Алекс,
23 години
В света съществуват много различния. Всички хора са различни сами по
себе си. Всеки е специален, притежава нещо, което го отличава от останалите. Но
съществува и безмилостната жестокост. Тя кара мнозинството да отхвърлят онези,
които не са като тях и едва ли не искат да ги заличат от лицето на земята. Но
не могат. И не трябва. Светът ни би бил много по-хармоничен, много по-добър,
ако всички живеем в разбирателство, без да се делим на групи. Вярвам, че това
ще се случи един ден. Може би просто не е настъпил подходящият момент за
промяна към по-добър живот.
Ще започна своята история от там, че имах едно незабравимо детство.
Родих се и отраснах в съвсем нормално семейство, казвам това, защото много хора
смятат, че моето различие е заболяване, а някои дори си мислят, че може би е
заразно. Колко глупаво само. Нима различната сексуалност на един човек, може да
бъде считана за болест? Както и да е… Имах родители, които правиха всичко за
мен и за по-голямата ми сестра Виктория. Майка ми беше шивачка, а баща ми
провинциален учител по литература. Не получаваха големи заплати, но никога нищо
не ни е липсвало. Винаги се стараеха да ни осигурят всичко необходимо, което ни
бе нужно, за да сме щастливи. И успяваха. Винаги. Благодаря им за това…
Кога осъзнах, че съм различен? Може би още когато започнах да навлизам в
пубертетната си възраст. Преди това, си бях съвсем… „нормален”. Учих,
забавлявах се с приятелите си като играехме заедно, гледахме филми и т.н.,
винаги съм се разбирал чудесно и с момчетата, и с момичетата. Мога да заявя, че
наистина вярвах, че имам много истински приятели, които бяха готови на всичко
за мен. Просто оценяваха малките неща, които правих за тях, като например да им
помагам с уроците, тестовете по математика и други такива неща, които са съвсем
обичайни за децата на тази възраст. Бях наивен. Никога не бях предполагал, че
един ден, ще загубя всичко, което имах.
След време, хормоните на всички мои връстници започнаха да бушуват
неузнаваемо. Беше толкова странно да наблюдавам как всички се променят.
Момичета започнаха да харесват момчета, за които винаги са казвали, че са пълни
идиоти. А момчета започнаха да се интересуват от момичета, които винаги са
обиждали и са се дразнили с тях. Последваха учудващи за мен сближавания,
целувки в училище, дори връзки. А бяхме само на тринадесет! Това ме изумяваше.
Не можех да повярвам, че само за едно лято, почти всички мои приятели и
съученици са си намерили гаджета. Нямаха търпение да свършат часовете, за да се
срещнат с тях.
А аз бях сам. Не го осъзнавах тогава, но това чувство на самота
започваше да се засилва. Много пъти бях пренебрегван от хората, с които
обикновено прекарвах по-голямата част от свободното си време. Никой от тях не
криеше, че иска да прекара следобедите с гаджето си, вместо с мен. Очакваха от
мен да ги разбера. Но не можех. Не знаех как. Какво означаваше да си имаш
гадже?
Мислех си, че за мен е още рано да срещна момиче в живота си, което да
ме промени из основи. Може би все още не беше настъпил моментът, в който да
изпитам този трепет, за който всички говореха и за който бях гледал във
филмите. Но тайно ми се искаше да дойде това време, да се появи това момиче. Не
ми харесваше да се чувствам по начина, по който се чувствах тогава. Не исках да
бъда сам. Но нито едно момиче досега не ме привличаше по никакъв начин…
Един ден през ноември, много хора от класа се бяхме
събрали в дома на приятел, който празнуваше петнадесетия си рожден ден.
Имаше много непознати за мен хора на това парти. Имаше алкохол, цигари. Признавам,
че и аз като всичките си връстници бях изкушен от тези пороци. Не веднъж бях
опитвал от тях. Не ми харесваше, но продължавах да пия и да пуша, по малко
разбира се. Не исках да се отличавам от останалите. Правих това, което правиха
и те.
Рожденикът ме запозна с един свой братовчед, който беше по-голям с две
години. По онова време имах страст, и все още я имам, към песните на Майкъл Джексън, а той също харесвал музиката му. Остана при мен и си говорихме за негови
песни, танци, които е изпълнявал и т.н. Разговорът ни вървеше с лекота.
