчанието ти ме убива!
- Напред! – изкрещя момичето – Погледни напред!
Беше късно. Чу се клаксон и скърцане на гуми. После удар и… всичко заглъхна в нощта. Даниел блъсна странично една кола на пътя. С Габи бяха добре, но гледаха шокирани ударения автомобил навън. Даниел слезе от колата и се доближи. Габи го последва. Видяха, че в автомобила, който са блъснали е имало мъж. Той беше мъртъв, окъпан с кръв зад волана. Габи падна от уплахата и започна да плаче, гледайки трупа. Даниел й помогна да се изправи и я прегърна. И двамата трепериха заради случилото се.
- Габи! Габи, успокой се! – молеше я момчето, защото слушайки стоновете й и той губеше самообладание.
- Ние го убихме! – хлипаше тя – Убихме го!
Даниел се огледа наоколо. Видя, че няма никой друг на улицата. Никой не бе видял случилото се. Той се възползва от това и опита да вкара Габи в колата. Тя се дърпаше и не спираше да плаче.
- Какво ще правим? Трябва да повикаме помощ. – презсълзи каза тя.
- Не. Няма да викаме на никого. Трябва да се махнем от тук преди някой да ни е видял. – и когато я сложи на седалката, той се качи зад волана – Никой не бива да научи за случилото се! Чуваш ли ме? Кажи ми! – повиши тона на гласа си той.
- Добре. Добре. – панически отвърна Габи.
- Обещай ми, че ще си мълчиш за това!
- Обещавам! – и доволен от отговора, Даниел запали колата и бързо се отдалечиха от мястото на катастрофата.
Габи влезе в къщата през входната врата. Сякаш беше забравила, че на излизане се бе промъкнала през прозореца, за да не я видят родителите й. Щом затвори вратата видя, че майка й е легнала на дивана, а баща й беше заспал на стола, четейки вестник. Събудиха се, щом вратата се затвори. Те подскочиха уплашени и видяха, че дъщеря им е вкъщи.
- Габриела, къде беше? – попита я строго баща й.
- Знаеш ли как се притеснихме за теб? Защо го направи? – доближи се майка й.
- Ще ни кажеш ли къде беше? – след известно мълчание продължи Мартин и очакваше да получи отговор. Габи не каза нищо. Прегърна го безмълвна и заплака. – Какво се е случило? – угрижи се баща й.
- Миличка, какво стана?
- Нищо… - опита се да се успокои Габи и избърса сълзите си – Скарахме се с една приятелка…
- Не искам да излизаш повече без да си ни предупредила. Обещаваш ли? – попита я Мартин.
- Обещавам, татко! – погледна родителите си с невинен поглед, издаващ тъгата й. След това се прибра в стаята си и не спря да плаче цялата нощ.
На следващият ден Габи се срещна с Даниел в училище. Той я прегърна. И двамата имаха тъжни изражения на лицата си. Очите им бяха зачервени и уморени. Изпитваха вина за случилото се предната вечер, но знаеха, че ако някой научи, че те са блъснали онзи мъж, ще стане по-лошо. За това се бяха разбрали да си мълчат.
След часовете обикновено те ходиха в парка или на някое кафене. Прекарваха по-голямата част от следобеда заедно. Този ден обаче Габи искаше да се прибере вкъщи. Единственото, което искаше бе да се затвори в стаята си и да не излезе от там до следващата сутрин, когато отново трябва да бъде на училище. Даниел не се разсърди. Дори я разбираше и й каза, че той също би искал на направи това. Разделиха се пред училището и си обещаха да се чуят по-късно по телефона. Габи се качи на автобуса за дома си, а Даниел тръгна пеша, защото не живееше много далече.
Момичето стигна пред къщата. Качи се по стълбите на верандата и видя, че има оставен вестник пред входната врата. Взе го и забеляза, че на първата страница имаше статия за катастрофата предната вечер. Тя отвори вратата с треперещи ръце и щом влезе вкъщи, седна на стола и започна да чете. Пишеше, че някой е блъснал автомобила и след като е видял, че е убил шофьорът е избягал. Имаше снимка на загиналия. Габи се разплака. Изпусна вестника на пода и скри лицето в дланите си.
