Малолетни престъпници - 9

Лили
Безскрупулната

Две момиченца си играеха в гората. Тичаха наоколо с куклите си и се забавляваха. Обичаха да играят в гората, защото беше спокойно, а и можеха да правят каквото си искат, без някой да се оплаква, че му пречат.
Едното от момиченцата се казваше Лили. Беше на тринадесет години. Тя бе красиво дете, с кестенява коса и тъмни очи. Носеше розова рокличка и панделка на главата си. Всички по-възрастни хора й казваха, че е най-очарователното дете, което са виждали.
Лили беше в гората с братовчедка си Ани. Тя беше на нейната възраст. Имаше прекрасни руси коси. Ани живееше далече, но поне веднъж в годината оставаше за няколко дни на гости при братовчедка си. Двете се разбираха добре, а и когато не се бяха виждали дълго време, имаха да си говорят за много неща. Но тези времена останаха в миналото… Преди няколко седмици родителите на Ани загинаха в катастрофа. Само родителите на Лили бяха най-близките й хора и й станаха попечители. Двете братовчедки трябваше да живеят като сестри. На Лили обаче това никак не й допадаше. Тя искаше да бъде сама, родителите й да бъдат само за нея и никой друг да не отнема вниманието, което тя искаше да получава, както досега.
- Лили, погледни! – посочи с пръст Ани към едно бяло зайче, което се бе скрило в храстите – Колко е хубаво!
- Нека да го уловим! – и Лили тръгна с предпазливи крачки към животното. Беше тиха, за да не го уплаши. Когато се приближи достатъчно го сграбчи за ушите и го повдигна.
- Боли го така. Пусни го! – натъжи се братовчедка й.
- Не го боли. – зайчето започна да рита с крачета, опитвайки се да се изкопчи от ръцете на Лили.
- Остави го! – разплака се Ани – Пусни го в тревата!
- Ревла! – изсъска Лили и хвана с едната си ръка зайчето за шията, но то я ухапа. От пръста й потече кръв и тя пусна животното. То побягна и се скри. – Проклет заек! – каза тя и доближи ранения си пръст до устните. Тогава видя уплашената физиономия на лицето на Ани – Какво ме гледаш? Нали пуснах заека…
- Ти го нарани.
- Не аз го нараних, а той мен, глупачке. Виж, дори ме разкърви. – и й показа пръста си, но Ани побягна към къщата.
Малко по-късно Лили вървеше по пътечката към къщата, в която прекарваха всеки уикенд. Крачките й бяха малки и бавни, сякаш не искаше да се прибира. Видя от далече, че Ани стои разстроена в скута на майка й. Не се зарадва никак на тази гледка. Спря се за миг, вперила погледа си към верандата. Не искаше да живее с братовчедка си, не искаше никой да я нарича нейна сестра! Беше категорична, когато каза на родителите си, че не е съгласна, но те не уважиха мнението й. За Ева и Мартин бе по-важно да не оставят племенницата си да постъпи в дом за сираци. Беше решена да изгони Ани от семейството си. Не знаеше как, но желанието й да направи нещо по въпроса бе по-силно с всеки изминал ден.
- Скъпа, най-после се върна. – каза майка й, когато Лили се качи на верандата – Ани е разстроена, защото си направила нещо на едно зайче в гората. Какво стана?
- Нищо не е станало. Заекът ме ухапа… Аз не съм му направила нищо.
- О! – възкликна майка й, когато видя ранения й пръст – Нека те превържа. – и се изправи, като остави Ани да седне на мястото й.
Лили хвана майка си за ръка и влезе с нея в къщата. Преди да прекрачи прага обаче, погледна с присвити очи Ани. Тя също я погледна. За миг сякаш бяха като две малки котки, биещи се за кълбото за игра.
Следобед Мартин се върна. Беше нарамил една раница и носеше въдицата си. Обичаше да ходи на риболов, когато са в тази къща през уикенда. Той видя „неговите момичета”, както наричаше съпругата си, дъщеря си и Ани, да поливат цветята на верандата. Усмихна се, както винаги, когато ги виждаше заедно.
