Последна молитва

 

Първа глава

Българските земи под властта на Османската империя,

Септември 1872 година

Есенното слънце напичаше бялата фасада на Торомановата къща. Имотът беше на два ката, с големи прозорци и черни дървени кепенци. Бръшлян беше пропълзял по външните стени от всичките страни на къщата. Ама беше почнал да вехне, ей тъй, от нищото. Че не е на хубаво, казваха хората, дето виждаха погиващото растение. Но каквото и да се правеше, зелените листа на бръшляна малко по малко придобиваха кехлибарен цвят и носеха мирисът на приближаващи беди.

Пред големия вратник на Торомановия имот имаше две високи смокинови дървета, дето бяха посадени още от преди Ганчо Тороманов да се беше родил. С него раснаха и все като два лъва пазеха къщата. А пък цялата пътека от вратника до чардака беше прегърната от асмата, по която се виждаха още останали необрани чепки натежало, черно грозде. Есенният вятър си играеше с изсъхналите листа, като ги отскубваше от асмата и ги разпиляваше по целия двор, та изглеждаше тъй, сякаш беше малък пакостник, показващ магариите си.

Ганчо Тороманов беше седнал на миндера под чардака, увил се с едно червено одеяло. В сух старец се беше превърнал през последните няколко седмици. Сякаш изведнъж болестта го събори и го направи друг човек. Вярно, наближаваше седемдесет години и лицето му се беше съсухрило, ама си беше жизнено старче до съвсем скоро. Сега вече беше отслабнал, едва ядеше по малко. Ала тъй носът му изглеждаше още по-голям и леко посинял. Тъмни сенки се бяха появили под лешниковите му очи, а погледът блуждаеше на някъде и издаваше пътуващите му надалече мисли. Косата му беше почти окапала. Само бял пух стърчеше на места по кръглата му глава, върху която се червенееше фесът му. 

Тежка въздишка се отрони от душата му и той затвори очи. Остави се на ласките на слънчевите лъчи да го докоснат. Мислеше си, че малко чист въздух ще му помогне да се почувства по-добре. Пък и не щеше вече да лежи все на миндера в тъмната одая. Искаше малко да послуша песента на птичките, дето още подскачаха по асмата и да усети аромата на есенните минзухари, дето горяха из цялата градина като малки пламъчета.

- Ганчо! Ганчо?! - чуваше се гласът на леля Гинка, който идеше отвътре. - Ганчо, де си, бе?

Излезе тя от къщата и си ококори очите като видя Ганчо да седи на миндера на двора.

- Какво правиш тука бе, Ганчо? - почна да го хока тя като малко дете. - В тоз студ, си излязъл на двора! Да се убиеш ли искаш?

- Не ми се лежи вече – с пресипнал глас ѝ рече той. - Малко на въздух исках да изляза.

- Ела, влез вътре! Сготвила съм, да хапнеш...

Тръгна леля Гинка към него, та да му помогне да влезе в къщата на топло. Той се опъваше като инато магаре, ама накрая склони, щото Гинка и без туй беше по-силна от него в тоз момент. Тя беше едра, червендалеста жена, дето наближаваше петдесетте си години. Имаше малки очички с кехлибарен цвят. Нослето ѝ беше малко и вирнато нагоре. Устните ѝ – тънки като карфици. Под шарена забрадка криеше рехавите си черни коси.

Леля Гинка слугуваше в къщата на Тороманов вече десет години. Живееше през две къщи на същата улица. Омъжена беше за лентяй, който все се напиваше и я биеше. На всичкото отгоре и достатъчно пари вкъщи не носеше, та живееха бедно. Една вечер преди единадесет години, леля Гинка излезе от къщата и почна да вика по улицата за помощ, щото мъжът ѝ умирал. Тъй и не се разбра точно какво му беше станало, ама всички решиха, че заради многото ракия, дето беше изпил, та се спомина без време. Гинка остана само със свойта дъщеря Евгения. Трудно беше за една жена да бъде сама в тез времена. С друго око се гледаше вече на нея. И като разбра, че без ничия помощ трябва да се оправя с живота си, леля Гинка се помъчи да си намери работа. Тогаз тя стана слугиня в къщата на Тороманов.

