Малолетни престъпници - 7

Владо
Самотният

В една малка стая бяха момче и жена на средна възраст. Светлината беше оскъдна, а наоколо студено и мрачно. Момчето стоеше на един стол, а пред него на масата имаше няколко разпръснати листи. Жената беше изправена и гледаше малолетния престъпник, в очакване той да отговаря на въпросите й.
- Защо я уби? – попита с плътен глас тя.
- Тя ме принуди…
- И как те принуди да извършиш това?
- Подигра се с мен. Унизи ме. Исках да й покажа на какво съм способен.
Момчето беше на четиринадесет години. Казваше се Владо. Имаше тъмно кестенява коса, подстригана много късо. Очите му бяха големи и тъмни, почти черни. Беше със силно и стройно тяло. Той обаче се бе превърнал в малолетен престъпник. Едва сега започваше да носи последствията от убийството, което извърши…

Владо живееше от около пет години в дома на своите осиновители. Беше прекарал по-голямата част от живота си в дом за сираци и не познаваше истинските си родители. Детството му премина много тежко, придружено с лишения и липса на обич. Той беше затворено момче, което не допускаше много хора до себе си. Обичаше да свири на китара – беше се научил от една мила жена, която правеше много дарения в дома за сираци.
Когато се премести в новия си дом, момчето получи китара и можеше да свири на нея когато си поиска. Осиновителите му се стараеха да му осигурят всичко, което му е липсвало в сиропиталището. Опитваха се да го накарат да се почувства като у дома си. Владо се радваше на това, че има дом и семейство. При всеки удобен момент показваше колко е щастлив с родителите си.
Той учеше в едно училище близо до къщата. Там обаче всички знаеха, че той е осиновен и по-лошите му връстници се подиграваха с това. Казваха на Владо, че е „ничие дете” или, че „е толкова грозен и глупав, че истинските му родители са го изоставили”. На него разбира се не му беше приятно от това, но никога не се опълчваше на никого. Опитваше да избягва проблемите, за да не кара осиновителите си да се разочароват от него. Той нямаше приятели. Единствено в училище беше контактен с няколко свои съученици, за които не беше повод за подигравки това, че е осиновен. Обикновено говориха за нещо свързано с уроците и нищо повече. Извън училище времето си прекарваше с китарата. Упражняваше се всеки ден, защото мечтата му бе да стане прочут китарист.

Владо се прибра от училище. Осиновителите му бяха на работа и той беше сам вкъщи. Отиде в стаята си и хвърли раницата на леглото. Седна пред компютъра си и видя, че има ново съобщение на мейла си. Отвори го и видя, че е от „Орхидея”. Това беше псевдонима на едно момиче, с което той си пишеше от няколко седмици. Не се бяха срещали и дори не знаеха истинските си имена, но понякога цяла вечер прекарваха в чатене. За момичето знаеше, че е от неговото училище, че живее с майка си и обича също като него китарата. Говориха си за най-различни неща и… Владо започваше да се влюбва в това момиче.
Орхидея: Изгуби се днес. Очаквах да ми пожелаеш хубав ден, преди да тръгнеш за училище.
Влад: Нямах време. Успах се и за малко да закъснея за час.
Орхидея: Днес се случи нещо много смешно. Учителката по музика, онази дебелата, отиде да пие вода, а някой беше повредил чешмата и тя се намокри цялата. Дори едно момче я снима и клипчето е качено в Интернет.
Влад: Да, и аз чух за това, но не съм гледал клипа.
Орхидея:Следващата седмица ще има купон за Хелоуин. Ще бъдеш ли там?
Влад: Не зная. Мислих си да го пропусна. И без това няма да ми е забавно след като няма с кого да си говоря… Всъщност имам идея!
Орхидея: Каква?
Влад: Нека се срещнем на купона. Вече си пишем от толкова много време и искам да се видим. Съгласна ли си?
Орхидея: Трябва да излизам. Скоро ще си пишем пак.
Влад: Почакай! Отговори ми!
Орхидея е извън линия.
Владо се замисли. Наистина му се искаше най-после да се срещне с това момиче. Чувстваше я толкова близка! Споделяха си всичко и се разбираха наистина чудесно. Мислеше си, че ако пренесат тези добри взаимоотношения и в реалния свят, ще им бъде още по-добре. Той й беше предлагал няколко пъти да осъществят тази среща. Не разбираше обаче защо момичето зад псевдонима „Орхидея” все отказваше с претекст, че в реалността може да не се разбират толкова добре, както в чата.
Той взе китарата и излезе на терасата на стаята си. Седна на плетения стол и започна да свири красива мелодия. Пръстите му сякаш се плъзгаха по струните на акустичния инструмент и създаваха един невероятен звук. Тази музика караше момчето да забрави за действителността. Тази негова страст към свиренето го отпускаше и той се чувстваше по-добре. Замисли се отново за тайнствената „Орхидея”. Реши да настоява този път до последно за тяхната среща, докато не се срещнат.