- Татко! – възкликна Лили и побягна към него, за да го прегърне.
- Как си, миличка? Какво правихте цял ден?
- Играехме си… - намръщи се тя, когато видя Ани да приближава.
- Ела да прегърна и теб, мила! – отвори обятията си Мартин към Ани. Момиченцето го прегърна така, сякаш той бе неин баща. Лили се разсърди, ядоса се. Без да каже нищо повече влезе в къщата и се затвори в стаята си.
На следващият ден всички се върнаха в града. Когато пристигнаха пред къщата, Ани забеляза едно малко котенце да стои близо до вратата. Веднага щом Мартин паркира колата, тя слезе от нея и отиде при котето. Взе го и започна да го гали. Видя колко е слабичко и навярно гладно.
- Може ли да го задържа? – попита тя Мартин и Ева – То е малко и само. Обещавам да се грижа за него!
- Но преди това ще го изкъпем. – каза Ева.
- Разбира се. Ще се погрижа да не прави бели вкъщи.
- Тогава го задръж. Ще бъде добре, ако с Лили се грижете за някого. – сподели Мартин и погледна дъщеря си, която гледаше нацупено.
- Аз не искам котка. – заяви категорично Лили – Няма да се грижа за нея. – довърши тя и отиде в задния двор на къщата.
Там я посрещнаха двете й кучета. Те бяха големи, отраснаха с нея. Породата им беше доберман. Лили ги обичаше наистина много и не можеше да прекарва дълго време без тях. Преди Ани да дойде, кучетата прекарваха повечето си време в къщата, но от скоро задния двор се бе превърал в новият им дом. Те не харесваха новият член на семейството, а и момиченцето се страхуваше от тях. Това бе още една от причините Лили да мрази братовчедка си! Тя започна да си играе с нейните кучета и да им казва колко много са й липсвали. Тогава погледна нагоре и видя, че Ани я гледа през прозореца на стаята си. Престори се, че не я е забелязала и продължи играта с черните си любимци.
Ани беше толкова щастлива, че ще си има домашен любимец. Изкъпа котето и го гушна. Даде му малко мляко, за да се нахрани и после започна да си играе с него. Лили я гледаше сърдито. Показваше по всеки един възможен начин, че не е съгласна да има животно в къщата, ако това не са кучетата й. За жалост родителите й бяха позволили котката да остане.
След вечеря Ева и Мартин бяха във всекидневната и гледаха телевизия. Ани отиде при тях забързана.
- Виждали ли сте Гарфилд? – така беше нарекла котето.
- Не, миличка. Нали беше с теб в стаята?
- Да… Но отидох до тоалетната и като се върнах го нямаше.
- Потърси го. Няма как да е излязъл навън.
Ани се върна на втория етаж, където бяха спалните. Отиде в стаята в дъното на коридора. Това бе спалнята на Лили. Почука на вратата, но никой не й отвори. Тя влезе без да пита. Видя, че Лили я няма. Огледа се за котето, но не го намери и тук. Тогава чу мяукане. Идваше отблизо. Ани излезе бързо от стаята и започна да следи от къде идва гласа на котето. Чуваше се от нейната стая. Отвори вратата и видя Лили. Беше качила малкия Гарфилд на шкафа и го гледаше как се опитва да слезе от там.
- Виж само колко е глупава котката ти! – смееше се тя, а Ани беше ужасена.
- Какво правиш? Свали го от там!
- Посмей се и ти! Толкова е забавно!
- Не! – опита да се доближи Ани, но Лили я бутна и тя падна на пода. Разплака се.
Ева и Мартин чуха плача и се качиха на втория етаж. Видяха Ани да плаче на пода, а Лили стоеше на леглото й и галеше котето.
- Какво има? Защо плачеш? – попита загрижена Ева.
- Просто се спънах… и паднах. – хлипаше Ани и погледна към братовчедка си, която се правеше на ангелче.
Лили я гледаше със задоволство и галеше котето така, сякаш го е обикнала от първия миг, в който го е видяла. Заблуди родителите си, че не е виновна за нищо. А Ани излъга, че е паднала, защото знаеше, че никой нямаше да й повярва. Лили бързо успя да направи така, че да изглежда като най-доброто момиченце, което вече бе приело Гарфилд в къщата.

