Давид
Грешникът
Беше почти обяд. Слънцето грееше високо над града, но не можеше да излее топлината си, защото все още беше ранна пролет. Улиците бяха влажни, заради дъжда, който се изсипа предната вечер. Дърветата наоколо бяха напъпили и всеки момент щяха да се окичат в красиви цветни корони.
На гарата беше много оживено. Обикновено в понеделник беше така, защото започваше новата седмица и всеки се завръщаше в града на работното си място. Иво стоеше на една пейка заедно с Андреа. Той гледаше с тъмните си очи към таблото, на което пишеше кой влак кога пристига, а тя се бе сгушила в него, замислена за нещо.
Иво беше на около двадесет и три години. Имаше черна коса и тъмни очи. Тялото му беше силно, а лицето му отвсякъде излъчваше чар. Той чакаше по-малкия си брат да пристигне с влака в столицата. Откакто родителите им загинаха преди няколко години, Иво стана попечител на петнадесетгодишния Давид. Момчето беше известно време при баба си дядо си, докато брат му се устрои в големия град и свикне с новата си работа.
Андреа беше гаджето на Иво. Бяха се запознали преди около две години. За щастие тя започна да учи в столицата и така с Иво успяха да продължат връзката си и дори да заживеят заедно. Тя беше красиво момиче на деветнадесет години. Имаше кестенява коса и шоколадов цвят на очите. Беше лудо влюбена в Иво и беше готова на всичко, за да продължи да усеща това силно чувство както в себе си, така и у него.
- Радвам се, че най-после ще мога да те запозная с брат си. – сподели той.
- Да, аз също. – погледна го тя с усмивка.
- Притеснява ме обаче държанието му, докато е бил при баба и дядо. Те бяха много обезпокоени заради него.
- Заради кражбата ли?
- Да… - въздъхна Иво.
Тогава влакът, който чакаха пристигна. След няколко минути се появи Давид – обикновен тийнейджър с разчорлена коса и тъмни очи, дрехите му бяха раздърпани и небрежни, носеше раница на гърба си и шапка на главата си. Иво тръгна към него развълнуван и с усмивка на лицето. Прегърна го… бащински.
- Радвам се, че отново си при мен, братле!
- И аз се радвам. – отвърна Давид.
- Искам да ти представя приятелката си. – направи крачка назад Иво, за да застане пред него момичето.
- Андреа. – здрависа го красавицата – Брат ти ми е говорил много за теб. – усмихваше се мило тя.
- Сигурно само лоши неща… - някак с недоволство каза момчето.
- Не е вярно. Той те обича много и говори само хубави неща за теб.
- Хайде да се прибираме вкъщи. Там ще имаме достатъчно време да си поговорим. – обади се Иво и сложи ръката си на рамото на брат си.
Докато пътуваха към апартамента, който Иво беше наел, Давид постоянно гледаше през прозореца на колата. Досега не беше идвал в столицата. Града му се виждаше огромен! Сградите, покрай които минаваха му приличаха на космически кораби, защото нямаха нищо общо с тези в провинцията. Навсякъде кипеше живот, а автомобилите по пътя му се сториха милиони. Боеше се, че ако остане сам ще се изгуби и няма да успее да намери обратен път, по който да се върне.
Не след дълго двамата братя и красивата Андреа бяха се настанили на дивана във всекидневната в апартамента и си говориха на по чаша горещ шоколад. Камината беше запалена и огънят танцуваше на фона на залязващото навън слънце.
Апартаментът беше малък, но уютен. Иво винаги се опитваше да създаде удобство и приятна обстановка навсякъде, където отиде. Искаше да се почувства у дома. Надяваше да успее да вдъхне това усещане и на Давид, защото много го обичаше и искаше да не му липсва обич и внимание, макар родителите им да не са сред живите…
- Разкажи ми за училището си. – поде по-големият брат – Ще ти липсват ли приятелите?
- Училището в градчето при баба и дядо беше отвратително. – набръчка носа си Давид – Не ми харесваше там. А и нямам приятели. Всички са много глупави и не се разбирах с тях.
- Е все пак почти година живя при баба си и дядо си, не намери ли някакви приятели? – настоя Андреа, отпивайки от чашата си.
- Не. – отсече категорично момчето.
Иво погледна към приятелката си и сякаш й направи знак да спрат с въпросите по тази тема. Тя му отвърна на погледа с усмивка – беше разбрала какво се опитва да й каже той.
- Ще отида в стаята си. Уморен съм. – заяви Давид. Остави чашата с почти недокоснатия горещ шоколад на масата и отиде в стаята си.
- Знам, че е малко трудно дете, но… - Иво опита да обясни държанието на брат си.
- …Това е нормално. – докосна нежно ръката му Андреа – Преминава през труден период, а и му е трудно да приеме, че ще живее на ново място. Няма нужда да ми обясняваш защо се държи така. Не се притеснявай. – целуна го тя по устните.