На следващият ден Владо отиде на училище унил. Предната вечер момичето от чата не се включи повече, след като той пожела да се срещнат на партито за Хелоуин. Боеше се да не би тя да спре да му пише, защото той настоява да се видят. Не му се искаше да свършва това. Надяваше се днес като се върне от училище тя отново да е онлайн и да й се извини за настоятелността си.
Когато влезе в класната стая и седна, както винаги на последния чин, Владо видя, че няколко негови съученици си писаха съобщения на телефоните. Тогава му дойде една идея. Не се беше сетил да поиска телефонния номер на „Орхидея” и да поддържат контакт дори когато са на училище. В този момент три момчета от класа се приближиха към него. Двама от тях седнаха на чина пред Владо, а третото момче на свободното място до него, без дори да попита дали може. Те бяха тези, които най-много се подиграваха на Владо и го унижаваха без никаква причина. Понякога той си мислеше, че те живеят за това – да унижават хората, докато не им съсипят живота.
- Как е, осиновения? – попита момчето до него.
- Какво искате?
- Ей, я по-кротко! - засмя се единия отпред.
- Защо сте тук?
- Искахме да те видим, приятелче. – продължи момчето до Владо – Не искаш ли да стоим тук?
- Не. Не искам да си имам проблеми.
- Чухте ли го?! Не искал да си има проблеми! Загубеняк! – взе му тетрадката и видя различни рисунки и надписи в нея – Я виж ти какво имаме тук… Нашето момче май е влюбено! В Орхидея ли? – засмяха се тримата.
- Дай ми тетрадката! – опитваше се да си я вземе Владо, но момчето до него го блъсна на страна.
Владо не успя да се овладее този път. Изправи се и блъсна момчето, което стоеше до него на пода. Удари го по лицето и тогава се намесиха и другите двама. Всички от класа се приближиха, но никой не помогна на Владо. Гледаха как трите момчета го удряха без дори да повикат на някой учител. Тогава влезе учителката, при която имаха час и ги разтърва. Беше възмутена. Изпрати и четиримата при директора.
Малко по-късно се появиха родителите на момчетата. Когато Владо видя мъжът, който го осинови, се почувства много виновен. Не знаеше как да го погледне в очите. Искаше му се да не го кара да се разочарова от него и да нямат никакви проблеми със съпругата си, заради осиновеното си дете. Беше през цялото време с наведена глава, показваща колко виновен се чувства. След малко останаха двамата насаме.
- Защо го направи, момчето ми?
- Не исках. Просто те не спират да ме тормозят. Исках само да се защитя. Съжалявам.
- Успокой се. – прегърна го баща му – Разбирам те. Опитай се обаче да стоиш на страна от подобни случки. Не искам да оставиш лошо впечатление у учителите.
- Не искам да оставя лошо впечатление у теб. – каза му Владо.
- Никога няма да се случи това. – с усмивка отвърна той.
Следобед Владо се върна вкъщи. Първото, което направи, бе да види дали ’’неговото момиче’’ е на линия. Лицето му сякаш засия, когато видя, че е там. Нямаше търпение да й пише. Тогава се сети за нещо. Спомни си, че преди да се сбие с момчетата в училище, едното от тях му подхвърли, че може би е влюбен в Орхидея. Не разбираше защо го е казал и от къде ще знае за нея… Помисли си, че може просто да си е въобразил, защото е бил наистина ядосан. Предпочете да вярва в това.
Влад: Хей наред ли е всичко с теб? Вчера не се появи повече.
Орхидея: Съжалявам. Просто не успях да седна отново пред компютъра.
Влад: Има начин да поддържаме връзка не само чрез компютъра. Ако си съгласна можем да си пишем съобщения от мобилните, докато сме на училище или някъде другаде.
Орхидея: Не съм сигурна, че ще е добре…
Влад: Не те карам на сила. Ако искаш…
Орхидея: Ок. Ще ти дам номера си.
Това зарадва Владо. Най-после щеше да й пише когато си поиска. Реши да не настоява повече за срещата на купона. Мислеше си, че ако и момичето наистина имаше желание да се видят, щеше да му каже. Предпочиташе да почака още малко, от колкото да настоява и тя да изчезне заради това.
На сутринта Владо и момичето от чата се поздравиха за добро утро и си пожелаха хубав ден. След това тръгнаха за училище. Този ден момчето имаше някакво странно усещане. Предчувстваше, че ще я види скоро… по-скоро от колкото си мислеше. Искаше му се да разбере коя е. Просто желанието му да научи дори само името й бе по-силно от когато и да е… Искаше да чуе и гласа й. Сега имаше номера на мобилния й. За жалост се боеше, че тя няма да отговори на обаждането му. Тези мисли го измъчваха цялата сутрин.
