Малолетни престъпници - 8

Тони
Крадецът

Беше късно следобед. Централният площад на града бе пълен с хора, които се прибираха от работа или просто бяха решили да се разходят. Всичко наоколо бе спокойно, докато изведнъж не се чу писък на старица.
- Помогнете! Помощ! Откраднаха ми чантата! – викаше тя.
Един полицай минаваше наблизо. Чу тревожния стон на жената и отиде при нея. Тя беше запъхтяна, седнала на една от пейките и беше заплакала.
- Какво се случи? – попита я полицаят.
- Едно момче… Грабна ми чантата и избяга. – хлипаше старицата.
- Накъде тръгна?
- Натам. – посочи жената и полицаят тръгна да бяга в нея посока.
Минаваше няколко метра и се спираше да попита дали някой не е виждал малко момче да минава от там. Никой не му помагаше обаче. Полицаят продължаваше да търси. Вече беше далече от площада. Мина покрай едно голямо дърво. Когато се отдалечи от него, от там слезе момче на около тринадесет години. Огледа се да не би полицаят да не е сам. Когато се увери, че пътят му е чист, то побягна към една малка уличка на града с откраднатата чанта.
Момчето се казваше Тони. Имаше кестенява коса, а очите му бяха тъмни. Носеше стари и раздърпани дрехи. Беше мръсен. Личеше му, че не се бе къпал от много време. Тони беше слаб, защото никога не успяваше да се нахрани достатъчно. Физиката му позволяваше да тича много бързо и да се крие на недостижими за много хора места.
Тони стигна до една стара сграда, отдалечена от града. На времето е била фабрика, но вече всичко наоколо се бе превърнало в развалина. Той се спря преди да влезе вътре. Отвори чантата, която открадна и взе портмонето от нея. Видя, че в него има известна сума пари. Извади няколко банкноти и ги скри в джоба на панталона си. Затвори портмонето и го прибра в чантата. Искаше му се по-късно да отиде до пекарната и да си купи поничките, за които винаги си бе мечтал. А и беше доста гладен… Тогава чу глас до себе си.
- Какво взе? – попита го мъж на около четиридесет години, с прошарени коси и елегантни дрехи.
- Нищо… - притесни се момчето – Проверявах да не би да съм изпуснал нещо, докато съм тичал насам.
- Лъжеш! – отвърна мъжът и преджоби момчето. Когато намери банкнотите ги взе и му удари плесница. – Мен не можеш да ме лъжеш, суполанко! – хвана го за ръката и го вкара в сградата.
Вътре беше прашно, мръсно и тъмно. По пода имаше стари дюшеци и завивки. Няколко момчета още, на около възрастта на Тони, стояха там. Уплашиха се, когато мъжът вкара момчето с крясъци. Дърпаше го до средата на помещението, докато Тони молеше да го пусне. Отвори един дървен капак, който беше вход на една дупка в пода. Изтръгна от ръцете му чантата, която открадна и го блъсна вътре. Заключи го с катинар и го остави да вика за помощ.
- Знаете какво е наказанието, ако ме лъжете и се опитате да откраднете от мен! – обърна се той към останалите момчета. Те кимнаха уплашени с глава и той излезе навън.
Той се казваше Стефан. Беше намерил и принудил по различни начини всички момчета, които бяха в помещението да работят за него. Принуждаваше ги да крадат и да му носят всичко. Заплашваше ги. Наказваше всеки опитал се да вземе нещо от откраднатото за себе си. Всички се страхуваха от него. Тези, които някога са се опитвали да му се опълчат, са намирали края си в това изоставено помещение… пред очите на останалите…

