Лара,
24 години
Аз съм момичето, което винаги стоеше на последния чин в класната стая.
Аз съм момичето, което обикновено не беше забелязвано от никого, освен ако
някой не решеше да ми се подиграва. Аз съм момичето, което започна връзка с
момче едва след гимназията, а преди това всички си мислиха, че винаги ще бъда
сама и няма да създам семейство, защото никой не би ме харесал.
Е, аз съм различна. С гордост заявявам това днес, макар, че преди
няколко години си мислих, че да си различен е най-ужасното нещо, което може да
ти се случи. С течение на времето осъзнах, че именно различията между хората,
правят света толкова уникален. Съществуват толкова невероятни личности, които
са постигнали много в живота си, тръгвайки от нулата и с мисълта, че са
различни, с мисълта, че може би всички останали са срещу тях. Но упоритостта и
способността да мечтаем ни кара да постигаме толкова много неща. Та човек е
стигнал чак до луната, благодарение на това!
Ще започна разказа си от самото начало на живота ми. Когато съм се
родила, съм била едно здраво и напълно нормално дете. Имах прекрасни родители,
които винаги са се грижили за мен и по-малката ми сестра Йоли. Двете с нея
отраснахме, обградени с много внимание и любов, които липсват на много деца по
света. Никога нищо не ни е липсвало. Имахме най-прекрасното детство, за което
много хора могат само да мечтаят. Живяхме в красива ферма край града, близо до
природата и животните. Всяка вечер заспивахме, гледайки звездите през прозореца
и се събуждахме от галещите ни лъчи на слънцето и кукуригането на петела. Летата
бяха просто вълшебни! Къпехме се в реката, играехме сред полята, надбягвахме се
с вятъра.
Започнах да се чувствам различна може би когато започнах да ходя на
училище. Бях пълна. Бях най-пълното момиче в класа. Никога преди това не си
давах сметка, че съм такава, просто не ми бе направило впечатление… Винаги си
мислих, че е нещо съвсем нормално. Но не мислиха така и моите съученици. По
принцип децата са жестоки към връстниците си. По мои наблюдения сега е дори още
по-зле. Преди подигравките, номерата, които спретваха, ми се струваха ужасни,
но в днешно време децата прибягват и към друга форма на насилие – физическото.
Май се отклоних от темата, съжалявам.
Още първите дни в училище, момчетата започнаха да ми се подиграват, че
съм била дебела. Наричаха ме как ли не – прасе, крава и т.н. Естествено, че
думите им ме нараняваха, но не го показвах пред тях. Оставах безмълвна, вперила
поглед в пода и надявайки се учителката да влезе в стаята и часа да започне.
Никой не ме защитаваше. Всички се смееха в захлас, сякаш бях най-новата
атракция в цирка, която имаше за цел да ги забавлява. Всеки ден се прибирах
вкъщи разплакана, но не казвах какво се случваше в училище. Почти цялата ми
първа година премина така. За щастие, след това се намериха момичета и момчета,
които искаха да ме опознаят. Открих приятели. Подигравките станаха рядкост, но
все пак се намираше по някой глупак, който да реши да си запълни времето като
ми се присмива заради теглото. Но вече имаше деца, които ме защитаваха и това
ме радваше много. Чувствах се по-спокойна и може би по-силна, за да поема тези
психически удари от съучениците си.
След две години баща ми почина от рак. Откриха му го прекалено късно и
нямаше никакъв шанс да се излекува. Трагедията, която сполетя семейството ни,
преобърна живота ми из основи. С майка ми и сестра ми се преместихме в града.
Настанихме се в дома на баба, защото беше трудно да поддържаме фермата сами. А
и майка ми беше съкрушена. Нямаше желание да върши нищо, сякаш дори не искаше
да живее повече.
Това бе един от най-болезнените периоди в живота ми. Бях тъжна, самотна
и сякаш се чувствах в опасност, знаейки, че го няма човека, който за мен винаги
е бил като супергерой, който би могъл да ме защити от всичко и всички. Обичах
много баща си, но трябваше да приема, че никога повече няма да го видя. А това бе
толкова трудно за мен. Това ме подтикваше към нещо, което ми навреди много.
