Малолетни престъпници - Продължението 1

Маргарита

Защитената

Тя беше едва на десет години. Имаше кестенява дълга коса и красиви тъмни очи, в които блестяха сълзи. Приличаше на прекрасна малка кукла. Устните й бяха тънки, с наситен розов цвят. Кожата й бе бяла, приличаше на покривка от сняг.

Маргарита пътуваше към новия си дом. Стоеше на задната седалка в стария джип и беше подала главата си през отворения прозорец. Гледаше тъжно слънцето между клоните на дърветата, докато летния вятър танцуваше в косите й. Чуваше как леля й говори по мобилния телефон шофирайки и в съзнанието й нахлуха отново спомените й от онази вечер... Ужаси се.

Само преди няколко дни Маргарита катастрофира с родителите си. Баща й говореше по телефона и изгуби управлението на автомобила, когато пред него се изправи един камион. Детето остана сираче. Родителите му загинаха на място. Никой не успяваше да си обясни как при подобен инцидент Маги се е отървала без дори една драскотина. Беше напълно здрава… физически. У нея остана шока от катастрофата и болката от загубата на родителите й.

След погребението, лелята на Маргарита – Дора, получи попечителството. Дора беше добра жена на около тридесет години. Имаше къса черна коса и сини като небето очи. Кожата й бе нежна с матов тен. Обичаше природата и мечтата й от малка бе да си има собствена ферма, в която да отглежда животни. Тя обичаше племенницата си като собствено дете, защото със съпруга си все още нямаха свое. Мислеше, че ще успее да се справи с отглеждането й, а и не искаше дъщерята на брат й да попадне в дом за сираци. Знаеше, че няма да е лесна задачата, с която се захваща, но важно бе според нея желанието и чувството й за дълг.

Изминаха около два часа, докато пристигнат в малкото градче, където се намираше новият дом на Маргарита. Беше красива ферма, прегърната от високите планини. Наоколо се шириха зелени поляни и от всякъде се чуваха песни на птици. Наблизо се виждаше реката, скрита зад големите дървета, криещи я в сянка. Къщата не беше голяма, но излъчваше уют и спокойствие. Пред нея имаше веранда, обсипана с много цветя. Наблизо беше и обора. Нощем там се прибираха кравите и конете, които сега си пасяха свободно на поляните.

Маргарита слезе от колата и се огледа. За първи път идваше във фермата на леля си. На лицето й грейна широка усмивка, защото мястото й харесваше. Щеше да тича наоколо и да си играе под слънцето по цял ден.

- Харесва ли ти тук? – попита я Дора.

- Да, много – погледна я с усмивка детето.

- Ела, да те запозная със съпруга ми. – подаде й ръката си тя и Маги я хвана развълнувана. Тръгнаха към къщата.

Във всекидневната на дивана стоеше Мартин. Той беше съпругът на Дора. Пиеше бира от стъклената бутилка и гледаше телевизия. Когато чу, че вратата се отваря, той извърна погледа си. Кафявите му очи се впиха в лицето на малката Маргарита. Тя също го погледна изпитателно. Дора му се усмихна и се доближи до него да го целуне. Каза му нещо на ухо и той стана от дивана. Изправи почти двуметровото си тяло пред детето и то се стресна от сърдитото изражение на лицето му.

- Значи ти си малката ми племенница. – промърмори Мартин – Добре дошла в новия си дом! – някак насила го каза той и отново седна на дивана, и отпи от бутилката бира, която не остави дори за миг.

- Хайде, мила, ще ти покажа стаята ти. – усмихна се мило Дора и хвана детето за ръка.

Стаята в дъното на коридора беше отредена за стая на Маргарита. Беше малка, но приветлива. Стените й бяха боядисани в красиви пастелни цветове. Леглото беше меко, обсипано с множество малки възглавнички. Имаше шкаф с няколко детски книги на него. Маги влезе с плахи стъпки в стаята. Леля й я гледаше, стоейки до вратата с усмивка. В очите й напираха сълзи. Тази стая беше склад години наред, но сега Дора лично я бе ремонтирала и я превърна в красива детска спалня. Мислеше си, че я прави за собствената си дъщеря. Вложи толкова много любов в това…

- Благодаря! – погледна я Маргарита.

Когато видя сълзите й, детето се доближи до леля си и я прегърна.

