Ана
Перфектната
В къщата се чуваше пиано. Някой свиреше. Звукът идваше от дъното на коридора. Там беше салонът по музика. Едно момиче на около тринадесет години стоеше пред музикалния инструмент и свиреше красива мелодия. Пръстите й се разхождаха по клавишите и звукът, който възпроизвеждаше беше вълшебен.
Момичето се казваше Ана. Имаше черна коса вързана на две плитки с червени панделки. Очите й бяха тъмни и красиви. Лицето й беше закръглено и миловидно. Носеше къса рокля на каре, което си подхождаше с панделките на косата й. Обличаше се винаги прилично. Така я караше майка й. Семейството й беше богато. Живееха в голяма къща на края на града. Ана и по-малката й сестра Елена учиха в най-престижното училище в околността. Беше далече от дома им, но всяка сутрин майка им ги водеше до там и следобед ги прибираше отново вкъщи.
- Браво! Справи се много добре, Ана. Имам няколко забележки, но те са маловажни. – каза учителката по музика, когато момичето изсвири мелодията.
- Трябва да е отлично. – с недоволство се обади Валентина, майката на Ана, която не спираше да пише съобщения по мобилния си телефон и дори не слушаше изпълнението на дъщеря си – Не бива да й казвате, че се е справила добре, след като имате забележки към нея. – обърна се към учителката.
- Но Ана все още се учи. Нормално е да допуска някои грешки. Въпреки това тя е най-добрата ми ученичка.
- Преподавате й музика от както беше на седем години. Трябва да бъде перфектна.
Ана стоеше пред пианото и слушаше коментарите на майка си. Трябваше да е свикнала с това, но все още се натъжаваше, когато майка й остане недоволна след нейното представяне пред учителката. Валентина винаги присъстваше в часовете по музика на Ана, но все недоволстваше. Искаше дъщеря й да бъде перфектна… като Елена. Елена свиреше на цигулка и винаги учителката я хвалеше колко добре се справя за възрастта си. Казваше дори, че някои професионалисти не могат да свирят така добре, както това десетгодишно момиченце. Валентина винаги се усмихваше и поощряваше Елена, а на Ана казваше, че трябва да се постарае повече.
- Мамо, аз се справям доста добре. – с плах глас се обади Ана.
- Да, миличка, така е. – подкрепи я учителката й.
- Винаги може и по-добре. – довърши Валентина и излезе с грациозна походка от стаята.
- Защо все не харесва как свиря? – с натъжен поглед Ана погледна учителката си.
- Не зная. Но искам да знаеш, че ти си най-добрата ми ученичка. Просто майка ти все още не може да го разбере. – накара я да се усмихне милата дама – Ще трябва да си почина малко и по-късно ще започнем с урока на сестра ти.
Учителката излезе от салона по музика и Ана забеляза, че сестра й стои до вратата. Усмихна й се и Елена влезе в стаята. Седна пред пианото до сестра си. Елена беше красиво русокосо момиченце. Имаше същите очи като Ана. Носеше бяла рокличка, а на косата си имаше красива диадема. Момиченцето погледна сестра си и видя, че очите й са насълзени.
- Плаче ли ти се? – попита с мил глас.
- Не. – потърка очите си Ана – Влезе ми прашинка в окото.
- Ще ми изсвириш ли нещо на пианото?
- Не сега. Уморена съм. – каза Ана и стана от стола. Елена я гледаше докато тя не излезе от салона и се скри от погледа й.
След около час започна урокът на Елена. Ана, Валентина и учителката бяха в стаята по музика и слушаха докато момиченцето свиреше на цигулката. След представянето си всички ръкопляскаха. Валентина беше усмихната и дори целуна Елена по бузата.
- Справи се отлично! – радваше се тя.
- Да, така е… - каза учителката и погледна с угриженост Ана.
- Ана, трябва да вземеш пример от сестра си. Тя се упражнява повече от теб и за това показва по-добри резултати. – обади се Валентина.
- Да, мамо. – отвърна Ана и се прибра в стаята си.
Тя не разбираше защо майка й винаги се държи така с нея. Опитваше се по всякакъв начин да бъде достатъчно добра, за да й се хареса, но все не успяваше. Винаги имаше отлични оценки в училище, четеше много книги, свиреше по няколко часа на ден на пианото. Но майка й все намираше нещо, което да не й хареса. Това натъжаваше Ана и почти след всеки урок по музика тя се затваряше в стаята си и плачеше. Това отношение на Валентина към нея я накара дори да се отдалечи от сестра си. Вече не гледаше на Елена като своята най-добра приятелка, а като опонент в състезание, което ще спечели една от двете.