Чувствах се странно. Не беше заради алкохола или цигарите. Беше заради него. Не
можех да повярвам, че… той ми харесваше. Осъзнах го, докато разговаряхме,
докато го гледах. Уплаших се. Не можеше да бъде истина. Станах и си тръгнах от
купона без да кажа нищо на никого.
Когато се прибрах вкъщи, не исках да се виждам с нашите. Щяха да надушат
лесно, че съм пил, а не ми се даваше обяснение. Затворих се в стаята си и
мислих. Мислих дълго, защото не можех да понеса това, което се бе случило с
мен. Аз харесах онова момче! Беше толкова абсурдно, толкова трудно за приемане.
Не можеше да се случва на мен. Обвинявах алкохола, че е виновен. Може би бях
прекалил и не знаех всъщност какво чувствам и какво мисля. Вярвах, че до
сутринта всичко ще е отминало и ще мога да мисля отново на трезва глава.
След училище излязохме да се поразходим в парка с приятелите ми.
Момчето, което имаше рожден ден предишния ден, доведе братовчед си, който искал
да опознае компанията ни. Господи, онова чувство от снощи не си бе отишло! Когато го видях отново, се убедих още повече, че ми харесва. Разтреперих се. Не
исках да повярвам в това. Какво се случваше с мен? Отново си отидох по странен
начин. Приличаше на бягство.
Прибрах се вкъщи и видях сестра ми, която тъкмо си четеше уроците във
всекидневната. Познаваше ме много добре и веднага разбра по уплашената ми
физиономия, че нещо не е наред. Тя е по-голяма от мен с две години.
Винаги сме се разбирали учудващо добре и си споделяхме много. Пожела да говоря
с нея. Уверяваше ме, че мога да ѝ се доверя за всичко. Не бях сигурен дали
трябва да го правя. Не знаех дали е подходящия момент за това. Казах ѝ, че
всичко е наред и се прибрах в стаята си.
В продължение на седмица се правех на болен, за да не излизам от вкъщи.
Казвах, че ме боли корема, че ми е замаяно и залитам, ако стана от леглото.
Прегледа ме личният лекар и препоръча да остана за известно време у дома, докато
се почувствам по-добре. Това беше чудесно за мен. Така и направих. Не ставах от
леглото, макар, че не се чувствах зле. Това, което ми имаше, не можеше да се
излекува с лекарства или с операция. То беше и е част от мен. Просто ми беше
нужно време, за да го приема, да осъзная, че до края на живота си ще живея с
това. Трябваше да приема, че съм различен.
След няколко дни сам пожелах да говоря със сестра си. Отидох в нейната
стая и седнах на леглото ѝ. Тя ме погледна угрижено и седна до мен.
- - Искам
да говоря с теб. – казах й аз.
- - Можеш
да ми се довериш за всичко. Знаеш го.
Знаех го, но имах нужда да го чуя отново. И
започнах да говоря. Разказах ѝ всичко. Разказах ѝ за купона онази вечер, за
момчето, с което се запознах и за това, което почувствах. Казах ѝ също, че на
следващия ден съм го видял отново и това чувство не си бе отишло. Не можех да ѝ обясня какво точно съм почувствал, защото не можех да го направя дори пред себе
си.
Тя беше останала без думи. Успях да прочета в очите ѝ колко е объркана.
Но въпреки това се стараеше да ме разбере и да ми каже най-подходящите думи,
които биха ме успокоили и биха ме накарали да се почувствам по-добре.
- - Това,
което се случва с теб – започна тя, след известно мълчание, – не е толкова
странно. Има милиони хора по света, които имат различна сексуална ориентация.
Мъже харесват мъже и жени, които предпочитат да са с жени. Нужно ти е време, за
да приемеш, че си… различен. Но в това няма нищо лошо. Не е нито болест, нито
нещо, от което би умрял. Дори мога да кажа, че е нещо нормално в наши дни.
- - Но
защо на мен? Не искам да съм такъв!
- - Никой
не избира какъв да бъде. Трябва да го разбереш. И трябва сам да избереш какъв
да бъде животът ти – или ще приемеш това, което си и ще живееш така, както ти се
иска, или ще потискаш истинските си чувства и желания, и ще живееш живот, който
само би те карал да страдаш, отричайки се от себе си, за да можеш да се слееш с
останалите.
