Натрапникът (разказ)

Спокойната лятна нощ донесе прохлада. Вятърът беше тъй очакван. Хората се молеха по-скоро да се скрие жаркото слънце, за да си отдъхнат. Звездите изгряха на фона на потъмнялото небе и приличаха на мъниста, посипани по елегантната черна рокля на нощта. Улиците бяха спокойни, а асфалтът все още беше нажежен от високите температури през деня.

Прозорецът на кухнята на Дора Костова беше отворен. Ставаше леко течение, което си играеше с тънкото перде на цветя като го полюляваше в различни посоки. Радиото вътре беше пуснато на станцията, която въртеше стари песни от осемдесетте. Дора Костова обичаше да ги слуша, докато върши някаква домакинска работа, впускайки се в приключенията на спомените си за младостта. Бялата котка, Мистър Дарвин, който ѝ беше най-верният другар, се беше свил на кълбо на стола зад масата и си подремваше сладко, мъркайки едва доловимо.

След като изми съдовете, останали от вечерята, Дора събра боклука. Не обичаше да го оставя в кухнята, особено когато в него имаше обелки от лука, с който си сготви яхнията. Завърза торбата, потупа спящата котка на стола, сякаш за да ѝ каже, че след малко се връща и излезе от къщата. Контейнерът за отпадъци беше на отсрещната страна на улицата, точно срещу дома ѝ. Огледа се, макар да знаеше, че по това време няма движещи се автомобили наоколо и премина на другия тротоар. Вдигна капака на контейнера, пусна торбата и се обърна към къщата си. Но тогава успя да зърне в мрака човешка фигура, скрита в сенките на нощта. Някой я наблюдаваше, застанал през три къщи от нея. Беше мъж. Дора изпищя уплашена, вдигна полата си и тръгна да тича към дома си с разтуптяно сърце. Влезе вътре и побърза да заключи. Облегна се на вратата с дълбока въздишка.

Беше се стреснала, заради зачестилите нападения над възрастни хора напоследък. Боеше се, че някой може да я нападне в тъмното. Все пак тя минаваше шейсетте години, вдовица, която живееше сама. Лесна плячка би била за всеки престъпник. Но понеже беше любопитна, искаше да разбере дали все още мъжът в сенките стои пред дома ѝ. Отиде отново в кухнята, където котката се протегна лениво, обърна се на другата страна и пак заспа спокойно на стола. Дора се доближи до прозореца и дискретно надникна навън.

Там наистина имаше мъж. Тя успя да го огледа, защото той се беше доближил до контейнера за боклук, над който светеше ярко уличната лампа. Беше облечен странно и неподходящо за това топло време. Носеше дебело кафяво палто, което минаваше под коленете му. Обувките му бяха стари и скъсани. През рамото си имаше чанта с олющена кожа. Лицето му беше скрито от гъста сребриста брада и дълга мърлява коса. Дора го наблюдаваше докато отваряше контейнера, разглеждаше боклука вътре така, сякаш се намираше на щанд за сладкиши и се чудеше кой от тях да си избере, за да си купи. Успя да открие няколко огризки, останали от вечерята на някое семейство, прибра ги в чантата си и пое бавно по улицата, накуцвайки с единия си крак.

На следващата сутрин, Дора отиде на пазар. Беше си купила пресни плодове и зеленчуци. Откакто лекарят ѝ каза, че има висок холестерол, тя се опитваше да включва повече здравословни продукти в храненето си. Но понякога ѝ се дояждаха пържени картофки със свинска наденица и за това винаги държеше по нещо такова във фризера си за всеки случай. Беше излязла рано, преди девет часа, за да избегне излагането на слънце, когато то започне да бъде пак парещо и дори опасно за една застаряваща дама като нея. А и в единайсет часа трябваше да си бъде вкъщи, за да се изпусне латиноамериканския сериал, който следеше от три години.