На следващият ден в училище, учителката по английски език връщаше тестовете от миналата седмица. Когато остави листа на Ана, момичето се натъжи. Имаше петица, а не отличен. Не знаеше какво ще каже майка й като разбере за тази оценка.
- Ана, поздравления! Твоята оценка е най-високата от всички ученици в класа. – подчерта учителката по английски.
- Благодаря! – с фалшива усмивка отвърна Ана.
- Хей, какво ти е? Не се ли радваш? – попита я приятелката й, с която стоеше на един чин.
- Не се радвам. Трябваше да имам отлична оценка.
- Я, стига! Твоята оценка е най-високата.
- Но не и за майка ми…
Семейството се беше събрало в трапезарията на къщата за вечеря. Валентина разговаряше със съпруга си Филип за това, че скоро училището свършва и децата ще е добре да отидат на гости при баба си и дядо си за няколко дни. Момичетата искаха да прекарват там цялата ваканция, но майка им беше против това. Тя им позволяваше да пропуснат само месец от уроците по музика. Дори и в лятна ваканция те не спираха да свирят на пианото и цигулката. Филип видя усмивката на лицето на Елена, когато се съгласи за гостуването, но Ана беше мълчалива.
- Какво има, миличка? – попита той с угрижен тон дъщеря си – Случило ли се е нещо?
- Не. – отвърна Ана, без дори да го погледне. Погледа й бе заровен в супата, от която дори не бе опитала, а само разбъркваше с лъжицата.
- Трябва да се научи да бъде перфектна. – обади се майка й.
- Валентина, спри! – сряза я Филип – Ана е прекрасно дете и се справя отлично с всичко.
- Но днес е получила петица по английски.
- И какво от това? Има само отлични оценки и една петица няма да промени успеха й. Не се дръж така с нея!
- Ако не си гладна можеш да се прибереш в стаята си. – каза Валентина на Ана, когато видя, че не се храни.
- Добре. – отвърна момичето и стана от масата – Лека нощ! – и се качи в стаята си.
Оправи си леглото и дръпна завесите. Приготви си пижамата и съблече роклята си. Тялото й беше цялото в синини. Болеше я. Ана застана пред огледалото и огледа гърба си. Дори и най-лекото докосване по раните й я караше да умира от болка. Щеше да се разплаче, но искаше да бъде силна. Опитваше се всеки път, когато се случи нещо подобно да не плаче… Всеки път, когато майка й я наказваше заради по-слаба оценка. Облече си набързо пижамата и се зави в леглото. Затвори очи и искаше по-скоро да заспи. Само в сънищата си тя беше спокойна. Там тя бе господарка на света си и правеше всичко както на нея й се искаше. Нямаше с кого да се съревновава и беше перфектна. Обичаше да бъде в страната на сънищата си, защото там я нямаше сестра й. Тя беше единствената й най-добрата… Макар и за кратко.
След няколко дни момичетата завършиха учебната година. И двете имаха отличен успех. Майка им беше приготвила подаръци, за да им покаже колко много се гордеят с Филип, че имат толкова умни и талантливи дъщери. Децата стояха във всекидневната на дивана и чакаха Валентина да им засене подаръците. И двете тръпнеха в очакване. Преди време майка им ги бе попитала какво ще искат да получат, ако завършат годината с отличен успех. Двете сестри искаха да имат нови велосипеди, които да карат през лятото.
- Готови ли сте? – с усмивка Валентина застана до вратата.
- Да!
- Да! – възкликнаха момиченцата.
- Първият подарък е за Елена. – и майка им вкара в стаята едно красиво розово колело, което имаше панделка на кормилото – Това е за теб, миличка.
- Точно такова исках! – радваше се Елена и прегърна майка си.
- И аз ли имам колело? – засия погледа на Ана.
- Не. – отвърна постно майка й – Това е твоят подарък. – и й подаде една дебела книга с твърди корици – Знам, че обичаш книгите и за това ти купих това. Не се ли радваш?
- Радвам се. – усмихна се Ана, макар да изпитваше силно разочарование. Искаше й се да заплаче.
- А сега отивайте да ти приготвите багажа. Следобед отиваме при баба ви и дядо ви. – каза им Валентина и двете сестри тръгнаха по стълбите към втория етаж.
- Ще ми даваш ли да карам колелото ти? – попита Ана сестра си.
- Не. То си е мое. – отвърна й Елена.
- Защо не? Аз винаги съм ти давала каквото искаш.
- Мое си е. Няма да ти давам да го караш.
Малко след това Валентина чу шум. Качи се на втория етаж и видя, че двете момичета се биеха в стаята на Елена. Разтърва ги и удари шамар на Ана. Погледна я в очите.
- До кога ще търпя това?
- Тя започна първа. – отвърна Ана и посочи сестра си.