Дора приготвяше вечерята. Маги използваше това време, за да се разходи наоколо и да опознае мястото. Тя беше много любопитно дете и се интересуваше от всичко. Тръгна по една малка пътечка между дърветата на фермата. Оглеждаше се наоколо и сякаш се опитваше да запомни всяка измината крачка зад себе си. Чуваше песента на птиците, криещи се в клоните. Вече започваха да излизат и досадните комари, но въпреки това всичко в гората й се струваше много красиво. Стигна до реката. Свали обувките си и потопи белите си крачета в изстиващата бистра вода. Виждаше пясъка и малките блестящи камъчета на дъното. Залязващото слънце къпеше образа си в реката и я обагряше в красиви огнени нюанси.

- Маги! Маги! – чуваше се отекващия глас на Дора.

Детето набързо нахлу обувките си и тръгна по пътеката назад. Спъна се в един камък и падна в зелената трева. Коляното я заболя и тя го погледна. Имаше малка рана, от която потече алена кръв. Изведнъж Маги се стъписа. Погледа й се насочи към пълзящата към нея змия. Момиченцето остана на мястото си, затаило дъх. Усети как крайниците й започват да треперят. Змията приближаваше все повече и повече. Очите на детето сляха погледа си с тези на змията. Влечугото спря на мястото си. Беше само на метър от малката Маги. Тя запази самообладание. Почувства се спокойна и… защитена. Изпита сигурност, сякаш нямаше начин да пострада.

- О, Господи! – възкликна Дора, която в този момент стоеше точно до племенницата си – Не мърдай, Маги, ще я прогоня!

Тогава змията просто се обърна и се скри във високата трева. Изчезна само за един миг. Дора побърза да вдигне Маги от земята и я прегърна. Почувства се странно, защото детето не беше толкова уплашено, колкото нея. Помисли си, че може би е в шок и за това не изразява страха си. Не можеше да си обясни как така змията изведнъж просто си отиде, без да е сторила нищо на момиченцето. А това бе една от най-отровните змии в района! Дора се замисли за това, че Маги не за първи път се отървава от опасна ситуация без да пострада - първо беше катастрофата, в която родителите й загинаха, а сега и змията.

- Ти си защитена, мила моя. Някой те пази. – прошепна й с усмивка тя, без да я отделя от обятията си. Тръгнаха към къщата, където ги чакаше топлата вечеря.

Вече се беше стъмнило. Наближаваше полунощ. Маги беше легнала в леглото си, а луната пръскаше сребристите си нюанси в стаята й. Тя беше сложила на възглавницата до себе си снимка, на която беше заедно с родителите си. Бяха я направили по времето на последната им екскурзия заедно. Маги гледаше лицата на родителите си, а от невинните й очи капеха бистри сълзи, които се разбиваха във възглавницата. Тогава чу крясъци. Идваха от всекидневната. Леля й се караше със съпруга си. Маги се уплаши и стана от леглото. Доближи се до вратата и леко я открехна.

- Не искам тя да е в къщата ми! – викаше Мартин.

- Тя ми е племенница! Няма да я оставя да постъпи в сиропиталище! Не искам да съсипя живота й! – отвръщаше му Дора.

- Искаш да я гледаш като свое дете ли? Мислиш я за своя дъщеря? Е, ще ти кажа, че не ти е дъщеря! Ти не можеш да имаш деца! Никога няма да имаш!

- Не ми говори така!...

Маги затвори вратата и се скри под завивките. Не искаше да слуша повече тези крясъци. Сложи ръцете си на ушите, с надеждата да спре да ги чува. Лицето й бе обляно в сълзи. Трепереше. Искаше да избяга.

Дора беше с Маги на верандата пред къщата. Стояха на двата дървени люлеещи се стола и пиеха студен портокалов сок. Беше горещо като в пустиня и единственото спасение от парещото слънце бе сянката и студените напитки. Маргарита се беше загледала към гората и се замисли за нещо. На лицето й се появи усмивка.

Представи си как с баща си щяха да ловят риба край реката, ако той беше тук. Майка й щеше да стои на сянка под някое от дърветата в гората и щеше да подготвя обяда. Щяха да прекарват колкото може повече време заедно, ако бяха в тази ферма и ако… родителите й бяха живи…

- Ето го лекарят! – възкликна Дора и стана бързо от стола си, за да го посрещне.