На следващият ден всички момчета бяха на старата спортна площадка близо до постройката, превърнала се в техен дом. Тони също беше освободен от „тъмницата”. Играеха футбол. Покрай тях мина един нов, черен джип. Малко се отдалечи, когато спря. Момчетата спряха с играта и се загледаха към него. От автомобила слезе една красива жена, на около тридесет години. Имаше руса коса и носеше елегантни дрехи. Тя приближи момчетата и ги поздрави с усмивка. Вгледа се в Тони. Сякаш го познаваше. Момчетата се уплашиха. Нямаха право да разговарят с никого, защото знаеха, че ще бъдат наказани. Оставиха жената и се махнаха от площадката. Тя се качи в колата си и си тръгна.
Беше се стъмнило. Тони беше седнал навън и ядеше вечерята си. При него отиде Стефан. Седна на старото дърво до момчето. Тони настръхна. Изпитваше ужас само когато той се доближеше до него.
- Днес някаква жена е говорила с вас. Гледала е най-вече теб. Коя беше? – попита Стефан.
- Не зная… Не я познавам. – с треперещ глас отвърна Тони.
- Сигурен ли си, че не криеш нещо от мен?
- Да.
- Добре. – погледна го със съмнение Стефан. Потупа го по рамото и го остави да се нахрани на спокойствие.
Тони се вгледа в звездите. Замисли се за семейството си. Родителите му липсваха много. Искаше му се да може да ги види отново. Той се молеше. Всяка нощ преди да заспи се молеше на Бог един ден да му помогне да се върне отново у дома. Колкото и невъзможно да му се виждаше понякога, той не спираше да вярва. Надеждата му бе жива дори и в най-трудните моменти, дори когато е затворен в тъмната дупка.

На сутринта момчетата отново бяха на „работа”. Някои от тях просиха, за да изкарат нещо чрез милостиня, а не чрез кражби. Тони беше на площада. Мина покрай пекарната. На витрината отново имаше вкусни, ароматни, току-що опечени понички. Толкова много искаше да си вземе…
- Махай се, хлапе! – развика му се пекарят – Не искам да изгониш клиентите ми! Махай се! – изпъди го той.
Тони се отдалечи от пекарната. Видя жена да стои на една от пейките. Беше си оставила чантата до себе си и четеше сутрешния вестник. Това бе идеална жертва за обир. Момчето се приближи бавно към нея. Сграбчи чантата й и тръгна да бяга. Тогава пред него се изпречи едър мъж и го бутна на земята. Тони го погледна и преглътна с уплаха. Зад него се чу гласа на жената, чиято чанта бе откраднал.
- Това е момчето! – каза тя на мъжа, който хвана Тони. Той се обърна и я разпозна. Тя беше жената, която предния ден се спря до игрището.
- Идваш с нас – съобщи му мъжът и го накара да тръгне с тях. Тони с уплаха върна чантата на жената.
Заведоха го в полицейския участък. Момчето трепереше от страх. Не знаеше какво ще се случи. Беше сигурен, че няма да е нищо хубаво, защото го хванаха да краде. Осъзнаваше, че това е престъпление. Жената го вкара в един кабинет. Помоли го да седне на стола пред бюрото, а тя и мъжът, с който беше, застанаха пред момчето.
- Казваш се Тони, нали? – попита жената.
- Да… - с почуда отвърна момчето – От къде знаете?
- От тук – и му показа един лист, на който имаше негова снимка с името му. – Родителите ти те търсиха дълго време. Накрая дори изгубиха надежда някога да те открият. Къде беше?
Тони се разплака. Знаеше, че навярно родителите му са го търсили отчаяно. Обичаше ги!
- Избягал си, защото си помислил, че си убил най-добрият си приятел? Нали? – продължи жената.
- Не… Той ме накара да тръгна с него. Принуди ме…
- Кой? – намеси се мъжът и Тони го погледна в очите.
- Всичко започна когато се скарахме с най-добрия ми приятел. Карахме колелета в гората, близо до града. Никога досега не се бяхме сбивали, но тогава… Аз го блъснах в онази пропаст. Той спря да се движи. Тогава се появи един мъж. Беше видял всичко. Слезе да провери дали приятелят ми диша и… каза, че е мъртъв…че съм го убил. Накара ме да тръгна с него, ако не искам да каже на полицията за това и да навреди на мен и семейството ми. Аз не исках, но той ме заплашваше… Качих се в колата му и тръгнахме. Каза ми, че ще ми даде подслон и работа, за да си изкарвам прехраната. Заведе ме на едно ужасяващо място… Беше мръсно и мрачно. Там имаше още момчета… Дори и по-малки от мен. – докато разказваше за случилото се, Тони не спираше да трепери. Лицето му пребледня, когато се връщаше назад в спомените си. – Каза, че трябва да ме „дресира” преди да мога да работя за него. Затвори ме в една дупка в пода. Стоях там няколко дни. Биеше ме, когато казвах, че искам да се прибера вкъщи. Заплаши да убие родителите ми, ако се опитам да избягам от него. Всички момчета там са преминали през същото. Дълго време стоях затворен в сградата. Наблюдавах как малките момчета носят откраднатото или изпросеното. Имаше две по-големи момчета, на седемнадесет години. Той им беше показал как да правят малки бомби. Използваше ги, когато правеше удар в някой магазин или нещо подобно. След време ме пусна да излизам навън, за да крада. Всичко откраднато отиваше при него. Ако някой се опитваше да вземе нещо за себе си, беше наказван… Имаше такива, които му се опълчваха. Те сега са мъртви… Убиваше ги пред очите ни… - този разказ накара полицаите да настръхнат. Жената стана от стола си и прегърна момчето.
- Родителите ти липсват ли ти? – попита с нежен глас тя.
- Да. Много… Но те никога няма да ми простят.
- Няма какво да ти прощават. Приятелят ти е добре. Само е загубил съзнание в онзи момент. Онзи мъж те е излъгал.
Тони не можеше да повярва на това. Почувства се толкова щастлив. Съвестта му беше спокойна, защото знаеше, че не е убил никого. Толкова много време беше прекарал обвинявайки се, че е отнел живота на най-добрият си приятел по нелепа причина…
- Сега трябва да ни помогнеш да го намерим и да го заловим – обади се полицаят. – Ще отървем всички онези момчета, които са затворени там. Те ще ти бъдат благодарни.
Момчето кимна с глава.