Докато вървеше под сенките на дърветата към дома си, Дора оглеждаше къщите на хората, които живееха на нейната улица. Беше ѝ страст да поглежда в чуждите дворове, да се вглежда в прозорците с надеждата да зърне нещо пикантно, което после да обсъди с приятелките си на следобеден чай. Но и този път остана разочарована. Почти всички къщи бяха празни по това време на деня, защото хората бяха на работа.

От няколко пресечки насам, тя имаше чувството, че някой върви след нея. Чуваше нечии тромави стъпки, които я следваха от известно време. Когато забързваше крачките си, човекът след нея правеше същото. Накрая Дора се обърна и с ужас установи, че мъжът от снощи до контейнера за боклук я преследваше. Опита се да запази самообладание и продължи по пътя си. Вървеше бързо, почти на бегом, до колкото беше възможно това за една пълничка жена на нейните години с две торби пълни с покупки, които носеше в ръцете си. За миг се обърна отново назад, за да се увери, че странникът е там.

- Какво искаш от мен? - попита го с треперещ глас, без да спира да върви. - Ако ме нападнеш посред бял ден, винаги ще има кой да дойде да ми помогне, след като се развикам. Аз съм бедна жена, нямам пари. - Погледна пак зад себе си, но той все още я следваше. - Остави ме намира! - каза му с по-груб тон на гласа и накрая се спря задъхана, усещайки силно сърцебиене. И странникът спря, заставайки на три-четири крачки от нея. - Какво искаш?

- Може ли... - с дрезгав тих глас се обади мъжът с дебелото палто. - Може ли малко вода? - Дора усещаше лошата миризма, която се носеше от него и виждаше мръсотията по сбръчканото му лице. - Или храна, ако имате?

- Върви да просиш някъде другаде! - с ненавист му отвърна тя. - Градът е пълен с псета като теб! - и след тези думи вирна високомерно носа си нагоре, обърна се и с уверена походка продължи по пътя към дома си.

Същият следобед Дора Костова беше поканила двете си приятелки на чай, за да опитат новия ябълков пай, който беше приготвила по рецепта от едно кулинарно предаване. Те бяха на около нейната възраст, с прошарени коси и живееха на същата улица. Виждаха се всеки ден, дори по няколко пъти, но официалните им срещи се състояха във вторник и четвъртък, когато играеха карти и обсъждаха на дълго и широко съседите си, чак докато стане време за вечеря. Все пак това беше единственото развлечение на старите дами, които намираха за важна и дори необходима понякога работата, която те вършеха – да си пъхат носа зад вратите на чуждите домове. Въпреки това, те се обиждаха, когато някой ги наречеше „клюкарки“. 

Дора им разказа за просякът, който е забелязала, че обикаля по улицата им. Беше преувеличила в някои отношения. Например моментът, в който той ѝ поиска вода или храна, тя го представи по друг начин. Каза им, че странникът я преследвал, сграбчил я за ръката и опитал да отмъкне една от торбите ѝ с покупки. Но тя го отблъснала с мощното си тяло и успяла да му избяга. Приятелките ѝ се възхищаваха на смелостта, която е проявила и не се паникьосала, когато той я е нападнал.

- Аз също го видях преди няколко дни да души наоколо – обади се едната от дамите - Нора, опитвайки парче от пая. - Хмм, вкусен е! Но може би малко си прекалила с канелата – каза тя на Дора, макар да не беше вярно. Просто не искаше да признае, че някой е направил по-добър пай от нейния. - Този просяк обикновено обикаля в парка. Даже са му лепнали прякор. Казват му „лудият с гълъбите“* – изкиска се тихо. - Представяте ли си?

- Сигурно птиците са му изкълвали мозъка и за това така му казват – обади се другата гостенка, която се казваше Вера, отпивайки глътка от чая.

- Не знам. Но от няколко години е вече в града. Май никой не знае къде се прибира вечер, но всяка сутрин ходел до фонтана в градската градина. Хранел гълъбите и им говорел, сякаш са интелигентни същества и ще му отговорят. Съвсем луд е горкичкият.

- Такива хора трябва да ги прибират – обади се настървено Дора Костова. - Не трябва да ги оставят да обикалят по улиците и да застрашават нас, нормалните.