Една от кравите беше бременна, но се разболя. Не се хранеше и не искаше да излиза от обора. Дора се беше притеснила и повика ветеринарния лекар от града, защото знаеше, че той най-добре би се погрижил за животното. Маги се затича след леля си. От пикапа слезе красив мъж на около тридесет години. Имаше черна коса, а очите му бяха с топъл зелен цвят. Имаше силно и стойно тяло. В ръката си носеше кожена чантичка, в която бяха медицинските му принадлежности.

- Радвам се, че успя да дойдеш, Тони! – здрависа го Дора с усмивка.

- Знаеш, че винаги ще намеря време за теб и твоите животни. - загледа се в очите й ветеринарят – Обичам да идвам в тази ферма. – подчерта той.

- Това е племенницата ми Маги. – обади се Дора, за да наруши тишината, която беше настанала и представи детето.

- Здравей, принцесо! – подаде ръката си ветеринарят – Харесва ли ти тук?

- Да. Много е хубаво във фермата на леля. – здрависа го Маги и му се усмихна.

След това всички отидоха в обора. Болната крава беше легнала в ъгъла. Беше сама, защото всички животни бяха навън и пасяха под сенките на дърветата в гората. Тя беше бяла и имаше черни петна около очите и по гърба си. Коремът й беше голям, защото бременността й личеше. Маги я гледаше със съчувствие. Виждаше големите й уморени очи, които сякаш молиха за помощ. Лекарят се доближи до нея, за да я прегледа. Дора и племенницата й излязоха отвън, за да може той на спокойствие да свърши работата си.

Малко по-късно Тони излезе от обора. Свали белите си медицински ръкавици и тръгна към верандата, където го чакаха Маги и Дора.

- Ще се оправи скоро. Трябва да й слагаш по три капки от това лекарство – извади от чантата си едно малко прозрачно шишенце с някаква течност и го подаде на Дора – в храната веднъж дневно. Ако не се подобри след два – три дни, обади ми се отново. Но не забравяй, че не трябва да прекаляваш с дозировката на лекарството - това може да я убие.

- Много ти благодаря. – усмихна му се Дора и взе шишенцето с лекарството от ръката му.

В този момент пред къщата спря колата на Мартин. Той излезе от автомобила с навъсена физиономия и застана пред него, гледайки с ненавист към ветеринаря. Кръстоса ръцете си и остана там безмълвен. Дора се притесни.

- Най-добре е да си тръгвам. – съобщи лекарят – Радвам се, че се запознахме, малка принцесо! – обърна се той към Маги – Надявам се скоро да те видя отново.

Той слезе по стълбите на верандата, мина покрай Мартин и го поздрави. Качи се в колата си и потегли към града. Дора се доближи до съпруга си и се опита да го поздрави с целувка. Той обаче беше ядосан и я отблъсна. Влезе в къщата без да й каже каквото й да било. Маги остана озадачена.

Вечерта отново се чуваха крясъци. Маргарита се беше свила като пашкул в леглото си и плачеше. В ръцете си държеше снимката на родителите си. Искаше й се те да бяха при нея. Колкото и да притискаше с възглавницата ушите си, тя успяваше да долови виковете на Дора и Мартин. Успя да разбере, че той се е ядосал за това, че ветеринарят е бил във фермата. Леля й е имала връзка преди години с него, но въпреки всичко се е оженила за Мартин. Маги не успяваше да си обясни защо леля й е предпочела него пред лекаря, който е много по-мил, красив и добър.

Изведнъж виковете спряха. Чу се двигател на кола, която бързо се отдалечи от къщата. Маги реши да провери какво става. Стана предпазливо от леглото си. Остави снимката на родителите си и отвори внимателно вратата. Излезе от стаята по пижама и видя леля си да плаче на дивана във всекидневната. Натъжи се като я гледаше толкова разстроена. Стана й ясно, че Мартин си е отишъл. Тя се доближи до леля си и седна до нея. Прегърна я нежно и остана в обятията й дълго време, слушайки тъжните й стонове.