Започнах да се храня често и в големи количества. Просто не можех да спра!
Постоянно си мислих за това какво имаме вкъщи за ядене и нямах търпение да го
взема и да го излапам. Сякаш усещах, че докато се храня, болката и тъгата от
загубата на баща ми изчезва, макар и за кратко. Майка ми беше забелязала
ненормалния ми апетит. Караше ми се, че не бива да ям толкова много. Опитваше
се да ме ограничи да се храня като тях, само по три пъти на ден. Това ме накара
да започна да се крия. Сега като го разказвам, имам чувството, че говоря за
наркоман, който не е можел да се откаже от дрогата. Но наистина се чувствах
така! Сякаш наистина не можех да спра да ям! А това ме караше и да пълнея. Напълнявах
все повече и повече, а оставаха броени седмици до новата учебна година в новото
училище. Но мен като че ли не ме интересуваше това.
Майка ми ме заведе на лекар. Беше един млад мъж, който обясняваше колко
опасно може да бъде наднорменото тегло. Приказваше за храни, които е добре да
бъдат отбягвани и такива, на които е добре да се набляга повече. Всичко това ми
се струваше абсурдно! Нима един доктор можеше да ми казва какво да ям и кога да
ям? Не исках да го слушам. Все пак предписа един режим на хранене със специално
меню. Помоли майка ми да следи дали го спазвам. Искаше да го посетим пак след
месец. Тръгнах си от кабинета му ядосана. Не исках да спазвам никакви режими,
не исках да се ограничавам в храненето! Исках да ям колкото и каквото си искам,
защото само така успявах да се чувствам добре!
Учебната година започна. Аз стоях на последния чин в класната стая.
Никой не идваше да се запознае с мен. Виждах само как момичета и момчета се
обръщаха назад присмивайки ми се, чувах шушуканията им, някои дори издаваха
звуци, с които се стремяха умишлено или не, да ме накарат да се почувствам зле.
Бях самотна, не на мястото си. Чувствах се отхвърлена, сякаш бях заразно болна.
Но и аз имах мечти! И аз имах планове за моето бъдеще! За жалост бях
толкова обезсърчена. Винаги ми е харесвала музиката. Исках да стана велика
певица. Но всички онези красиви жени, които пееха, бяха толкова… красиви,
слаби, сякаш оживели кукли. А аз не бях такава и не вярвах, че някога бих се
променила. Та кое малко момиченце не иска да бъде красиво? Е, аз знаех, че не
съм красива. Че съм дебела, с големи розови бузи и апетит на вълк, който е
готов да изяде цяло стадо овце!
Много добре си спомням един от най-неприятните мигове в училище, когато
може би бях на… петнадесет. Тъкмо бях постъпила в гимназията. В моя клас над
момичетата властваше добре познатия на всички екземпляр на „пчелата майка” в
човешкия й облик. Да, досещате се за какво говоря – онова момиче, което се
мисли за суперзвезда, което се прави на царица, пред която нейните поданици
трябва да се отнасят с уважение и респект. Обикновено са красиви като
порцеланови принцеси, и не мислят за нищо друго, освен за външния си вид. Сами
предположете какво се случва в главата на такъв човек… Сега говоря може би
прекалено вражески настроена към това момиче, но всъщност се научих да
контролирам чувствата, които изсмукват положителната ми енергия. Не мразя
никого, независимо какво ми е причинил.
Та, ще нарека това момиче Андреа. Тя и свитата й, бяха толкова мили с
мен когато се запознахме. Необичайно мили! А аз бях толкова наивна и може би
имах наистина голяма нужда от приятел до себе си. Повярвах на онези лицемерни
думи, че искат да стана част от групата им, да сме приятелки. Обещаха ми
популярност, много хора, които биха искали да се сприятелят с мен. Звучеше ми
толкова примамливо и същевременно толкова невероятно. После ми заговориха за
музика. Знаех, че в гимназията има кръжок по пеене, но не смеех да се запиша в
него, заради моя страх от последвали подигравки на злобни гимназисти. Андреа бе
част от този кръжок. Каза ми, че ако харесвам музиката, би се радвала да го
посещаваме заедно и дори да пеем на престоящия зимен концерт на гимназията.