Давид остана дълго време в новата си стая без да излезе. Стоеше на стола до прозореца и гледаше навън. Въобще не се впечатли от прясната боя по стените, от почти новите мебели в стаята, компютъра и всички удобства, които се е опитал да му осигури брат му. През цялото време беше със слушалки в ушите си и слушаше музика. Гледаше как хората навън бързат за някъде, как денят си отива и градът се обагря с различни светлини.
Беше тъжен. Спомените за родителите му нахлуваха у него и го караха да се натъжава. Откакто с брат му останаха сираци, той се промени много. Вече не беше онова мило и ученолюбиво момче. Беше се превърнал в арогантен и мързелив тийнейджър. Все още брат му не го познаваше като такъв. Затова и не можеше да повярва, че Давид е извършил кражба…
Докато живееше с баба си и дядо си, той откраднал един нов телефон от съседите. Възползвал се от гостоприемството им, когато една вечер ги поканили на гости. Давид отишъл до тоалетната, а след това се прибрал в къщата на баба си и дядо си. Не след дълго те намерили в стаята му телефона, който съседите им се оплаквали, че е изчезнал. Това бе една от причините, заради които Иво пожела Давид да живее при него – не искаше да навлича проблеми на баба си и дядо си, които вече бяха възрастни и уморени мили хора.
Вече беше късна вечер. Давид беше огладнял и излезе от стаята си. Очакваше брат му и приятелката му да са си легнали, защото не искаше отново да го разпитват за каквото и да било. Само една лампа светеше в апартамента и беше доста тъмно наоколо. Той отиде в кухнята и отвори хладилника. Реши да си направи сандвич и си извади необходимите продукти. Изведнъж усети как някой приближава към кухнята. Тогава се появи Андреа. Тъкмо си беше взела душ и все още беше по хавлия. Косата й бе мокра и малки капчици вода се стичаха по шията й. Смути се, когато завари момчето в кухнята.
- О, не знаех, че си излязъл от стаята си. – обясни му тя.
- Огладнях и… - беше вперил погледа си в нея той – реших да си направя сандвич.
- Радвам се, че имаш апетит. Чувствай се като у дома си. – усмихна му се Андреа и се доближи до него, за да си налее чаша вода – Аз ще си лягам и… пожелавам ти лека нощ. Надявам се да успееш да си починеш добре.
- Благодаря. Лека и на теб. – довърши Давид и тя се прибра в стаята при Иво.
Той остана с отворена уста, когато Андреа излезе от кухнята. Беше очарован от красотата й. Не можеше да си обясни защо, но усещаше някакво привличане към нея. Знаеше, че не бива да чувства това, но не можеше да излъже самия себе си, че не се е случило нищо…
Сутринта Иво беше на работа. От много малък обичаше танците и винаги се бе занимавал с това. Сега работата му беше като хореограф. Обожаваше това си занимание и всяка сутрин с удоволствие излизаше от къщи, знаейки, че ще върши онова, което обича – а именно да танцува.
Андреа беше приготвила палачинки. Пиеше кафето си в кухнята и четеше разни учебници, защото се подготвяше за изпитите си в университета. Давид се събуди от аромата на топли палачинки и излезе от стаята си по пижама с разрошена коса. Отиде в кухнята и видя, че Андреа е сама. Огледа се за брат си, но него го нямаше.
- Добро утро! Успя ли да си поспиш? – попита го тя.
- Добро утро и на теб! Да, успях… - прозина се Давид – Брат ми няма ли го?
- Не. Той е на работа по това време. Ще се върне чак вечерта.
- Мислих си, че днес ще ме разведе из града и ще ми покаже новото ми училище… - седна на стола разочаровано момчето.
- Аз ще те разведа наоколо. И без това не искам да уча по цял ден. – засмя се Андреа.
- Супер. – възкликна Давид ободрено – Ще се приготвя и можем да тръгваме, ако искаш.
- Не пропускай закуската!
- Да, разбира се. – усмихна се Давид.
Андреа го разведе из града. Показа му всички забележителности, заради които туристи от цялата страна, а и от чужбина, се стичаха да разглеждат в столицата. При други обстоятелства Давид въобще нямаше да пожелае да посещава подобни места, но този път се бе съгласил, защото му харесваше компанията. Андреа му разказваше историята на всяко едно място, защото беше добре запозната с нея. Посетиха новото училище на момчето. Подадоха му заедно документите и вече всичко бе готово за постъпването му в него.
- Беше прекрасен ден. – сподели Давид, когато с Андреа се върнаха в апартамента, чак когато се бе стъмнило.
- Радвам се. Опитах се да те накарам да се забавляваш.
- Къде бяхте? – попита Иво, който стоеше на масата в кухнята.
Беше купил ядене от ресторанта наблизо и чакаше брат си и гаджето си да се върнат, за да вечерят заедно.
- Разведох брат ти из града. – поздрави го с целувка Андреа.
- Надявах се ти да го направиш… - каза му Давид.
- Бях на работа, нямаше как… Съжалявам.
- Няма нищо. Аз се погрижих за това. – усмихна се Андреа и се сгуши в Иво – Как мина днес на работа?
- Много се уморих, но най-после денят свърши и съм при теб.
