Сотир Иванов беше самотен старец, който живееше на седмия етаж в панелния блок. Това беше неговия дом от петдесет години насам. Нанесе се със съпругата си, когато сградата беше новопостроена, със свежи цветове и млади семейства в съседство. Тук се бяха родили двете им деца, които отгледаха с много любов, докато настъпи деня, в който да напуснат семейното гнездо. Тогава Сотир остана отново само със съпругата си в големия им апартамент. Но тя се разболя. Месеци наред беше на легло, докато накрая смъртта не почука на вратата и отведе душата ѝ със себе си.
След като погреба жената, която беше единствената любов в живота на стареца, той се промени. Затвори се в себе си, не се срещаше с никого, а единственото излизане от дома му, беше за да отиде до магазина. По-голямата част от времето си прекарваше пред телевизора, гледайки научнопопулярни предавания и новинарски емисии. Когато беше топло, обичаше да изкарва един от столовете в кухнята на балкона. От там наблюдаваше света извън апартамента си, който му се струваше все по-далечен и непознат.
От няколко седмици насам, една двойка гълъби се беше нанесла да живее на балкона на Сотир. Пляскането на крилете им често го събуждаше вечер и дори понякога го плашеше, когато чуваше крякането им след някой кошмар. Но най-неприятната част от нежеланото му съжителство с птиците, бяха всички курешки, които му се налагаше да чисти ежедневно от балкона си. С недоволство гледаше към гнездото, което сивите пернати си бяха свили и все се канеше скоро да го събори, та да си отидат най-после неканените му гости.
Един ден, когато Сотир се събуди и искаше да изпие сутрешния си чай, гледайки изгрева на слънцето от балкона си, той намери стола, който беше забравил снощи навън, покрит целият с изпражнения от гълъбите. Ядоса се и погледна към гнездото, в което се бяха сгушили двете птици. Вдигна бастуна си, с намерението да ги прогони, но не успя да ги достигне. Мина му през ума да се качи на стола, за да свърши онова, което искаше. Не се поколеба. Боеше се, че накрая пострадал може да бъде само той. Реши да изпие чая си вътре, но докато гледаше гълъбите през прозореца, не спираше да крои плановете си как да ги прогони от там.
Още същия следобед Сотир повика един от съседите си да му направи услуга, понеже беше по-млад и енергичен от него. Беше изчакал гълъбите да излязат да търсят храна, когато накара съседа си да закове мрежа на балкона, та никоя птица или дори досадно насекомо да не успее да премине през нея.
- А гнездото няма ли да събориш? – попита Сотир.
- Не – отговори съседът му. – Не искам да си докарам нещастие на главата.
- Ех, че суеверни сте станали всички в днешно време – недоволстваше старецът, докато изпращаше мъжа от блока. – Тогава с тая работа, сам ще трябва да се справя.
После Сотир излезе на балкона. Погледна нагоре към гнездото. Подвоумя се дали сега да го събори или по-късно. Като че ли и в него се надигаше някакъв страх, а уж не беше суеверен. Все пак реши да го остави за друг път. Според него беше свършил достатъчно неща за този ден. Затова почисти стола си от курешките, наля си в една чаша охладен сок и седна на балкона, взирайки се зад зелената мрежа, която щеше да го предпазва дори от комари в летните нощи.
Не след дълго, гълъбите се върнаха от своята обиколка из квартала. И когато искаха да се сгушат отново в гнездото си, се изправиха пред зелената мрежа, която беше като непреодолима ограда между тях и дома им. Опитваха се да преминат, пляскаха с криле, надаваха жално писукане, но беше напразно. Колкото и да се опитваха не можеха да преминат. А зад мрежата се виждаше самодоволното лице на стареца, който ги наблюдаваше победоносно и се смееше на отчаяните им опити да достигнат гнездото си.
- Аха! Надхитрих ли ви, дрисливи птици такива! – викаше той, размахвайки бастуна си. – По-добре се откажете! Повече на балкона ми няма да влезете!