Това ме съблазни наистина много. Приех с усмивка. Сега си давам сметка, че
сякаш съгласявайки се да бъда приятелка на онези пепелянки, е било все едно да
подпиша договор със самия Дявол. Но както и да е. Пак започнах да злорадствам,
а не ми се иска да го правя.
Признавам, че може би около седмица, се чувствах щастлива и доволна от
това, че се запознах с Андреа и приятелките й. За миг се почувствах забелязана,
обгърната с внимание. Разхождах се с тях в училище, останалите ме гледаха. Не
виждах подигравателни усмивки на лицата им, а по скоро почуда от това, че съм
станала част от „бандата” на Барби. Излизахме след училище заедно, ходихме на
пазар, на фризьор. Чувствах се добре. Въпреки това, че се отличавах много от
тези момичета, защото те бяха слаби и красиви, а аз… бях дебела. Някак не се
вписвах в тази толкова съвършена картинка, но не ми се искаше да мисля за това,
защото ми харесваше да бъда част от групата.
Един ден в тоалетните на гимназията, едно момиче ме заговори. Изглеждаше
странно, защото беше облечено в черни дрехи, имаше черна коса и много тъмен
грим. Беше зловеща, но и същевременно мила с мен.
-
Ти
си момичето, което се разхожда с Андреа, нали? – попита ме.
-
Да.
– заявих с гордост аз.
-
Не
й вярвай много. Мисля, че те използва. Никога нейното приятелство не е толкова
безрезервно. Има скрити намерения. Повярвай ми!
Не исках да повярвам. Не исках дори да я изслушам. Предположих, че
просто ми завижда и за това се опитва да
съсипе хубавото усещане, че вече не съм просто „дебелото момиче”, а „момичето с
Андреа”. Звучи странно, но не бих открила подходящите думи да опиша това.
Посещавах кръжока по пеене два пъти в седмицата. В него имаше още
десетина гимназисти и ни обучаваше педагог от университета по музика, който се
намираше в града. Той ми беше казал, че имам красив глас. Казваше ми, че когато
ме слуша да пея, сякаш за миг забравял за времето и мястото. Просто слушал
гласа ми и се пренасял на едно съвсем различно място, изпълнено с красота и
хармония.
Думите му ме караха да се чувствам добре. Невероятно беше колко си
съвпадаха усещанията ни. Аз когато пеех, винаги имах усещането, че съм сама в
стаята, че около мен няма никого, че съм на прекрасно място, заобиколена от
зеленина и уханието на цветя. Затварях очи и се отдавах на песента. Изпитвах
неописуемо спокойствие, увереност и сила да изразя себе си и чувствата си чрез
музиката. Може би всеки един човек, който се занимава с изкуство би ме разбрал.
Майка ми се гордееше с мен. Казваше ми, че откакто посещавам кръжока,
съм се променила. Станала съм по-уверена в себе си, по-усмихната и дори
по-красива. Това, което ми казваше ме радваше. Вече не казваше, че съм дебела и
че трябва да се ограничавам с храненето. Казваше ми, че съм красива! Признавам,
че след смъртта на баща ми, тя беше станала по-строга към мен и сестра ми.
Разбирам я, защото е трябвало да изпълнява задълженията и на двамата родители
едновременно. Това едва ли е било лесна задача, но определено се справи.
Благодарна съм й за това и не й се сърдя за нито един упрек, за нито един
скандал и за нито една сълза, която съм проронила заради думите й. Ако не беше
тя, едва ли сега щях да бъда човека, който съм.