А той нали живееше сам, та мъж къща не можеше да върти. Колко години вече все в самотия изкара Ганчо Тороманов. Не че нямаше рода, ама всичките ги беше прогонил от себе си, заради лошия си характер. Жена му не издържа на лошотията му, та един ден избяга със сина им в Одеса при свой братовчед. Колко време мина, докато Ганчо получи хабер от своите хора! И то не беше добра вест. Жена му беше повалена от туберкулоза и млада си беше заминала. А малкият Найден беше останал под опеката на своя чичо.

Годините минаваха, а Ганчо все сам беше. От време на време синът му пращаше по някое писмо от Одеса, ама нямаше кой знае какво да му пише. Той не познаваше баща си. Беше още на десет години, когато с майка му заминаха от тука. Пък и не мислеше да се връща в поробена България, в тоз малък град Делва, в който беше роден. От време на време на Ганчо му липсваше неговия син. Представяше си какво може да бъде, ако Найден си дойдеше тука. Щеше да го научи да върти дюкяна на чаршията, щеше да го задоми с някоя девойка от Делва, та да се изпълни имота със смях и детска глъчка. Ама никога не се решаваше да помоли Найден да се прибере. Той даже не го знаеше как изглежда! Гордостта му беше по-голяма от всичко друго и не щеше да моли никой за нищо. Все казваше, че е сам на тоз свят, щом в къщата му няма друг.

Писмата от Найден идваха все по-рядко. Понякога минаваха месеци, в които Ганчо не получаваше никаква вест за сина си. Не издаваше своите тревоги той, ама по замисленото изражение на лицето му и притеснението в погледа личеше, че всеки изминал ден, той чакаше да получи писмо от Одеса. Понякога си представяше как изглежда Найден. Чудеше се дали на него повече прилича или на майка си. От писмата му ставаше ясно, че момчето се учеше много добре, край него все учени хора имаше. Затуй му беше хрумнало да му намери работа тука като даскал, с надеждата туй да го върне в България, да бъде по-близо до него. Щеше да говори с който трябва, че да стане работата. Бързаше да напише писмото до Найден, ама по друг начин завъртя нещата, че да не личеше неговото желание да бъдат заедно. Казваше му, че тукашният даскал наскоро се споминал, без да се впуска в подробности и работещо училище тука сега нямало. Завърши писмото с туй, че ако има желание Найден да стане даскал, ще се намери къде да почне таз работа. Пък и бащината му къща го чакаше в Делва... С трепет, който се мъчеше да скрие всячески от хората, та и от самия себе си дори, Ганчо изпрати туй писмо и чакаше отговор от сина си. Ама той не идваше. Вече три месеца...

Хората от града знаеха, че Тороманов линее. Все по-рядко го виждаха на чаршията, а който минеше край имота му, се оглеждаше през вратника с любопитство. От време на време го мяркаха да блуждае като грешна душа по двора или да седи сам на миндера под чардака замислен. Леля Гинка разправяше, че заради мълчанието на сина му е толкоз мъчно. Казваше, че не искал да яде, пък и сигурно не спял по цяла вечер, щото на сутринта, когато тя отивала да шета в къщата, той седял замислен до прозореца, гледайки навънка.

Един ден Тороманов изненадващо продаде дюкяна си. Затвори се в къщата и повече никой не го видя да излезе от там. И на двора все по-рядко излизаше, щото му беше все студено и заслабваше все повече и повече. А като  видеше някой леля Гинка и я питаше как е Ганчо, очите ѝ се насълзяваха и почваше да ги прибърсва с престилката си. С хлипане отговаряше, че няма да го бъде горкия...

Вкара леля Гинка болния Ганчо в къщата. В огнището беше накладен огън, който стопляше главната одая. Тука се посрещаха гостите и беше най-широко, ама напоследък Ганчо обичаше да лежи на миндера, вместо на леглото в свойта соба горе. В таз стая му беше най-топло и най-светло. От тука можеше и двора да наглежда. Ама Гинка все спускаше кепенците на почти всички прозорци, щото казваше, че за болните светлината не е полезна. 