- Млъкни! Аз говоря! – сряза я майка й – Веднага си приготви багажа и остави Елена намира! Върви!
И Ана се прибра в стаята си. Валентина прегърна Елена без дори да попита какво се е случило и защо се е сбила със сестра си.
Валентина пристигна с дъщерите си до една красива къща в планината. През целия път не пророниха и дума. Наоколо имаше много зеленина, скали и дори едно изворче, което беше близо до къщата. Там живееха родителите на Валентина. Ана и Елена обичаха да идват на това място, защото беше спокойно и се чувстваха свободни. Тичаха между дърветата и си играха с различни пеперуди. Валентина не остана дълго време. Прекара само около час при родителите си, след което се сбогува с дъщерите си и се върна в града.
Вечерта Ана стоеше с баба си на верандата. Гледаха колко красива е планината дори и през нощта. Беше осветена само от луната и излъчваше спокойствие и мистерия.
- Ана, защо си толкова мълчалива? Има ли ти нещо?
- Не, бабо. Всичко е наред. – отвърна момичето и баба й я прегърна – Бабо, според теб защо мама не ме обича?
- Какво? – изненада се старицата – Защо ме питаш това, слънчице?
- Тя винаги ме пренебрегва. Не е доволна никога от мен. Иска да бъда като Елена. Казва ми, че тя е по-добра от мен и винаги с мен се отнася по-зле.
- О, детето ми! Не знаех, че майка ти се държи така с теб. – с тъжен тон на гласа отвърна бабата.
- Аз се старая. Винаги се старая да правя всичко както трябва…
- Знам. Знам, че се стараеш. Ти си много талантливо дете и винаги си толкова перфектна. Правиш всичко точно така, както трябва. Всички много се гордеем с теб.
- Но не и мама… - въздъхна Ана.
На следващият ден двете момичета бяха навън още от сутринта. Играеха си в планината. Имаше много пеперуди и те ги гониха. Беше им забавно… заедно. Чувстваха се свободни да правят каквото си искат. Започнаха да си играят на скалите. Майка им винаги им забраняваше да ходят там сами, но сега нея я нямаше. Баба им и дядо им си имаха друга работа и децата отидоха на „забраненото място”.
- Ана, виж! – Елена се бе покатерила на скалите и й посочи един орел, който летеше в небето.
Ана не погледна птицата. Беше странна. Гледаше сестра си на върха на скалата и сякаш не беше на себе си. В главата си чуваше гласа на майка й, който й казваше колко зле се справя в училище и свиренето на пиано. Сякаш чуваше заедно всички забележки, лоши коментари и подхвърляния за това, че не е толкова добра, колкото Елена. Спомни си всички пъти, в които Валентина я биеше, заради оценка, която е по-ниска от шестица. Тогава Ана тръгна бавно към сестра си. Сърцето й биеше лудо. Трепереше, но сякаш тя не усещаше нищо. Беше като хипнотизирана. Не чуваше нищо по-различно от гласовете в главата си, които й крещяха, че не е перфектна. Ана се доближи до Елена, която не спираше да гледа полета на орела. Без да осъзнава действията си, тя бутна сестра си от скалата. Елена умря.
- Полети заедно с орела. – прошепна Ана с лека усмивка, която се долавяше по устните й.
Малко по-късно Ана се върна в къщата при баба си и дядо си. Те се бяха притеснили, че още не са се върнали за обяд. Момичето беше с насълзени очи и гледаше с уплашен поглед. Баба й се доближи до нея.
- Какво има, миличка? Къде е Елена?
- Тя… Тя падна.
- Падна? Къде? – възкликна дядо й.
- Гонеше една пеперуда и… падна от скалата.
Баба й и дядо й останаха потресени. Ана им показа мястото, където беше Елена. Момиченцето лежеше окървавено и безжизнено. Всички си мислиха, че е станал трагичен инцидент. Ана ги караше да вярват, че Елена е паднала случайно. Никога пред никой не призна, че тя е убила сестра си. Това остана като нейната най-голяма и ужасяваща тайна. Никога не й даваше покой!
Смъртта на Елена промени живота на всички. Валентина и Филип преживяха трудно смъртта на малката си дъщеря. Това промени отношението им към Ана. Валентина вече не изискваше толкова много от първородното си дете. Успя да се опомни и да осъзнае колко много е грешала като е сравнявала двете си деца. Елена й липсваше много и това я накара да даде най-доброто от себе си само на Ана.
Ана спря да свири на пиано. Накара майка си да разбере, че не с това иска да се занимава. Съжаляваше много за престъплението, което извърши. Елена й липсваше. Съвестта й не й даваше покой, докато не се научи да живее със страховете и последствията от греховете си.
Коментари
Публикуване на коментар