Цигуларят

AI Image Generator

Има истории, които докосват сърцето. Истории, които се запечатват толкова дълбоко в съзнанието, че дори времето не е способно да ги отмие. Аз помня една такава история. През годините съм я разказвал на толкова много хора, че тя ще живее още дълго. Разказвах я винаги с трепет, с вълнение, защото ме вдъхновяваше. Тази история ме караше да вярвам, че мечтите се сбъдват, че когато желаеш нещо много силно, нищо не може да те спре да го постигнеш. Дори войната.

Когато бях малък, обичах да сядам в скута на дядо и да го слушам, докато ми разказваше истории. Той беше като една дебела книга с приказки, които никога не се повтаряха. Но понякога, исках да отворя на вече познати за мен страници и да препрочета отново някоя история, която се е превърнала в любима за мен.

- Какво искаш да ти разкажа днес, Джон? - питаше ме той, поклащайки се на люлеещия се стол, държейки ме в скута си.

- Историята за цигуларя – казвах с блеснали очи.

- Но ти си я чувал вече десетки пъти.

- Искам пак, дядо. Моля те!

Той изкривяваше устните си в усмивка, която подчертаваше всички бръчки по бледото му лице. Поглеждаше зад мен, някъде навън през прозореца със зелените си очи. Въздъхваше тежко и започваше със своя разказ.

- Бяха трудни ония времена. Първата световна война вече беше в разгара си. Всички здрави мъже бяха изпращани на фронта. По улиците беше пълно с разплакани жени и деца, които се сбогуваха със своите бащи, синове, братя и съпрузи. Знаеха, че може би никога повече няма да ги видят живи.

Аз също трябваше да замина за Западния фронт по време на най-ожесточените сражения. Бях само на седемнадесет години. Уплашен бях, защото баща ми бе в армията и загина във войната само преди няколко седмици. С мен тръгна и най-добрият ми приятел още от детските години – Питър. Израснахме заедно и бяхме като братя. Той ме уверяваше, че ще ни няма за малко. Че скоро ще се върнем по домовете си като победители и ще можем да разказваме на децата и внуците си как сме се сражавали на фронта. 

Питър мечтаеше да стане прочут цигулар. Имаше една стара цигулка, която баща му купил изгодно от източен търговец на пазара в Лондон. От малък се упражняваше всеки ден. Първоначално звуците, които караше цигулката да издава, бяха като на умиращо животно, но с течение на времето се научи да сътворява красиви мелодии. Самоук беше, истински гений. Често пъти излизахме на полето извън селото, сядахме под някое дърво и го слушах часове наред, докато свиреше на музикалния инструмент. Чувствах, че сякаш потъвам в друг свят. Представях си големите салони на Лондон, Париж, Рим в които се настаняват знатни особи, за да слушат концерта на цигуларя. Искрено желаех Питър да сбъдне мечтата си и един ден да бъда сред гостите на неговия дебют на голямата сцена.

Тръгвайки с войниците към фронта, Питър носеше със себе си и цигулката. Казваше, че тя ще му помогне да запази духа си и да не позволява на страха от смъртта да го срине. Знаех, че връзката, която той имаше със своята цигулка беше нещо необяснимо. Тя не бе просто музикален инструмент, а символ на една мечта, която той искаше да сбъдне, за да бъде истински щастлив. И сякаш носейки със себе си цигулката на война, щеше да си напомня защо трябва да се бори да оцелее.

Дните бяха тежки. Няма нищо по-страшно от лицето на войната! На бойното поле беше кално и мъгливо. Лежахме в окопите и понякога не знаехме кой ден вече е настъпил. Отвсякъде се чуваха гърмежи от оръдия. Нападенията на спираха. В такива моменти не мислиш за нищо друго, освен дали ще опазиш живота си. Когато си толкова млад се питаш дали това е бил смисълът на съществуването ти – да се родиш, за да се пожертваш в името на родината си. Ако беше така, аз бях готов да го сторя. Но не и Питър.

Той беше друг човек. Душата му бе друга. Виждаше света по различен начин. Искаше да бъде на място, където цари мир, където музиката, изкуството и всички други красиви неща от живота надделяват. Таеше илюзията, че след войната ще открие това място и ще се потопи в него завинаги. Обичах да го слушам, когато говореше така. Думите му бяха като приказка. Даваха ми надежда, сила. В някои моменти дори самият аз започвах да вярвам в тези празни илюзии и изненадващо за мен се чувствах добре. Все пак всеки млад човек се нуждае от надежда, ако иска наистина да живее.

Помня много ясно навечерието на голямото нападение, което ни очакваше. Всички стояхме на пост с оръжие в ръка. Нощта беше студена и дори звездите се бяха скрили, сякаш не искаха да видят всички убити. У всеки от нас се бе настанил страхът, но се опитвахме да го скрием, за да си даваме кураж един на друг. Беше настанала тишина. Затишие пред буря. Никой не казваше нищо. Думите бяха станали излишни. Само тихите молитви на някои от войниците се носеха с вятъра в лагера ни.