Легна Ганчо пак на миндера и се зави с червеното вълнено одеяло, с което се беше загърнал на двора. Огънят си играеше в огнището и хвърляше причудливи форми върху белия таван.

- Ще ти дам супа, Ганчо. Сготвила съм я за тебе и да я изядеш, докато е топла.

- Не съм гладен – рече той.

- Ха, хубава работа! Аз съм станала още по изгрев, че да заколя и да оскубя една кокошка от моите, та да има супа за тебе, а ти да не искаш да ядеш! - скара му се пак като на  дете тя. - Ей сега ще ти сипя, да хапнеш – излезе тя да донесе съдове, правейки се, че не чува какво ѝ говореше Ганчо.

Той пък докато я чакаше, се присети нещо, та хвърли одеялото настрани и стана от миндера. Отиде до долапа и изкара от там хартия с мастило за писане. Придърпа си стол до писалището до прозореца, който беше единственият, дето пускаше малко светлина да влезе в одаята. Настани се старецът там и почна да пише писмо.

- Какво прайш бе, Ганчо? - учудено запита леля Гинка като се върна.

- Ще напиша писмо на Найден.

- Че нали му писа преди месец. Той на колко писма вече стана, откак не ти е пращал отговор?!

- Може нещо да е станало... Може да не е получил писмата ми, или да... да се е разболял... - последните му думи го накараха да спре и да се замисли. Ама побърза да отхвърли лошите мисли от главата си и потопи перото в мастилницата, за да продължи да пише.

- Ганчо, - доближи се до него леля Гинка и остави супата на писалището – може Найден да не иска да си идва тука и затуй да не ти отговаря на писмата. Остави го. И без туй друг живот е имал досега, пък ти искаш в тоз малък град да го заточиш.

Ганчо обаче хич не я слушаше какво му говореше. Той пишеше и пишеше, беше толкоз потънал в мислите към сина си, че за него сякаш целият свят в тоз момент не съществуваше. Представяше си как Найден седи пред него, без лице, без конкретен образ, щото не знаеше точно как да си го представи, ама го виждаше с модерни дрехи по европейската мода, с шапка като онез, дето големците носеха. А в писмото си към него пишеше: Работата като даскал, дето ти писах за нея, не е единствената причина, заради която можеш да дойдеш в град Делва. Аз, твоят баща съм тука. Болен съм, Найдене. Искам да те видя поне веднъж. Искам да те помоля за прошка зарад толкоз много неща. Скоро може да се спомина. Ела си...

Гинка беше седнала на миндера и наблюдаваше отстрани Ганчо, докато той пишеше. Видя го, че не веднъж прибърса влажните си очи и подсмърчаше. А супата, която тя му беше оставила на писалището изстиваше и Ганчо хич даже не я опита. Скоро приключи той с писмото, сгъна хартията на две и се обърна към Гинка.

- Прати го! Още днеска – рече ѝ той, подавайки го към нея. - Аз... ще полегна вече. Уморих се.

- Нищо не хапна – измърмори недоволно Гинка, прибирайки писмото.

- Не съм гладен – отвърна Ганчо, вървейки немощно към миндера, сякаш писането бе изсмукало последните му сили. - Ще поспя, после ще ям.

Легна той и се обърна към стената. Леля Гинка го зави хубаво с одеялото, че да му е топло. Отиде до писалището и прибра в долапа останалата хартия с перото и мастилницата. Тогаз чу тихото похъркване на Ганчо. Вече беше заспал той. В тоз миг Гинка извади писмото от престилката си и го разгъна. Застана до прозореца, та да е на светло. Тя беше неука жена, ама през времето, прекарано у Ганчови, той я беше научил поне малко от малко да може да разпознава буквите и да чете. Само бърз поглед хвърли Гинка на писмото и разпозна думите даскал, болен, баща, прошка. Туй ѝ стигна да добие представа какво бе писал пак Ганчо на Найден. Въздъхна и погледна към спящия старец на миндера. Отиде до огнището и без да се замисли дори, хвърли писмото в огъня. Пламъците бързо изядоха хартията с написаните думи върху нея. А леля Гинка гледаше това, без никаква емоция да бъде изписана на лицето ѝ. Чак когато нищо не остана от писмото, тя взе изстиналата супа от писалището и я отнесе.

