Ники
Беднякът
Беше студена зимна вечер. Навън виелица отнасяше всичко по пътя си. Силният студен вятър пееше зловеща песен и разбиваше малките бели снежинки. Дърветата приличаха на голи бездомници превиващи се от студ. Небето беше черно и безизразно, а градчето беше потънало в сън…
Едно малко момче, на около дванадесет години, вървеше по замръзналите опустели улици. Малкото му телце трепереше, а и как няма – беше облечено със стар панталон, който му беше малък, стара блуза и накъсано тънко якенце. Крачетата му бяха посинели от студ, защото обувките му бяха скъсани и докато газеше из дебелия сняг те се намокряха. На главата си имаше една шапка, която едва покриваше черната му разпиляна коса. Лицето му беше поруменяло, а в дълбоките му сини очи блестяха сълзи.
Казваше се Ники. Той беше едно момче, чийто живот бе труден и несправедлив с него. Само преди година той беше в топлата си стая, чувайки тихия разговор на родителите си пред камината. Навън се сипеше пухкав сняг, а украсената елха пръскаше празнично настроение из цялата къща. Ники нямаше търпение да заспи, защото знаеше, че на сутринта ще го чакат коледните подаръци. Тогава той беше щастлив. Имаше си всичко – дом, семейство, приятели…
Внезапно баща му почина. Само за един миг целия живот на Ники се преобърна. Оказа се, че баща му е затънал в дългове и след смъртта му хората, от които е взимал пари си ги поискаха обратно. Оскърбената му майка продаде всичкото им имущество, за да плати дълговете на баща му. Останаха без нищо. Останаха дори без дом. Преместиха се да живеят в една изоставена плевня в края на градчето. Майка му Елена се разболя тежко от студа, който се разхождаше спокойно в „новия им дом” и не можеше да стане от стария дюшек, който й служеше като легло. Ники беше принуден да проси, за да може да купи поне малко храна за него и за майка си, но всички хора имаха все по-малко пари за себе си, та камо ли за милостиня…
Ники се върна в старата малка плевня. Залости вратата с един дървен сандък, за да не се отваря през нощта, докато вятърът помита всичко навън. Няколко свещи бяха запалени – това бе единствената светлина на това място. Някои стъкла по прозорците бяха счупени и стари найлони се опитваха да спрат студа. Имаше една печка, чийто пламъци вече умираха. Елена лежеше на дюшека на пода, увита като пашкул в плетеното одеяло. Веднага надигна погледа си, когато сина й се върна. Момчето се доближи до нея и я целуна нежно по челото.
- Как си, мамо?
- Добре съм, момчето ми. Не се притеснявай за мен. – със сълзи в очите му отвърна тя, а гласът й беше слаб и дрезгав.
- Днес събрах пари, едва да купя хляб. – каза Ники, вадейки от якето си хляба.
- Ти яж, аз не искам.
Ники седна на другия дюшек и започна да се храни. Гледаше към майка си, чийто очи бяха почти затворени. Спомни си за витрините на магазините, покрай които мина днес. Бяха отрупани с красиви играчки, украсени елхи, а наоколо се носеше аромата на топла вечеря. За първи път той нямаше да получи подарък за Коледа. По-важно сега бе някой да се смили над него и да му даде поне храна, за да се нахранят с майка си в коледната нощ. Беше тъжен. Усещаше как болката се е свила на възел в него и не му позволява понякога дори да си поеме дъх. Очите му бяха насълзени и едва улавяше ритъма на сърчицето си.
В този момент той чу гръм. После още един. Погледна навън и видя, че в небето разпръскват светлината си множество фойерверки. Беше прекрасно. Ники гледаше с любопитство как една светлинна ракета се разбива в мрачното небе и се раждат хиляди малки цветни звездички, които танцуваха пред очите му и бавно изчезваха после…
Най-богатият търговец в града – вдовеца Владимир, винаги пускаше фойерверки в небето на бъдни вечер. Когато затвореше магазина си, той се опитваше да зареди с настроение за празника всичките си съграждани. По този начин привличаше внимание, което беше типично в негов стил – обичаше да бъде обсъждан, да бъде център на внимание. Всички излизаха от домовете си и наблюдаваха с интерес светлинното шоу в мрачното небе. Това се бе превърнало в традиция в навечерието на Коледа.
Ники си спомни колко се радваше на светлините, когато ги гледаше през прозореца на стаята си заедно с родителите си. Бяха толкова щастливи… Липсваше му този момент и вместо да се усмихне на зарята, една сълза се изтърколи по бузата му. Той я избърса и спря да гледа цветните звезди, които дълго време продължиха своя танц.
Рано сутринта Ники отиде на гробището. Всичко беше покрито със снежно бяло одеяло. Цареше самотна тишина. Наоколо нямаше никой, освен малкото момче, което бавно пристъпваше към един от гробовете. Едва си поправяше път през снега, който беше натрупал предната нощ. Застана пред една надгробна плоча и с ръка почисти името на покойника, гравирано на мрамора, което бе покрито със снежинки. Това бе гробът на баща му. Ники стоеше безмълвен пред него. Гледаше с насълзени очи към името му и от време на време потриваше носа си с ръкав.