Изведнъж се чу музика. Всички се стреснаха, защото беше неочаквано. Неестествено. Понесоха се шушукания. Огледах се озадачен и видях Питър. Беше седнал на мократа земя до един газов фенер в окопа и свиреше на своята цигулка. Очаквах някой да го изругае или да му се скара. Но никой не каза нищо. Всички отново заеха постовете си, слушайки гласа на цигулката. Беше красива мелодия, но тъжна. Сякаш предвещаваща смъртта на мнозина. Беше като плач на майка, която знае, че ще изгуби децата си.

- Ако умра, запази цигулката ми – каза ми Питър, когато изсвири последния тон от произведението си.

- Няма да умреш. Нито пък аз – отвърнах му. - Ще си отидем оттук и ще станеш велик цигулар. А аз ще бъда един от най-големите ти почитатели.

Питър се усмихна през сълзи. И тогава фенерът до него угасна.

Дядо ми замлъкна. Наблюдавах го с очакване да продължи с историята, но той мълчеше. Погледът му се рееше някъде далече оттук и сякаш се беше пренесъл отново на бойното поле. Устните му трепереха, а очите се пълнеха със сълзи.

- И после какво стана, дядо? - питах го аз. - Дядо, разкажи ми – разтресох ръката му, за да ми обърне внимание и тогава той се връщаше отново на себе си.

- Битката започна на сутринта. Ние победихме. И както бях обещал на Питър, прибрахме се у дома. Нашите близки се радваха толкова много да ни видят. После Питър отиде в Лондон, за да се учи при едни от най-добрите цигулари. След няколко години той стана прочут музикант. Много пъти съм присъствал на негови концерти и залите винаги са били пълни с хора, дошли да го слушат. Той беше истински щастлив, защото сбъдна мечтата си.

- А кога ще ме заведеш и аз да го послушам, дядо?

- Някой ден, Джон. Някой ден... – казваше с усмивка и галеше главата ми той.

Години наред историята за цигуларя живееше в съзнанието ми. С умиление си спомнях времето, което прекарвах в скута на дядо, слушайки го да ми я разказва. Представях си много ясно картините от неговия разказ и сякаш самият аз се пренасях там. Винаги се усмихвах накрая, защото Питър бе сбъднал мечтата си и беше открил своето щастие.

След известно време, когато дядо ми вече бе покойник, трябваше да помогна на баба да разчисти таванското помещение на тяхната къща. Там беше истинска съкровищница за антични предмети и стари снимки, които никога преди не бях виждал. Обичах да разглеждам онези малки късчета от живота на баба и дядо, които са запазили десетки години и сякаш с тях все още се носеше духът на едно отминало време.

Под купчина стари вестници и прашни одеяла, открих една дървена кутия. Отворих я с притаен дъх, представяйки си, че като в някоя от приключенските истории в книгите, вътре ще се крие нещо много специално. И за моя изненада, се оказах прав. В онзи сандък се криеше истинско съкровище! Беше една стара цигулка с олющена боя. Покрита бе цялата с прах и една паяжина се поклащаше на лъка ѝ. Не можех да повярвам на очите си. Знаех много добре чия бе тази цигулка. С вълнение я извадих от кутията, издухах прахта от нея и я огледах внимателно. Тогава чух стъпките на баба, която идваше при мен.

- Какво си намерил, Джон? - попита ме тя.

- Бабо, това е цигулката на Питър, нали? Приятелят на дядо, за когото той толкова много ми е разказвал.

- Да, момчето ми. Върни я там. Дядо ти не искаше никой да я пипа.

- Но защо е тук? Нима Питър я е оставил за спомен на дядо, когато е заминал да учи в Лондон? Сигурно си е купил нова, много по-хубава...

- Не, Джон... - въздъхна баба ми и се доближи до мен. Докосна рамото ми, докато продължавах да се взирам в музикалния инструмент. - Дядо ти не ти е разказвал истинския край на историята. Все пак ти беше толкова малък...

- Истинският край на историята? Какво означава това?

- О, скъпи - наляха се със сълзи очите ѝ, - Питър не се върнал от фронта. Той загинал там. Не е успял да сбъдне мечтата си. - За миг замълча, виждайки, че съм се шокирал от думите ѝ. - Дядо ти се е прибрал от войната без него. Но е успял да вземе цигулката му. Тя му е останала единственият спомен от най-добрия му приятел. Винаги я е пазил тук. Върни я в кутията! Нека си остане на мястото.

Мълчаливо прибрах цигулката отново в дървената кутия. Една сълза се претърколи по бузата ми. Затворих капака и историята за цигуларя, която дядо ми разказваше когато бях малък, вече никога не бе същата.

 

 

        „Колко мъка може да се таи в тия две мънички петънца, които могат и с пръст да се закрият – очите.“

        Ерих Мария Ремарк - „На Западния фронт нищо ново"