Няколко часа по-късно сградата, където Тони беше прекарал дните си като „затворник”, бе обградена от полицаи. Водачът на операцията помоли през високоговорител Стефан да излезе доброволно, за да не пострада никой. Всички полицаи се бояха някое от децата вътре да не бъде наранено, заради залавянето на престъпника. Дълго време никой не излизаше от сградата. Дори нямаше отговор. От време на време се виждаха от някой прозорец глави на деца, които от любопитство надничаха навън.
Скоро се стъмни. Наоколо всичко бе покрито с мрак. Само фаровете на полицейските коли осветяваха сградата. Беше тихо, сякаш нямаше никой в старата постройка. Полицаите все още изчакваха някой да излезе от там. След малко вратата се отвори. Всички полицаи бяха нащрек, насочили оръжия натам. Показа се Стефан. Излезе бавно, с усмивка на лицето.
- Ако не ме оставите да се махна от тук, всички хлапета вътре ще се опекат – каза той и показа, че държи в ръката си детонатор на бомба.
Полицаите се почувстваха притиснати. Свалиха оръжията. За тях по-важно бе децата да не пострадат. Стефан изчакваше отговора им. Когато получи знак, че една от полицейските коли е негова, той тръгна с бавни крачки към автомобила, стискайки здраво детонатора. Качи се и тръгна. Погледите на всички бяха насочени към него. Като се отдалечи на известно разстояние, Стефан спря с колата. Слезе от нея и погледна полицаите. Беше готов да натисне копчето и да взриви сградата с децата. Усмихна се нагло и… чу се силен гръм. Появиха се пламъци и пушек. Беше като в Ада. Стефан се самовзриви! Момчето, което беше направило експлозивът, бе сложило бомбата в детонатора. Така спаси всички, които бяха заложници на Стефан, а него го уби.
Всички деца бяха изведени от сградата. Бяха уплашени, но щастливи, че най-после ще се приберат у дома. Откараха ги в болницата, за да бъдат прегледани и нахранени. Там щяха да се срещнат с близките си.
Тони също беше откаран в болницата. Там се срещна с всички останали момчета. Те му разказаха за случилото се. Всички се възхитиха от хитростта на момчето, направило бомбата. Бяха му безкрайно благодарни. Най-после бяха свободни!
Малко по-късно, докато Тони стоеше във фоайето на болницата, видя родителите си да приближават към него. Изправи се от диванчето и се вгледа в тях. Не можеше да повярва, че ги вижда отново. Те бяха с насълзени очи, развълнувани, че откриха сина си. Тони побягна към тях и се зарови в обятията им. Почувства се у дома!