- Защо ни напусна? – прошепна той – Защо ни изостави с мама? Не трябваше да умираш! Не трябваше да ни оставяш така. Заради теб сега всичко е такова. Заради теб! – за миг замълча и се опита да бъде силен, да не позволи на сълзите да потекат по лицето му – Мразя те… - прошепна момчето и побягна по пътя, по който стигна до тук.
Вървеше по улиците из града. Свиваше ръце към тялото си, за да се стопли. Гледаше как хората се разхождат с усмивки навън и си честитяха Коледа. От всякъде се чуваше смях, комините на къщите пушеха силно, а във въздуха прелитаха бели снежинки. Ники се спря пред витрината на един магазин. Имаше топъл изпечен хляб, на който сякаш можеше да усети дори аромата. Беше толкова гладен… Устата му се напълни със слюнка.
- Ей, махай се от там! – чу дебел глас момчето и видя, че Владимир приближава към него – Отивай си, просяче, че ще ми изгониш клиентите! – викаше му той.
Дебелият мъж с прошарен мустак изгони Ники и той се скри зад ъгъла. Наблюдаваше го как нарежда още вкусни ястия на витрината си и с доволна усмивка приветстваше клиентите.
- Гладен ли си?
Ники се стресна. Погледна зад себе си и видя едно момиченце на около неговата възраст. Имаше красива руса коса и сини като небето очи. Беше облечено в топло палтенце и имаше червен шал около врата си.
- Гладен ли си? – повтори момиченцето.
- Да. – отвърна Ники.
- Ще накарам татко да ти даде нещо. Все пак е Коледа.
Казваше се Ани и беше дъщерята на Владимир. Тя беше много по-добра от баща си. Познаваше Ники много добре. Преди бяха дори приятели, но откакто момчето остана на улицата, Владимир й забрани да се вижда с него. Казваше й, че бедняците не могат да бъдат приятели, а само врагове, които ще се опитат да я ограбят. Ани обаче никога не вярваше на тези негови думи. Сърцето й се късаше, когато виждаше Ники да студува навън и да се опитва от някъде да намери малко храна.
- След малко се връщам. Почакай тук. – каза му тя и с усмивка влезе в магазина на баща си.
Тогава клиентите идваха един след друг. Владимир не можеше да си поеме дъх. Ани се опитваше да му обясни, че нейния приятел Ники иска просто нещо за хапване, но баща й въобще не я слушаше. Тогава тя се доближи до витрината и взе онзи топъл ароматен хляб и малко печено месо. Излезе от магазина и отиде зад ъгъла. Ники все още беше там и очите му светнаха, когато видя, че Ани му носи храна.
- Много ти благодаря! – отвърна й с искрена усмивка той.
- Весела Коледа! – отвърна му Ани и му подаде хляба с месото.
Момчето нямаше търпение да се прибере и да покаже на майка си какво ще ядат на Коледа. От много време не бяха се хранили обилно, но сега щяха да успеят. Тръгна да бяга към старата плевня в края на града. В този момент Владимир забеляза липсващата храна на витрината. Погледна през прозореца и видя, че Ники тича. Събра яростно веждите си и лицето му се набръчка. Побърза да излезе от магазина и тръгна на някъде.
Ники отвори вратата и влезе развълнуван в плевнята. Беше много студено. Отдавна огънят в печката бе угаснал.
- Мамо! Мамо! – приближи се той до нея с грейнало лице – Виж какво ти нося, мамо! Мамо! – викаше й той.
Елена не му отговаряше. Лицето й бе обърнато към него, но очите й не се отваряха. Лицето й бе бледо, а устните придобили син цвят. Той я молеше да му отговори, но нямаше полза от молбите му. Тя бе мъртва. Ники прегърна силно майка си и заплака. За миг всичко около него потъна в скръб. Настана гробна тишина. Само вятърът навън пееше своята песен…
Малко по-късно на вратата се почука. Владимир беше довел един полицай. Когато никой не им отвори те сами влязоха в плевнята. Когато видя Ники, старият търговец го посочи с пръст.
- Това е крадецът! Този бедняк открадна от витрината ми! Той е престъпник! – развика се той.
Ники извърна погледа си към тях. Лицето му бе обляно в сълзи. В този миг всички останаха безмълвни. Владимир и полицаят разбраха, че майката на момчето е починала. Търговецът се натъжи. Изпита вина, задето доведе полицай. Почувства как сърцето му се свива, докато гледаше как бедното момче плаче над измръзналото тяло на майка си. Искаше му се му помогне. Беше Коледа!
Малкият Ники прекара празника в дома на Владимир, заедно с Ани. След погребението на майка си, той остана да живее при търговеца. Оказа се, че зад суровото излъчване на Владимир се крие добър човек, който пожела да се грижи за момчето. Почувства се доволен и изпълнен с щастие, докато правеше добро не само на Коледа. Показа на Ники, че дори и след най-трудните моменти в живота на един човек, може да се случи нещо хубаво, което да промени бъдещето му към по-добро.
Коментари
Публикуване на коментар