Класа на Владо имаше час по литература. Беше тихо в класната стая, защото правиха контролно. Учителката стоеше на бюрото и четеше нещо. Тогава се чу звук от мобилен телефон. Беше кратък, като сигнал за получено съобщение. Едно момиче с руса коса, което стоеше на първите чинове изтръпна, когато видя от кой е съобщението. Беше от Владо. Тя се обърна и той я гледаше втренчен от мястото си. Не можеше да повярва, че тя е „Орхидея”.
Момичето се казваше Виктория. Беше една от най-добрите ученички и всички я познаваха. Свиреше на китара и дори имаше спечелени няколко награди от музикални конкурси. Тя беше приятелка с момчетата, с който Владо се сби предишния ден.
Момчето не знаеше какво да прави, какво да си мисли. Не разбираше какво се случва и дали е истина. Очакваше момичето, с което си пишеше да бъде друго, някое по-затворено в себе си, по-различно от Виктория. Тогава през ума му мина мисълта, че Виктория може би го харесва наистина, дори да се е държала зле с него в училище. Искаше му се да се опита да я опознае истински. Предполагаше, че след като все пак си е писал с нея толкова време, у нея малко или много ще живее част от „Орхидея”. Владо искаше да открие точно тази част у Виктория. Реши да се сближи с нея, да й каже, че след като вече знае коя е, това не променя нещата… все още си мислеше, че „Орхидея” е прекрасно момиче, момичето, в което бе влюбен.
Скоро звънецът удари. Този час бе най-дългият, който Владо е прекарвал в училище. Когато учителката излезе от стаята, той стана от чина си. Беше решен да поговори с Виктория. Тръгна към нея, когато усети как някой го дърпа за ръката. Той се спря и се обърна назад. Видя едно момиче, което беше от неговият клас, но досега никога не бе говорил с нея. Казваше се Нина и имаше мил външен вид. Тя също беше една от мразените в класа, наричаха я „зубарка”.
- Какво има? Защо ме спираш?
- Не отивай при Виктория. Знам, че си тръгнал да говориш с нея, но по-добре остави нещата така.
- За какво говориш? – изненада се Владо.
- Всички разбрахме, че най-после научи, че тя е „Орхидея”.
- Но как? От къде знаеш?
- Всички знаят. Тя те използваше, за да се подиграе с теб, заедно с момчетата, с които дружи.
- Обясни ми! Не разбирам нищо. – седна до нея момчето.
- Има форум на училището. Там се оплюват учениците, които не са харесвани. Виктория е измислила псевдонима, с който е започнала да ти пише. Публикуваше в този форум хронологии от вашите разговори и така всеки, който влизаше там можеше да чете какво си й писал. На практика тя издаде всички твои тайни, показа на всички какви са чувствата ти и това стана обект на подигравка. Не знаеш какви коментари имаше… Ужасно е!
- Но защо никой досега не ми каза? – насълзиха се очите на Владо.
Той се почувства унизен и предаден. Беше за кратко щастлив, че има най-после човек, с който може да споделя всичко и с който има общи интереси. Накрая всичко се сгромоляса и той беше наранен.
- Никой не ти каза, защото той щеше да бъде следващата жертва. Аз ти казах сега, защото разбрах, че ти разкри Виктория. Съжалявам, че не го направих по-рано.
Владо не каза нищо повече. Погледна с благодарност в очите на Нина и стана от чина. Взе си раницата и излезе от класната стая. Поглеждаше всеки, с който се разминаваше в училището. Усещаше как те знаят всичко за него, за номера, който му скрои Виктория… Сякаш дори виждаше присмеха в очите им. Чувстваше се ужасно. Почти на бегом излезе от сградата и тръгна в неизвестна посока. Не се интересуваше къде отива. Искаше само да бъде далеч от училището.
Вечерта се прибра вкъщи. Родителите му се бяха притеснили за късния час. Искаха да разберат къде е бил и защо е закъснял, но той не им отговори нищо. Затвори се в стаята си и веднага отвори училищния форум. Искаше да разбере какво има там. Колкото и да го болеше, той започна да чете нещата, които се бяха писали за разговорите му с Орхидея. Видя как всички са се забавлявали за негова сметка. Видя как Виктория и приятелите й са го превърнали в най-големият глупак на училището. Това го накара да заплаче като малко дете.