На следващият ден Лили беше на училище. Бе станало време за обяд и всички ученици бяха в училищния стол. Лили седна на една маса с приятелките си. Тогава Ани се доближи и видя, че има едно свободно място. Опита да седне на него, но Лили си сложи раницата там. Погледна я с усмивка.
- Знаеш, че ако искаш да влезеш в нашата група, трябва да минеш изпитанието. – каза й тя.
- Но ти никога не си готова да го направиш. – обади се една от приятелките й.
Ани се обърна и щеше да си търси ново място. Но изведнъж реши да опита. Искаше й се да разбере какво е изпитанието.
- Ще го направя. – заяви тя.
- Сигурна ли си? – изненада се Лили.
- Да.
- След училище ще се разберем. А до тогава… намери си място, където да се нахраниш. – и започна да се смее с приятелките си, а Ани седна на една маса наблизо.
Когато свършиха часовете в училище, Лили и приятелките й чакаха Ани в двора. Когато момичето излезе от сградата, те се доближиха до нея. Обградиха я като лешояди.
- Време е. – каза Лили – Последвай ни!
Само след минути момичетата бяха в една гориста местност близо до града. Стигнаха до там с автобуса и малко ходене пеша. Наблизо бе къщата, където семейството на Лили прекарваше уикендите. Вървяха известно време навътре в гората, докато изведнъж Лили, водачката на групата, не се спря. Ослуша се и погледна в храстите. Там имаше едно зайче, може би същото, което преди дни я ухапа. Беше се хванало в един капан. Лили се усмихна и погледна Ани.
- Готова ли си? – попита я с любопитство.
- Какво искаш от мен?
Лили видя лицата на приятелките си. Те всъщност не знаеха какво е намислила. Бяха чували от нея различни изпитания, които биха могли да накарат Ани да издържи, но все още не бе решено какви точно да са те. Лили обичаше да кара хората да правят това, което не искат, за да „тества” смелостта и желанието им да постигнат нещо, независимо на каква цена.
- Убий го! – каза хладнокръвно Лили на братовчедка си и посочи зайчето.
- Не! – прошепна тя – Не мога.
- Не можеш? Но нали искаше да влезеш в нашата група? Всички ние сме имали някакво изпитание… - излъга тя – Трябва да се пребориш със страховете и…съвестта си, ако искаш да си достоен член на приятелската ни група.
- Няма да го направя! Измисли нещо друго, но не ме карай да извърша това! – заяви категорично Ани и тръгна в обратна посока със забързани крачки.
- Какво ти става? – попита едно от момичетата Лили – Досега никога не си измисляла нещо толкова… ужасно… нечовешко…
- Как можа да я накараш да убие зайчето? – попита я друго момиче.
- Това беше само тест. – усмихна им се Лили – Видяхме, че е пъзла. Исках да я „тествам”.
- Помислих си, че наистина искаш да го убие. – почувства се успокоена една от приятелките й – Хайде да се махаме от тук! Ще измислим заедно нещо, което да направи Ани. Може да я накараме да открадне или да се сбие с някого. Да вървим!
- Тръгвайте! След малко ще ви настигна. – каза им Лили.
Момичетата я погледнаха с недоумение. Изведнъж Лили стана странна, сякаш се разочарова от нещо, от тях може би… Оставиха я и тръгнаха след Ани, за да могат да си отидат от гората. Лили коленичи пред зайчето в капана. Присви очи към него и се усмихна по някакъв странен начин. Сякаш се канеше да му направи нещо лошо…
Вечерта Ани беше мълчалива. Не говореше нито с Лили, нито с родителите й. Прибра се рано в стаята си. Там я чакаше котето й Гарфилд, готово за игра. Ани му се усмихна и го гушна. То я караше винаги да се почувства по-добре, беше се превърнало в неин приятел.