Малко по-късно се прибра в стаята си. Беше по-изморена от когато и да било. Легна на леглото си и затвори очи. Искаше й се да поспи, поне за миг да не мисли за катастрофата. Тогава чу звука от мобилния си телефон. Беше получила съобщение. Помисли си, че е от Даниел и побърза да го прочете. Не беше обаче от него, а от някой, чийто номер бе скрит. Съобщението гласеше следното: „Знам какво се случи снощи!”. Габи се ужаси. Пусна телефона на леглото си и се отдръпна на страна. Беше уплашена. Някой знаеше, че тя и Даниел са убили мъжа при сблъсъка.
- Дани, - с треперещ глас се обади тя на гаджето си – някой знае…
- Какво знае?
- Някой знае какво се случи снощи.
- Но от къде?! Как?! – паникьоса се момчето.
- Не знам. Не знам как, но ми прати съобщение на мобилния. Някой ни е видял. – не спираше да плаче Габи.
- Успокой се! Трябва да сме силни и да вярваме, че всичко ще е наред. Моля те! Опитай! – опитваше се да я успокои момчето.
На сутринта се срещната отново в училище. Бяха много притеснени. Даниел имаше да каже нещо на Габи. Заведе я във физкултурния салон. Там нямаше никой. Даниел извади от джоба си едно малко бяло листче и го подаде на Габи.
- Това беше оставено на вратата на къщата сутринта. – притеснено каза той – Същите думи като от твоето съобщение. Този човек знае къде живея! – с насълзени очи седна на пейката момчето.
- Какво ще правим? – прегърна го Габи.
- Не знам. Но не трябва никой да научава за това.
- А ако стане по-лошо? Ако започне да ни изнудва?
- Ще правим каквото иска. – погледна я Даниел – Не бива полицията да разбере, че ние сме виновни за онази катастрофа. Разбираш ли? Ще стане много лошо. – Габи кимна с глава и се сгуши в него.
По-късно двамата излязоха заедно от училище. Хванаха се за ръцете и отидоха в едно заведение за бързо хранене. Седнаха на една маса, след като си взеха по бургер и започнаха да се хранят. Бяха мълчаливи. Всеки се бе отнесъл в своите мисли, които в този момент може би бяха едни и същи, а именно катастрофата. От време на време си разменяха по някой поглед и се усмихваха, макар и с болка един на друг.
Мобилният на Даниел позвъня.
- Ало?! – обади се той.
- Знам какво се случи онази нощ. – чу се дебел мъжки глас – Знам, че ти и гаджето ти убихте човек.
- Какво искаш? – разтрепери се Даниел, а Габи го гледаше с притеснение, виждайки изражението на лицето му.
- Искам пари. Не ме интересува от къде и по какъв начин ще ги намерите с приятелката ти.
Малко по-късно разговорът приключи. Момичето очакваше с нетърпение да разбере кой е бил и какво е казал. Даниел обаче все още не можеше да се съвземе след като чу гласа на човека, който му се обади. Той трепереше, беше уплашен. Габи се доближи до него и го прегърна.
- Той иска пари. Много пари, за да не ни издаде. Заплаши да навреди на нас и на родителите ни.
- Не! – ужаси се момичето и се разстрои.
- Трябва по някакъв начин да му намерим сумата. Дори ако се наложи ще откраднем от близките си, но трябва да му платим. Не бива никой да разбере за това, Габи. Иначе сме изгубени!
Вечерта Диана и Мартин вечеряха, а дъщеря им беше в стаята си. Не искаше да се храни. Те бяха притеснени, но не настояваха да вечеря, за да не се почувства по-зле. Говориха за работа. Мартин беше полицай и разказваше на съпругата си за случилото се през деня. Опитваше се да я разсее, за да не се тревожи толкова за Габи. Тогава някой позвъни на вратата. Диана погледна с почуда съпруга си и отиде да отвори. На вратата нямаше никой. Жената се огледа, но не видя никой наоколо. Погледна в краката си и видя, че някой е оставил плик. Тя го взе и влезе в къщата.
- Кой беше? – попита Мартин.
- Нямаше никой. Беше оставен този плик, който е… за Габи.
- Може би нашето момиче си има ухажор. – засмя се Мартин.
- Ще отида й го дам.