Настъпи денят на коледния концерт в училище. С Андреа се бяхме
подготвили с обща песен, която щяхме да изпълним. Тя се бе постарала за това
шоуто да бъде наистина незабравимо и… трагично за мен. По време на репетицията
предния ден се бяхме разбрали, че дрехите, които ще носим на самото представление,
ще бъдат свързани с Коледа. Вързах се на този номер и си купих нещо като…рокля
на Снежанка, но по-скоро приличах на огромен Дядо Коледа. Появих се на концерта
в този вид, надявайки се, че Андреа ще бъде облечена в нещо подобно. Но нищо
такова! Тя беше облякла красива черна рокля, която да подчертава перфектното й
тяло. Засмя се, когато ме видя и излезе с оправданието, че не успяла да намери
никакви дрехи, които да й подхождат. Уверяваше ме, че аз изглеждам по-добре от
нея, защото все пак това е концерт, посветен на Коледа и аз съм била облечена
подходящо за него, а тя не е. Не й вярвах особено, но… нямах избор. Нямаше
никакво време, за да си отида до вкъщи и да се преоблека.
След минути излязохме заедно на сцената. Из цялата зала се разнесе смеха
на всички гимназисти и родителите им, когато ме видяха. Андреа изглеждаше
толкова добре, а аз… бях сякаш клоуна, който трябваше да забавлява публиката,
докато онази пепелянка събираше аплодисментите им заради таланта си. Виждах
лицата на майка ми и сестра ми, които стояха там и бяха толкова объркани, сякаш
искаха да се махна от онази сцена и да забравя за изпълнението. Чувствах се
ужасно, но мислих, че когато започне песента, всички ще обърнат внимание на
гласа ми, а не на външността ми. Е, не стана така, както си мислих…
Зазвуча музиката на песента ни. Андреа започна да пее. След малко дойде
и моя ред. Когато доближих микрофона до устата си, тя се обърна и направи
някакъв знак на момчето, което се занимаваше с озвучението и цялата техника на
сцената. Микрофона ми спря. Просто не работеше и не можеше да се включи. Правих
напразни опити да накарам публиката да чуе гласа ми. Те просто ме гледаха и се
смяха в лицето ми. Беше ужасно. Сочиха ме с пръст, обиждаха ме, освиркваха ме.
Тогава Андреа продължи да пее. Изглеждаше така, сякаш поема юздите в свои ръце,
за да ме спаси от провал. Изпя сама цялата песен, която трябваше да изпълним
заедно. Това беше нейният момент на слава и нейната победа над мен. Искаше да
се позабавлява като ме унижи и успя. По дяволите, аз й позволих да го направи!
На сцената се качи онова странно момиче с черни дрехи, с което веднъж се
засякохме в тоалетните. То видя сълзите в очите ми и ме отведе от там. Скрихме
се зад кулисите и аз заплаках. След малко се появиха майка ми и сестра ми.
Започнаха да ме успокояват, но беше напразно. Чувствах се толкова унизена,
предадена, използвана. Сякаш още усещах онези подигравателни погледи на всички
от публиката върху себе си, сякаш чувах още смеховете им и виждах как ме сочиха
с пръст. Просто не можех да спра да плача. Осъзнах колко глупава съм била!
След малко Андреа слезе от сцената. Беше
толкова доволна от изпълнението си, от вниманието, което бе предизвикала, от
аплодисментите. Мина покрай мен. Видя ме да плача, но не каза нищо. Усмихна се
самодоволно и ме подмина. Бях толкова ядосана. Искаше ми се да я удуша!
Признавам си, че яростта ме бе обзела, но все пак не направих нищо. Прибрах се
вкъщи с майка ми и сестра ми и не излязох навън до края на зимната ваканция.
Имах нужда от време да преодолея случилото се. Плаках дълго, обвинявах се,
мразех, проклинах. Но въпреки това се възстанових. Заредих се с нови сили,
благодарение на обичта на близките си. Разбрах, че е нужно просто да си поема
дъх и да продължа отново напред, въпреки случилото се.
Когато се върнах на училище, много неща се промениха. Андреа и свитата й
ме подминаваха подсмихвайки се. Не ме заговаряха вече. И така беше по-добре.
Много хора, за моя изненада, сякаш бяха влезли в положението ми и не ми се
присмиваха за случилото се на коледния концерт, а дори ми съчувстваха. Някои
казваха, че съм била прекалено наивна, след като съм повярвала на Андреа, други
казваха, че трябва да си потърся
истински приятели, а не усойници като онези „кукли”. Срещнах се с онова момиче
в черни дрехи, което предпочитам да наричам Ема. С нея се сприятелихме много
бързо. Чувствах, че съм й задължена и съжалявах, че не я послушах, когато ме
предупреждаваше какво ме очаква.