Давид се почувства излишен. Стана му неудобно, защото според него той нямаше място точно там, в това време. Брат му и Андреа бяха толкова щастливи заедно… Чак им завидя. Прибра се в стаята си и реши да пропусне вечерята. Предпочете да не вижда Иво и Андреа заедно, да не гледа колко щастливи са заедно…
На следващият ден той излезе сам навън. Нито брат му, нито Андреа знаеха къде е. Тръгна да върви по една улица, сложил ръцете си в джобовете на изсулените си дънки, а слушалките със силна музика бяха в ушите му. Не знаеше къде отива. Искаше просто да се разходи, да помисли. Не усещаше колко много се отдалечава от сградата, но и не го интересуваше. Като че ли беше забравил за страха си от това, че може да се изгуби.
Видя камбанарията на една църква. Не знаеше защо, но почувства, че иска да отиде там. От много време не беше влизал в църква. Застана пред широко отворената врата и погледна навътре. Свали слушалките си и влезе с плахи стъпки. Седна на една от дървените пейки пред олтара и се загледа в пламъка на малките свещички запалени пред величествените икони. Тогава един свещеник, който го бе забелязал се доближи. Седна до него и го последна с любопитство.
- Какво те измъчва, дете? – попита го белобрадият.
- Какви грехове мислиш, че може да има едно петнадесетгодишно момче? – отвърна му с въпрос Давид.
- Ти си все още малък… Едва ли имаш непростими грехове. А и не забравяй, че ако помолиш за прошка, греховете ти могат да бъдат опростени, а ти да се почувстваш пречистен от тях.
- Така ли мислиш? – погледна го с насмешка момчето – А знаеш ли какви са моите грехове? Извърших едни от най-страшните грехове – откраднах и пожелах гаджето на брат си. – гледаше уплашеното лице на отеца – Все още обаче не съм извършил най-големия грях – не съм убил…
- Не може да е истина това. – възкликна стареца – Не допускай да очерниш още повече душата си!
- Това си е моя работа. – отговори му Давид и излезе от църквата.
Андреа беше във всекидневната на дивана. Около нея бяха разпръснати най-различни учебници, от който си водеше записки. Изпитите й наближаваха и тя искаше да бъде достатъчно подготвена, за да ги вземе с отлична оценка. Тогава мобилният й позвъня. Беше Иво и това я накара да се усмихне.
- Здравей, красавецо! Как си?
- Реших да те чуя, защото ми липсва гласа ти.
- Така ли… Какво съвпадение, защото и твоят глас започна да ми липсва.
- Иска ми се да мога да се прибера при теб.
- И аз искам същото…
- Какво прави Давид?
- Той излезе да се разходи и все още не се е върнал.
- Да не би да се е изгубил някъде?
- Щеше да ми се обади.
- Да, права си. Трябва да затварям. По-късно ще се чуем отново. Обичам те!
- И аз те обичам! – с усмивка му отвърна тя и прекъсна връзката.
Тогава вратата се отвори. Давид се върна в апартамента. Беше странен. Имаше различно изражение на лицето си. Очите му бяха зачервени и изглеждаше някак озлобен… не беше на себе си.
- Хей, тъкмо говорих с брат ти по телефона. Питаше ме за теб.
- Той не се интересува от мен. – отговори навъсено Давид и отиде в кухнята.
- Защо говориш така? Той те обича много и иска само ти да се чувстваш добре. – продължи Андреа.
- Я стига! – говореше й от кухнята Давид – Ако искаше да съм добре, нямаше да ме води тук.
- Какво не ти харесва? – стана от дивана тя и тръгна към кухнята.
- Не ми харесва, че ти си тук. – отговори й той, поглеждайки я в очите.
Андреа видя странен блясък в погледа му. Изпита ужас, настръхна. Видя го как трепери. В дясната си ръка той държеше нож.
- Какво ти е? – уплашено попита тя.
- Ако не можеш да имаш изкушението, убий го! – вдигна ножа Давид.
Тя не разбираше какво се случва. Знаеше само, че трябва да се защити. Хвана ръката му и се опита да изтръгне ножа от него. Давид не искаше да го пусне и паднаха на пода. Започнаха да се боричкат. След малко по пода се стече алена топла кръв. Андреа беше върху Давид. Той беше с широко отворени очи, гледайки към сълзите, които се стичаха по лицето й. Само за един миг всичко потъна в тишина. Андреа се изправи на краката си и погледна ножа, забит в корема на момчето.
- Не исках… - хлипаше тя – Не исках да го направя… - не спираше да гледа в очите на Давид, които постепенно угасваха. Тя го уби.
Давид не успя да прониже тялото на Андреа с ножа, но той уби живота й. Тя сякаш умря в онзи миг с него. Иво не повярва на това, което тя му разказа, когато я завари до безжизненото тяло на брат си. Лично той я предаде на полицията. Андреа беше осъдена на дълги години затвор. Никога повече не видя Иво, не чу дори какво се е случило с него след смъртта на брат му. Тя сякаш престана да съществува. Умряха всичките й мечти, любовта й, тя умря заедно с Давид…
Коментари
Публикуване на коментар