Диана влезе при дъщеря си в стаята. Видя, че Габи не учи, а просто лежи на леглото, гледайки към пода. Тя й даде плика и излезе. Габи побърза да го отвори и с нервни движения го разкъса. Вътре имаше снимка и малка бележка. На снимката беше мъжа, който загина в катастрофата, а на листа пишеше: „С гаджето ти го убихте!”.

Следващият ден Габи не отиде на училище. Даниел беше много притеснен, когато не я видя да слиза от автобуса. Звънеше й няколко пъти на мобилния, но тя не му отговаряше. Той се питаше къде ли може да е отишла и защо не го е предупредила, че няма да е на училище. Реши, че е по-добре да я открие и да разбере какво се случва, вместо да стои и да кара часовете. Излезе от училището и хвана автобуса, с който обикновено Габи се прибираше. Първото място където щеше да я потърси бе дома й. По пътя, автобусът минаваше близо до езерото на града. Даниел се вгледа случайно натам и… видя я! Габи беше там! Той помоли шофьора да спре и слезе от автобуса. Побягна към малкия дървен кей с разтуптяно от притеснение сърце.
Габи беше сама. Наоколо не се виждаше никой друг. Езерото беше красиво, но по това време на годината приличаше на някой от водите край Антарктида. Момичето гледаше към водата и плачеше.
- Габи?! Какво правиш тук? – тя чу гласа на Даниел и се обърна – Защо си тук?
- Не издържам… - едва прошепна Габи.
- Какво има? Заради катастрофата ли? – доближи се до нея и я прегърна той.
- Не мога да понеса вината. Не мога да понеса изнудването. По-добре е да умра! – плачеше тя.
- За какво говориш? – изплаши се от думите й Даниел.
- Искам да умра и да се свърши с това. Не издържам повече.
- Не говори така! – притисна я към себе си момчето – Двамата ще се справим с това. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Повярвай ми! Не искам да правиш глупости.
- Какво бих правила без теб? – погледна го с тъжните си очи Габи.
- Няма да ти позволя да разбереш. – усмихна й се Даниел и я целуна.
След това двамата тръгнаха пеша към дома на Габи. Даниел не я остави и за секунда извън обятията си. През целия път й повтаряше колко много я обича и че никога не би й позволил да извърши някаква глупост. Уверяваше я, че заедно ще намерят решение на проблема, в който са се забъркали. Когато стигнаха пред къщата, тя го помоли да остане с нея докато родителите й се приберат от работа. Даниел не искаше да й отказва. Прекараха целия следобед заедно. Това помогна на Габи да се почувства по-добре и да усети, че наистина не е сама във всичко това, че Даниел ще е винаги до нея.
Сутринта, когато Габи се събуди, родителите й вече бяха излезли. Тя се облече и се приготви за училище. Малко преди да тръгне към спирката видя, че някой е пред къщата. Тя побърза да излезе и навън имаше едно момче, което щом я видя побягна. Габи тръгна след него. Успя да го достигне и го спря. Събори го на земята и го обърна към себе си. Беше го виждала и преди. Дори беше сигурна, че учи в нейното училище.
- Кой си ти? Какво правеше пред дома ми?
- Нищо… Просто едно момче ме накара да оставя един плик.
- Какъв плик? Ти ли оставяш онези неща? Ти ли ме заплашваш? – сипеха се въпросите от устата на момичето.
- Да те заплашвам? Не! – изненада се момчето – Гаджето ти искаше да те зарадва с някаква картичка. Не искаше да ти я даде лично, защото така си щяла да се зарадваш повече.
- Гаджето ми? За кого говориш? Каква картичка?
- Пликът. Даниел мисля, че е момчето, което ме накара да го оставя пред дома ти. Само това е.
Габи беше объркана. Не разбираше какво става. Остави момчето да си отиде, а тя се върна пред къщата. Взе пликът, който беше оставен пред вратата и го отвори. Отново бележка!
„Остава малко време, преди да съм разказал какво зная.”
Тя осъзна всичко. Не й се искаше да повярва, но очевидно Даниел бе този, който й изпращаше заплашителните бележки. Тя за малко щеше да се самоубие, защото те я водиха вече до полуда! Влезе в къщата и седна на дивана във всекидневната. Гледаше безмълвна бележката и очите й се насълзиха. Не знаеше какво да си мисли. Не знаеше на какво и на кого да вярва. Като си помислеше за всички хубави моменти с Даниел, всички думи и подкрепата, за уплахата му след катастрофата… После се сещаше за думите на момчето, което остави плика.