Изведнъж много неща се промениха. Подигравките, отправяни към мен,
постепенно се изпариха. Сякаш всички се бяха наситили на това да ме унижават
след коледния концерт. Андреа ме остави на мира. Запознах се с нови хора,
срещнах още приятели. А с Ема станахме много близки. Усещах, че вече мога да
бъда по-спокойна и по-самоуверена в себе си. Бях спряла да посещавам кръжока по
пеене, но това не означаваше, че се бях отказала да пея. Репетирах сама, вкъщи.
Следващите три години в гимназията преминаха много добре. Дори бях
започнала да забравям за всичко преживяно досега. Бях по-спокойна. Започнах да
се интересувам повече от здравето си и от външния си вид. Посетих кабинетите на
няколко диетолози, които ми препоръчаха различни хранителни режими. Започнах да
ги следвам стриктно. Следях повече с какво се храня. И се случи! Свалих
килограми. Е, не станах слаба, но теглото, с което се сдобих ми беше достатъчно,
за да се чувствам добре. За пръв път осъзнах, че съм красива. Чувствах се
щастлива в собственото си тяло, което не е перфектно, но за мен е идеално.
По-важното според мен е ние самите да се чувстваме доволни от себе си, да се
чувстваме красиви и привлекателни, а това означава, че ще се намерят и хора,
които да споделят мнението ни.
Всички си мислиха, че винаги ще съм сама, че само мога да си мечтая за
гадже, за любовна връзка и т.н. Е, аз опровергах очакванията им. Когато
завърших гимназия, започнах работа в един супермаркет. Срещнах се с мъж, който
е с две години по-голям от мен. Не можех да повярвам, че се е загледал по мен!
Приличаше на някоя филмова звезда с тези красиви сини очи, с черната коса и
привлекателната му усмивка. Но беше факт. Той ме харесваше. Направи ми не един
комплимент, докато беше на касата. Започна да посещава супермаркета всеки ден.
Купуваше незначителни неща. Казваше ми, че е дошъл просто за да ме види. Покани
ме на среща. И не се отказа докато не приех. А аз бях толкова недоверчива…
С течение на времето между нас пламна истинска любов. Той ме караше, и
до днес ме кара да се чувствам щастлива. Показва ми по всеки един възможен
начин, че наистина е влюбен в мен и че аз съм жената, която му носи чувство за
пълноценност. Предложи ми брак само след няколко месеца, откакто започнахме
връзката си. Приех. Не исках да мисля много върху това. Оженихме се, без много
шум. Прекарахме незабравими мигове заедно. А сега очакваме първото си дете.
Казаха ми, че ще е момче.
Въпреки всички работни места, които смених, аз не се отказах и от
музиката. Тя ме кара да открия хармонията с вътрешното си аз. Накрая ме наеха в
един пиано бар. Пеех всяка вечер и обирах овациите на много хора. Имах
чувството, че ги пленявах с гласа си, а това наистина ме радваше. За момента
спрях с това, но след като родя сина си, ще се върна на работа. Обичам да пея и
нищо и никой не би могъл да ми попречи да върша това, което ми харесва,
независимо колко много би се старал да го направи. Може би именно всички унижения,
които преживях, ме направиха толкова силен човек, който се научи да отстоява
себе си и да се бори за сбъдването на мечтите си.
Въпреки всичко лошо, през което преминах, аз не съжалявам за нищо.
Доволна съм от това, което постигнах сама, доволна съм от човека, в който се
превърнах, доволна съм от живота си. Има толкова много хора около мен, които ме
обичат, заради мен самата, а не заради начина, по който изглеждам. Майка ми,
сестра ми, съпруга ми, приятелите ми, всички те са винаги до мен и са моя опора.
Да, чувствах се, и все още се чувствам различна, но това ме радва. Щастлива
съм, че съм различна, защото ако не бях, едва ли щях да получа всичко това,
което имам в настоящия си живот.
Август,
2012
Коментари
Публикуване на коментар