Изминаха няколко дни. Дора беше все така тъжна, очаквайки Мартин да се завърне, но той дори не й се обаждаше. Всеки ден минаваше по един и същи начин – тя ставаше уморена от леглото сутрин и приготвяше закуска, с Маги сядаха заедно на масата, но тя дори и не слагаше залък в устата си; след като свършеше работата си с животните, сядаше на верандата и чакаше; на обяд отново не ядеше нищо; след това отново се вглеждаше в пътя, очаквайки да види колата на Мартин да приближава, но той не идваше; бързо идваше нощта, която за Дора беше поредната безсънна нощ, очаквайки неговото завръщане.

Маги също тъжеше заради леля си. Не искаше да я вижда толкова слаба и уморена. Виждаше как лицето й е пребледняло, а очите й зачервени и подути. Не й обръщаше внимание. Маги скучаеше по цял ден, а нямаше с кого другиго да си говори и играе.

Един ден, докато си наливаше от каната студена вода, Маргарита видя нещо на шкафа над хладилника. Беше онова малко шишенце, което ветеринарят беше дал на Дора. Това лекарство помогна на кравата да оздравее само за два дни. Маги си спомни колко безпомощна и тъжна изглеждаше кравата, но бързо се съвзе от това лекарство. Опита се да стигне шишенцето, но не успяваше – беше прекалено ниска. Придърпа стола от кухненската маса към шкафа и се качи на него. Взе внимателно шишенцето и видя, че е пълно на половина. Усмихна се. Имаше план как да помогне на леля си да се съвземе и да оздравее от мъката, която я беше обзела.

Беше късно следобед. Слънцето вече малко по малко се скриваше зад планините, а небето се обличаше в красиви цветни нюанси. Дора беше на верандата, седнала в люлеещия се стол и гледаше отново към пътя. Летният вятър минаваше през косите й и отвяваше сълзите от лицето й. Маги отиде при нея. Носеше й чаша студен портокалов сок. Погледна я с усмивка и й поднесе разхладителната напитка.

- Благодаря ти, миличка, но не ми се пие нищо.

- Моля те, изпий поне тази чаша сок. – настоя Маги.

Дора взе чашата от ръцете й и реши да изпие сока наведнъж, за да зарадва племенницата си. Виждаше усмивката на лицето й, докато отпиваше от напитката в чашата. Когато изпи и последната капка се усмихна на Маги.

- Готово. Доволна ли си?

- Да. – зарадва се тя и я прегърна – Сега ще се оправиш много бързо.

- За какво говориш? – учуди се Дора.

Тя не успя да каже нищо повече. Сякаш изведнъж всеки неин опит да каже каквото и да било й носеше болка. Усети как загубва контрол върху тялото си. Всичко се случваше много бързо. Не можеше да направи никакво движение. Изпусна стъклената чаша от ръката си и тя се счупи на малки парченца. Погледна с широко отворени очи към ужасеното в този момент лице на Маги. Опита се да се изправи от стола, но падна на верандата. Получи гърч и остана неподвижна. Беше мъртва.

Маргарита беше объркана и уплашена. Гледаше към безжизненото тяло на леля си. Мислеше си, че лекарството, което помогна на кравата да оздравее, ще помогне и на нея, но не се случи така. Осъзна, че тя я е убила! Заплака неутешимо. Коленичи до тялото на Дора и я прегърна с треперещите си ръце.

Тогава се чу кола, която приближаваше към къщата. Маги надигна глава и видя, че Мартин се завръща. Когато той паркира, тя побягна към него разплакана. Той излезе от колата си и тя го прегърна. Мартин беше объркан. Не разбираше какво се случва. Тогава погледна към верандата. Видя Дора строполена на пода и побърза да отиде при нея. Когато се увери, че няма пулс, разбра, че е мъртва. Изпита силна болка в гърдите си. Съжали, че не се е върнал по-рано.

- Какво се случи? – попита той презсълзи Маргарита.

- Тя изпи чашата с портокалов сок и изведнъж падна… - хлипаше Маги.

- Отровила се е. Самоубила се е заради мен! – обвиняваше се Мартин, прегръщайки силно вече изстиващото тяло на Дора.

След погребението животът на всички се промени. Мартин започна да се грижи сам за фермата, обвинявайки се за смъртта на жената, която въпреки всичко винаги е обичал. Всички го обвиняваха, защото вярваха, че Дора се е самоубила заради него. Маги постъпи в дом за сираци. Дълги години остана в сиропиталището, пазейки най-страшната си тайна – че е убила леля си, в стремежа си да й помогне…