- Какво можем да направим? - попита я Нора. - Трябва само да сме по-предпазливи с него. Винаги заключвайте домовете си, дори когато излизате да изхвърляте боклука. Никога не се знае от къде ще изскочи и току виж влезе в някоя от нашите къщи.

- Пази Боже! - възкликна Вера. - Трябва да се обадим на полицията. Можем да им разкажем как те е нападнал – гледаше към Дора. - Ще им кажем, че е опасен тип и че не искаме да се навърта наоколо.

- Да... - с леко притеснение отговори домакинята, слагайки второ парче от пая в чинията си. - Но нека да не избързваме все още. Може да реши сам да си отиде, като види, че не е желан тук.

- Предлагам да изчакаме най-много седмица – с уверен глас каза Нора. - След това може дори да кажем, че е опитал да краде от къщата на някоя от нас. Даже и да е лъжа, полицаите ще повярват на нас, вместо на онзи натрапник. Ще е нашата дума срещу неговата.

- Не е ли прекалено крайно да лъжем така? - несигурно попита Дора.

- По-добре да го изгоним навреме от тук, преди да е сторил нещо непоправимо. Представи си, че някоя вечер се събудиш от шум в кухнята. Ставаш от леглото и отиваш да провериш. Ако го завариш да се рови из шкафовете ти посред нощ, търсейки храна, сигурно ще получиш инфаркт от уплаха. Може дори да умреш!

- Така е, Нора – съгласи се Вера, кимайки с глава.

- Добре де, ще му дадем една седмица, за да видим дали ще си отиде сам – съгласи се Дора Костова.

- Казвам го за доброто на всички ни – сложи точка на разговора за натрапника Нора, пъхвайки още една хапка от пая в устата си. - Но наистина си прекалила с канелата в този сладкиш – и сложи престорена намръщена физиономия на лицето си.

На сутринта Дора Костова се събуди с главоболие. Не се чувстваше добре, за това прекара деня в дома си. Дори през повечето време лежеше в леглото си, галейки Мистър Дарвин до себе си. Не беше яла почти нищо. На закуска хапна последното парче от пая, останал от предния ден. На обяд си препече филийка и я намаза с масло, а отгоре сложи няколко резенчета домат. През целия следобед обаче си мислеше за пакетчето с шоколадов пудинг, който имаше в кухнята. Знаеше, че не трябва да яде толкова сладко, колкото тя си позволяваше. За това и дълго време пудингът стоеше в шкафа, без да го приготви. Но лежейки в леглото с главоболие и охкайки така, все едно е на смъртния си одър, Дора реши да се поглези с порция сладост. Стана от леглото, наметна се с един тънък зелен халат и отиде в кухнята. 

Просто по навик надникна през прозореца, който откриваше гледка към улицата. Видя, че се смрачава и хората се прибират по домовете си изморени след работния ден. Нищо необичайно. Нищо интересно. Пусна радиото на любимата си честота. Тъкмо започваше една бавна танцувална песен. Отвори хладилника и извади кутията с прясно мляко. Изсипа го в една тенджера и я сложи на котлона, за да заври. Приготви и пакетчето с шоколадов пудинг на прах, който рекламираха често по телевизията и тя осъзна колко голямо влияние имаше върху нея телевизионния маркетинг. Седна на стола, слагайки лакти на масата и чакаше млякото да заври.

Може би заради неразположението ѝ през деня, заради силното главоболие, Дора заспа. Неусетно беше затворила очи и потъна в сладка дрямка. А млякото на котлона вече вреше силно като котле, пълно с магическа отвара. Започна да кипва от тенджерата и да се разлива по цялата печка. Разнесе се мирис на загоряло и изведнъж се появиха пламъци. Парещите езици облизаха дървените шкафове в кухнята. Бързо се придвижиха и към прозореца, запалвайки първо тънкото перде на цветя. Дора се събуди от мириса на пушек. Закашля се, дишаше трудно. С уплаха установи, че има пожар в дома ѝ. Стана от мястото си и се опита да отиде към вратата, за да излезе навън. Но заради дима в дробовете си, се задуши и падна на пода безпомощно.