Лили също се прибра рано в стаята си. Тя беше разочарована от приятелките си. Мислеше си, че те приличат повече на нея, отколкото на братовчедка й. Очакваше да приемат с усмивка предизвикателството, което тя отправи на Ани, но не… те дори останаха разочаровани и уплашени. Лили дори си мислеше, че приятелките й мислят, че тя прекалява малко с братовчедка си. А ако наистина си мислеха това, за нея означаваше, че те не са на нейна страна, а на тази на Ани. Беше объркана. Реши, че е по-добре да не им казва какво изпитание е измислила за братовчедка си, защото определено нямаше да им хареса. Тя обаче беше толкова нетърпелива да дойде следващият ден. Щеше да се забавлява наистина много, когато каже на Ани какво й е подготвила!
Беше следобяд. Ева и Мартин не бяха вкъщи. През деня, докато Лили бе на училище, приятелките й я питаха какво изпитание ще отправи на братовчедка си, но тя отговаряше с това, че е по-добре да я остави вече намира. Те за миг й повярваха. Но след часовете, тя се прибра в къщата с Ани. Бяха сами. Ани отиде в стаята си и започна да преглежда домашните си. Тогава в стаята й влезе Лили.
- Ако все още искаш да бъдеш член на групата ми… сега е времето да покажеш на какво си способна за това. – лукаво се усмихна тя.
- Какво е този път изпитанието ти? Да убия котето си?
- Не е зле… - засмя се Лили – Но спокойно, не е това. Последвай ме!
Слязоха на първия етаж. На масата във всекидневната имаше една голяма бяла кутия. Приличаше на кутия от торта или нещо подобно. Лили се доближи до нея и се обърна към Ани.
- Това е обядът на моите сладки кученца. Тестът за теб е да им го дадеш. Лесно е.
- Шегуваш ли се?
- Не. Напълно сериозна съм.
- Знаеш, че ме е страх от твоите кучета.
- Спокойно. Те не хапят. – намигна й Лили – Е… ще ги нахраниш ли?
- Добре. – след известно колебание отвърна Ани.
Лили се усмихна и взе кутията от масата. Излязоха навън. Тя видя колко е притеснена братовчедка й, а това я караше да ликува. Обичаше да я вижда уплашена!
- Какво има в кутията? Какъв е обядът им?
- Ще разбереш. Месо е… Те обичат месото.
- Като повечето кучета. – опита се да се усмихне Ани.
- Е, хайде. Вземи кутията и влизай в задния двор.
С треперещи ръце Ани взе бялата кутия. Лили й отвори вратата на задния двор. Видя, че кучетата спят под сянката на голямото дърво. Ани си помисли, че това изпитание ще бъде доста лесно, след като любимците на братовчедка й не са будни. Когато спяха, тя не се страхуваше от тях. Щеше набързо да им остави обяда и да излезе.
- Влизай! – побутна я Лили.
Ани тръгна с бавна походка напред. Не спираше да наблюдава кучетата. Не искаше да ги събуди. Спря се на известно разстояние от вратата и бе готова да остави кутията. Обърна се към Лили и тя й направи знак да се доближи малко повече до кучетата. Ани направи още няколко крачки. Погледа й отново се стрелна към животните. Те все още спяха. Тя остави кутията в тревата и я отвори. Ужаси се! Вътре бе зайчето, което се бе хванало в капана. Лили го бе наръгала в гърлото и то бе цялото окървавено. Ани изпищя. Кучетата се събудиха от писъка й. Залаяха и тръгнаха да бягат срещу нея. Ани побягна към вратата, но в този момент кучетата се хвърлиха върху нея. Лили влезе уплашена в задния двор и започна да им вика да пуснат Ани. Но те не я слушаха. Ани пищеше и плачеше едновременно.
Изведнъж настана тишина. Кучетата се измъкнаха през вратата и избягаха. Лили стоеше в тревата, присвила краката си към гърдите. Гледаше безмълвна безжизненото, наръфано от кучетата тяло на Ани. Момиченцето бе мъртво. Лили гледаше кръвта и сякаш бе изгубила гласа си. Не отиде дори да се обади на бърза помощ. Остана неподвижна там, докато родителите й не я намериха, заедно с мъртвата Ани…