Без да губи повече време, Габи написа съобщение от мобилния си на Даниел: „След час ела в парка. Ще те чакам до фонтана.”. След като го изпрати, отиде в стаята на родителите си. Отвори нощното шкафче на баща си и взе от там пистолета, който той държеше. Скри го в джоба на якето, което облече. Излезе набързо от къщи, с треперещи крайници.
По-късно Даниел беше вече в парка. Приближаваше към фонтана и видя, че Габи го чака. Не разбираше защо е пожелала да се видят именно на това място, след като имат часове в училище. Когато стигна до нея, той я прегърна и опита да я целуне, но тя се отдръпна.
- Какво има? – попита Даниел.
- Ти ми кажи.
- Не те разбирам.
- Наистина ли? – със студенина говореше Габи.
- Защо ме повика тук? Няма ли да ходим на училище?
- Има нещо много по-важно от училище. Знаеш, че бях на крачка от това да сложа край на живота си, заради вината, че с теб убихме един мъж и заради изнудването на някой, който ни е видял.
- Защо ми го напомняш? – с недоволство попита момчето.
- Защото открих кой ме заплашва.
- Кой? – изненада се Даниел.
- Ти! – прошепна в ухото му Габи.
- Какви ги говориш?
- Знам, че ти пишеш онези бележки. Знам всичко. Не ме лъжи!
- Габи, какво ти е?
- Седни! – бутна го към фонтана тя и той седна. Габи седна до него и допря дулото на пистолета до корема му. Даниел се ужаси и се разтрепери.
- Как научи?
- Няма значение. Кажи ми защо?
- Баща ми ме принуди. Той видя, че колата му е блъсната. Не издържах и му разказах за случилото се. Той измисли всичко това и дори ме заплаши. Той ме накара да те изнудя. Искаше пари. – насълзиха се очите му.
- И ти реши да го послушаш? – с недоверие продължи Габи.
- Нямах избор… Но трябва да знаеш, че ти нямаш вина. Аз шофирах онази нощ. Ти не си убила никого. Няма защо да се чувстваш виновна. Ти си напълно невинна.
Тя се замисли. Наистина тя не бе убила онзи мъж, защото не е карала колата, но изпитваше вина, защото си бе премълчала. Ако знаеше, че собственото й гадже я изнудва и я кара да изгуби самообладанието си, заради заплашителните бележки, щеше да разкаже всичко на родителите си и на полицията. Тогава дори би почувствала, че е извършила нещо добро. Но не. Тя бе предпочела да защити Даниел. Мислеше си, че той я обича и не искаше да му навреди.
- Прав си. – прошепна тя – Но заради теб си премълчах. Оставам си виновна, защото исках да те защитя. Аз съм ти съучастница.
- Габи, махни този пистолет. Моля те!
- Не… - гледаше го в очите тя – И ти можеше да ме защитиш. Можеше да ми кажеш всичко отначало, а не да ме измъчваш с вината ми.
Тогава Даниел се опита да изтръгне пистолета от ръцете й. Паднаха на земята и започнаха да се боричкат. Габи не искаше да го остави да й вземе оръжието. Тогава някой натисна спусъка. Чу се изстрел, който прогони гарваните от дърветата наоколо. След миг потече наоколо като поточе алена кръв. Габи падна, а Даниел се надвеси над нея. Гледаше я със сълзи в очите. Беше я прострелял. Взе ръката й и не отделяше очите си от нейните. Тя не можеше да каже нищо. Погледът й бе спокоен, дори не показваше тя да го обвинява, че я е прострелял. Стисна ръката му, но след миг силата й отслабна. Умря, гледайки го и дори имаше лека усмивка на устните си. Даниел заплака и допря глава до безжизненото й изстиващо тяло.
Хората, които са били наблизо и чули изстрела се бяха събрали наоколо. Бяха повикали полицаи, които отведоха Даниел и тялото на Габи. Успяха да заловят и бащата на момчето. Даниел прекара две години в дом за малолетни престъпници. Когато навърши пълнолетие бе преместен в затвора. Не живееше дълго, но прекара най-ужасните няколко години от живота си. Вината за смъртта на Габи, единствената му любов, не го напускаше дори и за миг. Накрая всички казваха, че тъгата и болката му за Габи го е убила.