Няколко дни Владо не ходеше на училище. Преструваше се на болен, за да си остане вкъщи. Не искаше да се среща с никой. По цял ден стоеше в стаята си, със закрити от пердетата прозорци. Не позволяваше и на един лъч светлина да проникне вътре. Лежеше в леглото, размишляваше постоянно без дори да се храни. Родителите му се бяха притеснили за него. Не разбираха какво му е. Искаха да му помогнат, но той не ги допускаше до себе си. Не искаше да говори с никой.
Една вечер майка му отиде в стаята. Носеше му храна с надеждата този път да хапне нещо. Отвори вратата и запали лампата. Изтърва подноса, когато видя, че момчето го няма. Не знаеше кога е излязло и къде може да е отишло.
Училището беше в разгара си купона по случай Хелоуин. Всички ученици се бяха маскирали. Радваха се на партито, което сами си бяха организирали. Физкултурният салон беше превърнат в прекрасно място за забавление, с много гирлянди, надписи и хубава музика. Виктория беше облечена като принцеса и танцуваше с момчето, с което Владо се беше сбил. То беше маскирано като вампир. Тогава едно непознато момиче, от друг клас се доближи до тях. Каза на Виктория, че някой я вика навън и се изгуби в тълпата. Кавалерът й пожела да я придружи, но момичето не пожела и излезе навън.
Дворът на училището беше празен и тъмен. Само няколко лампи сливаха светлината си с мрака. Виктория се оглеждаше, но не виждаше никой. Не разбираше кой може да я е повикал. Когато се увери, че няма никой тя се обърна към салона и се канеше да влезе отново, когато чу глас.
- Не мислиш ли, че ми дължиш поне едно обяснение?
Виктория се обърна и видя Владо. Той беше на няколко крачки от нея. Гледаше я свирепо. Изглеждаше ужасно, а мракът му придаваше още по-ужасяващ вид. Виктория настръхна от вида му, но реши, че той има право. Заслужаваше да му даде поне някакво обяснение.
- Виж, - поде тя – знам, че беше ужасно това, което направих с теб, но… ти беше толкова лесен… Може би трябва да си вземеш поука от тази история и да не бъдеш толкова доверчив. Съжалявам. Все пак шоуто свърши. Бъди спокоен.
- Все още не е сършило нищо! – едва се доловиха думите на Владо, когато вече бе на един дъх разстояние от Виктория – Ще съжаляваш за случилото се! – прошепна й той.
Момичето искаше да се върне на купона, но Владо не й позволи. Хвана я за шията и я притисна към стената. Започна да я стиска с всичка сила. Виждаше колко безпомощна е тя. Очите й щяха да изскочат. Искаше й се да извика за помощ, но не можеше. Само след миг спря да диша. Владо я удуши. Остави тялото й да падне. Не спираше да гледа как Виктория стои безжизнена, все още вперила очите си в него. Сякаш го проклинаше! Тогава се чу писък.
- Помощ! Някой да повика помощ! – пищеше едно момиче, което беше излязло от физкултурния салон да търси Виктория. След малко всички излязоха навън и видяха, че Владо е убил момичето.

Не след дълго дойдоха две полицейски коли. Отведоха Владо, без да оказва съпротивление. Една линейка отнесе тялото на Виктория. Тази нощ беше запомнена от всички в училището. Казваха, че това е било „отмъщението на един самотник”, защото Владо е повярвал на всички думи на Виктория, понеже се е чувствал самотен и отхвърлен от всички свои съученици и познати.