Поостана още малко на мястото си, наслаждавайки се на отчаянието на гълъбите. И когато стана време да гледа новините, се прибра вътре. До късно чуваше пляскането на крилете и жалното писукане посред нощ, докато накрая заспа и захърка по-силно от всеки звук, който можеше да чуе с отслабващия си слух.
На другия ден Сотир се събуди рано. Погледна часовника на стената и видя, че е едва шест часа. С годините имаше все по-малка необходимост от сън. Заслуша се. Беше тихо. Не чуваше шума от пляскане на криле. Усмихна се. Най-после можеше да си отдъхне, защото беше сигурен, че е спечелил войната с гълъбите. Стана от леглото и си обу домашните чехли. Направи си чай и се наметна с бежовия си халат. Излезе на балкона, подпирайки се на бастуна, за да се наслади на спокойното майско утро.
Но когато отвори вратата, остана без думи. Не можеше да повярва на това, което виждаха очите му. Гълъбите бяха успели да скъсат мрежата и да влязат вътре. Отново се бяха настанили в гнездото, сгушили се един до друг и сякаш с лукав поглед гледаха сърдития старец под тях. Лицето на Сотир почервеня от яд. Влезе в апартамента и остави чашата с чай. Излезе после отново на балкона, носейки няколко ябълки със себе си. Започна с тях да замеря гнездото на гълъбите, опитвайки се да ги накара да си отидат. Птиците запляскаха неспокойно с крилете си, но нито една ябълка не успя да достигне до тях и да ги уцели. Това още повече ядосваше стареца. Но не мислеше да се отказва. Беше решен да надвие птиците, които се бяха настанили неканени на балкона му.
Сотир придърпа стола, който отново беше покрит с курешки. Намести го точно под гнездото и с усилие качи единия си крак върху него. Изохка заради болката, която изпита от старите си кокали, но успя да качи и другия си крак. Накрая се изправи бавно и предпазливо. Размаха бастуна с хилавата си ръка и накара гълъбите да излязат от гнездото. Те започнаха да кръжат около стареца, издавайки умоляващи звуци, за да ги остави намира. Но той не се вслушваше в тяхното гукане и писукане. Не спря да размахва бастуна си, докато не ги накара да излязат през скъсаната мрежа и ги видя извън балкона си. После погледна към гнездото. Този път не се двоумеше. Не се и страхуваше. С едно рязко движения удари гнездото с бастуна си и то падна на земята до стола. Сотир сведе погледа си. Видя двете малки бели яйца, които се бяха счупили на парчета. Черупките им приличаха на счупено стъкло, което прониза до болка сърцето на стареца.
Сотир изпусна бастуна си на земята. Притисна с длани гръдта си отляво. Лицето му се сви от болката, която изпитваше и осъзна, че ще получи удар. Тогава двойката гълъби се върна. Когато видяха счупените си яйца, сякаш побесняха. Започнаха да пляскат с криле по главата на стареца и да дерат с нокти лицето му. А той не можеше да отвърне на нападението им. Не можеше дори да се защити.
След миг усети как се полюлява върху стола, но нямаше сили да слезе от него. А гълъбите не спираха да го наказват за това, че е разрушил гнездото им и че е счупил яйцата им. Накрая Сотир залитна. Не успя да се хване за парапета. Падна от балкона, понасяйки със себе си зелената мрежа. Бързо премина седемте етажа, летейки надолу. И накрая хилавото му тяло се разби в цимента пред блока.
Една жена надникна от балкона си, когато чу някакъв шум, докато пиеше сутрешното си кафе. Ужаси се, щом погледна надолу. Побърза да излезе и се разпищя от уплаха, когато видя стария Сотир. Скоро всички съседи се струпаха около него. Повикаха линейка, но беше късно. Той вече беше мъртъв. А някъде от небето паднаха като едри дъждовни капки, изпражненията на два гълъба. Размазаха се право върху лицето на мъртвия Сотир.
Много драматично.
ОтговорИзтриване