После ме прегърна и не каза нищо повече. Осъзнавах колко е права. Думите ѝ бяха толкова верни, че се радвах, че говорих с нея. Определено тя беше
човекът, който ми помогна наистина много да приема себе си и да осъзная какъв
живот искам. Макар да знаех, че ще бъде трудно. По-точно предполагах, че ще
бъде трудно, но не чак толкова…
Реших да започна да се образовам по темата за хомосексуалните хора по
света. Осъзнах, че не бях сам, имаше милиони, които бяха като мен. Попаднах и на
информация, в която пишеше, че християнската религия (а и всички останали) отхвърля такива хора. Това
за мен беше ужасно. Семейството ми беше много вярващо, почитащо традициите и
религиозните празници. А това означаваше, че аз ще бъда отхвърлен от църквата,
от Бога, в който съм вярвал винаги. Разстроих се. Не знаех какво да правя,
защото имах нужда да вярвам, че съм закрилян, че има по-висша сила, която ми
помага. Но разбрах, че според писанията, тази висша сила, не би ми помогнала, а
дори напротив – би ме прокудила!
Пропаднах в тъмна дупка, в която не влизаше и лъч светлина. Не бях
сигурен на къде да тръгна, не знаех какво да правя, за да бъда спасен от този
мрак, който цареше около мен. Искаше ми се поне за миг да видя пред себе си
какво ме очаква. Но не виждах нищо. Само знаех, че съм различен, че съм сам. Но
светлината за мен беше, че имах сестра си, която ме подкрепяше и ме разбираше.
Това ме караше да вярвам, че и другите хора, които обичах, ще реагират като
нея. Но грешах.
Един ден разбрах, че братовчедът на моя приятел учи в гимназията, в която
бях приет. Срещнахме се случайно в коридора. Говорихме си общи приказки, питаше
ме дали ми харесва училището. Покани ме в един фен клуб на моя любим певец –
Майкъл Джексън. Каза ми, че имат срещи всеки понеделник в една сграда близо до
училището. Реших да отида и да видя какво правят там.
Хората в клуба не бяха повече от двадесет. Все млади момчета и момичета,
които слушаха музиката, която и на мен ми харесваше. Почувствах се като сред
свои. Досега никой от моите връстници не беше слушал Джексън, но ето, че се
срещнах с такива. Благодарение на онова момче. Не казвам името му, но мога да
го нарека някак, за да не използвам постоянно думите „онова момче” или
„братовчеда на приятеля, който имаше рожден ден”. Нека го нарека... Мартин.
Срещата на феновете не продължи повече от час. Обсъждаха се разни
публикации из медиите за нашия любимец, за песни, които биха могли да бъдат
включени в училищно събитие, което предстоеше. Общо взето нищо интересно. Но на
мен ми хареса този клуб. Хареса ми и заради него, заради Мартин. Прекарах малко
време с него. След срещата на клуба, той ме помоли да остана, за да му помогна
със закачването на едни плакати в залата. Разбира се, че приех. Всички останали
си отидоха, а ние се заловихме за работа.
Гледах го и си мислех за много неща. Дали беше като мен? Дали беше
случайност, че се срещнахме в гимназията, че ме покани в клуба, че именно мен
помоли да остана да му помогна? Усещах, че ми харесва все повече и повече.
Когато приключихме с плакатите, той започна да ми говори за една група, в която
танцували момчета и момичета. Бил им предложил едно парче на Майкъл Джексън, на
което биха могли да изпълнят нещо. Аз го слушах в захлас и без да се усетя се
приближих толкова близо до него и… целунах го. Той побърза да ме отблъсне назад.
Гледаше ме толкова объркан. Не каза нищо. Посочи ми вратата, а това беше
по-ясно от всички думи. Искаше да си отида. Не ми се искаше да влоша нещата
повече и го направих. Махнах се от там много бързо, отнасяйки със себе си
разочарованието, че съм се заблудил и съм допуснал голяма грешка. Но как можех
да различа сред толкова много хора, кой е като мен и кой е… нормален?
Следващият ден беше кошмарен. В училище всички ме сочеха с пръст,
подиграваха ми се, обиждаха ме, смееха ми се в лицето. Не можех да мина
спокойно по коридора, защото момчетата ме блъскаха, момичетата се хилеха
високо. Мартин беше разказал на свои приятели за случилото се, а те на други и
накрая почти цялото училище знаеше, че съм го целунал. Моите приятели също.