Зад прозореца се видя нечие лице, което се опитва да надникне в къщата. В следващия миг стъклото беше строшено на парчета с голям камък. Някой влезе вътре, минавайки през пламъците. Доближи се до изпадналата в безсъзнание жена на пода. Сграбчи я и я завлече към вратата. Изведе я от къщата и се опитваше да я накара да се свести на чист въздух.

Дора Костова дойде в съзнание. Лежеше на моравата от отсрещната страна на къщата си. Чуваше сирената на пожарна кола, която приближаваше. Съседите излизаха от домовете си с любопитни лица. Двете ѝ приятелки Нора и Вера коленичеха до нея, успокоявайки я, че всичко е наред. Тя се оглеждаше уплашена. Сякаш не беше съвсем сигурна какво се е случило. А когато видя как къщата ѝ е лумнала в пламъци, заплака неутешимо. И се сети за котката си. Опита се да стане на краката си, но беше замаяна.

- Мистър Дарвин! - извика тя. - Котката ми! Мистър Дарвин!

След малко белият котарак излезе от храстите, притича по шосето и се втурна към стопанката си. Тя го прегърна силно, за да се увери, че той е добре, а от очите ѝ не спираха да се сипят сълзи. Между тълпата от хора, събрали се да любопитстват, Дора зърна лицето на натрапника на тяхната улица. На „лудият с гълъбите“. Нора беше проследила погледа ѝ. Доближи се до нея и ѝ прошепна:

- Той те измъкна от пожара. Спаси живота ти.

Беше прохладна лятна нощ. Лекият полъх на вятъра караше листата да танцуват в короните на дърветата. Луната беше ясна, а до нея блещукаха милиони малки звезди, посипани по тъмното небе. От къщите на хората се виждаха запалените светлини. През отворените прозорци се чуваше смях, разпалени разговори, романтична музика и потракване на прибори, докато някои вечеряха.

Дора Костова излезе да изхвърли боклука. След пожара се беше настанила с Мистър Дарвин при Вера, която също беше вдовица като нея и живееше сама от дълги години. Вървейки към контейнера за отпадъци, тя се оглеждаше наоколо. Сякаш търсеше някого с поглед. Изхвърли торбата, която носеше и се обърна да се връща. Тогава успя да го види, скрит в сенките на нощта. Лудият с гълъбите. Натрапникът. Стоеше през няколко къщи и я наблюдаваше. Но този път тя не се уплаши. Дори сякаш устните ѝ се извиха в лека усмивка. Тръгна към него. Доближи се и се вгледа в учудените му очи. 

- Разбрах, че ти си ме спасил от пожара, а нямах възможност да ти благодаря за това – каза му тя, а той само кимна. - Благодаря ти. - Канеше се да се обърне и да си отиде, но се спря и отново извърна поглед към него. - Ела с мен! Последвай ме!

Той се учуди. Дора го подкани с жест и тръгна към къщата на Вера. Той я последва. Тя му даде торба със сандвичи, бутилка вода и бутилка Кока Кола. Странникът беше в недоумение от постъпката ѝ. Прие нещата, които му даде.

- Можеш да дойдеш да ти дам храна, когато оправят щетите от пожара по къщата ми. Дори можеш да идваш всеки ден, ако искаш. - На лицето ѝ се появи широка усмивка, когато видя благодарността в очите на бедния човек. - И извинявай за грубото ми отношение в началото...

- Няма проблем – обади се странникът. - Всичко е наред. Лека нощ!

- Лека нощ! - каза му Дора Костова.

Той тръгна по тротоара, вадейки единия сандвич от торбата. Започна да го яде лакомо. Дора го наблюдаваше тихо как минава под светлината на уличните лампи, докато не се скри зад ъгъла на улицата и потъна в нощта.

*Лудият с гълъбите е персонаж от едноименния ми разказ от 2014 година.