Все по-рано се свечеряваше вече. Почнеше ли да се скрива слънцето, вятърът навън ставаше по-студен и заблъскваше по прозорците като свирепа ламя. От тоз шум се събуди Ганчо. Огледа се. Огънят в огнището скоро щеше да угасне, ама в одаята беше още топло. Счуха му се гласове отвънка. Надигна се той от миндера и отиде до прозореца да погледне. Гинка беше на вратника и говореше с някой. Тръгна да излиза Ганчо, че да види кой е дошъл. Ама докато излезе на двора, вече Гинка затваряше портата и тръгваше навътре.

- Кой беше ма, Гино? - запита той.

- А... Мойта Евгения. Не ще да седи все сама вкъщи.

- Ми да ходи по седянките с другите моми. Голяма е вече.

- Ходи, ходи... - рече Гинка и тръгна да прибира Ганчо пак навътре. - Дано един ден си намери добър мъж, та да се задоми, внуци да ми роди... Ама нали е чедо без баща, та и зестрата ѝ малка, никой не идва да я иска за жена.

- Ще се намери, Гино, някой. Ти за туй не бой се. Знаеш, че човек каквото и да иска, Господ решава какво ще стане. Ей го на, и моя Найден... Ти – погледна я строго Ганчо – писмото изпрати ли го?

- Изпратих го. Още щом ми каза днеска.

- Добре – въздъхна с облекчение Ганчо.

Легна той пак на миндера, а Гинка запали газеника. Сложи дърва в огнището, та да разпали пак огъня. Бързо пламъците се надигнаха от тлеещите въглени и одаята се освети тъй, като че ли ден беше още. Загледа се Ганчо в светлините, дето се разхождаха по стената срещу него.

- Гаче съм гладен – рече той на Гинка. - Супа има ли още?

- Има колкото щеш – усмихна се тя на желанието му да се храни. - Сега ще я стопля на огъня – и отиде да донесе яденето.

Рано сутринта на другия ден, когато петлите закукуригаха от дворовете, леля Гинка връхлетя в къщата. Едва почваше да се развиделява, а дъщеря ѝ Евгения още спеше. Ама тряскането на вратата я уплаши и тя подскочи от завивките. Учудена се огледа в студената стая, дето огънят отдавна беше угаснал и видя, че майка ѝ цялата вечер не се бе прибирала. Спомни си Евгения, че я чака до късно, ама вече беше почнала да се унася, когато реши, че е по-добре да заспива. Друг път, вечер Гинка все се прибираше да спи тука, а само през деня ходеше у Торомановия имот. Тоз път беше пренощувала там...

- Евгенийо! - викаше леля Гинка и влезе с подплашен поглед при дъщеря си. - Ставай! Ставай!

- Какво има ма, мале? - попита девойката сънена.

- Ставай, чедо! Облечи се и иди на чаршията. На всички искам да кажеш, че Ганчо Тороманов се спомина.

- Боже! - прекръсти се уплашена Евгения. - Господ да посрещне душата му! Какво е станало?

- Той... - отиде до прозореца Гинка и почна да бърше сълзите, дето се стичаха по страните ѝ – искаше да остана там тая вечер. Не беше добре. Сякаш е усещал, че му иде времето. Задрямала съм по едно време и като се събудих, той вече беше умрял. - Подсмръкна тя веднъж-дваж пък отиде до дъщеря си и дръпна одеялото ѝ. - Ставай ти казвам! На чаршията ще идеш! Нека всички да научат какво е станало. Нека знаят, че Ганчо е умрял.

Из романа "Последна молитва" от Боян Боев

Изд. "Персей", 2022 год.