Попитаха ме дали е истина. Аз не потвърдих, но и не отрекох. Те сами си
направиха изводите. Не казаха нищо, а просто се махнаха от мен, сякаш бях
заразен. Никога повече не пожелаха да се доближат. Не ме потърсиха, не
отговориха на обажданията ми. Дори се случваше да ги видя и да ги поздравя на
улицата, но те се правеха, че не ме познават. Това ме нарани наистина много.
Вече бях изгубил приятелите си, ако мога да ги нарека въобще така. Сестра ми
казваше, че ако са ми били истински приятели, не биха ми обърнали гръб. Но те
направиха точно това.
След случилото се, за мен се разнесоха много клевети. Съучениците ми си
измисляха какви ли не глупости, за да се смеят на мой гръб. Нагрубяваха ме при
всяка удобна ситуация. Нападаха ме. Престоят ми в училище всеки ден беше един
непоносим тормоз. Виждах често Мартин по коридорите, който се разхождаше с едно
момиче. Държеше я за ръка и се опитваше да ми покаже по всякакъв начин, че са
гаджета и че въобще даже не се интересува от мен. Исках да спра да уча или поне
да се преместя в друго училище. Споделих това с родителите си, но те не можеха
да ме разберат, защото не знаеха какво се случваше там. А сестра ми все ме
подканваше да им кажа истината. Боях се да го направя.
Една вечер, докато цялото семейство се хранехме, баща ми ме попита дали
слуховете, които се носят за мен в училище са истина. Стъписах се. Не знаех от
къде е разбрал, но той ми обясни, че е говорил с директора, за да разбере какво
ме кара да искам да се преместя. Гледаше ме строго, а майка ми в очакване да
чуе отговора ми. Сестра ми беше напрегната. Признах пред родителите си. Казах
им, че съм гей. Те мълчаха дълго време. Това ме убиваше. В крайна сметка
последваха викове, обвинения, дори погнуса от това, което бях. Родителите ми се
обвиняваха, че вината е тяхна. Опитвах се да им обясня, както и сестра ми, но
те не искаха да ни послушат. Баща ми се отрече от мен. Не искаше да ме вижда
повече. Майка ми не направи нищо, за да му попречи да ме изгони от вкъщи, което
означаваше, че е съгласна с него. Бях съкрушен. Сестра ми плачеше. Но не можех
да направя нищо. Собствените ми родители се отричаха от мен, защото бях
различен. Естествено, баща ми е имал планове за мен, както всеки един баща към
сина си. Но сега беше разочарован.
Събрах си малко дрехи, взех спестяванията си и отидох при баба ми, която
живееше в края на града. Тя се изненада, че я моля да остана при нея за
известно време. Но въпреки това ме прие, без да иска обяснения. Не веднъж звъня
на родителите ми, за да ги попита какво се е случило, но те ѝ казваха само, че
като всички тийнейджъри съм създавал проблеми и сам съм решил да отида за
известно време при нея. Престоят ми при баба продължи докато завърших гимназия.
Родителите ми дори веднъж не пожелаха да ме видят. Сестра ми ме посещаваше
често, казваше ми какво се случваше вкъщи. Тя беше завършила и си намери работа.
Дори имаше годеник, с който скоро щяха да се женят.
Аз бях сам. Имах прекалено много време да обмисля ситуацията, живота си.
Осъзнах, че да кажа истината бе моето самоубийство. Бях изгубил всичко –
приятелите си, семейството… Но трябваше по някакъв начин да се преродя от
пепелта и да започна живота си на чисто. Бях решен да не позволя на самотата да
ме убие. Исках да променя всичко, исках да бъда щастлив.
Напуснах града и се преместих в столицата. Не познавах никой, не знаех
къде да отида. Потърсих си работа. Беше много трудно да си намеря такава, но не
се отказвах. Накрая ме наеха в едно заведение за бързо хранене. Помолих
собственика да ми предложи място, където бих могъл да отседна, без да давам
много пари. Той ми каза за една стара жена, която даваше стая от къщата си под
наем. Искаше малко пари, а това ме устройваше. Бързо свикнах с работата.
Заплатата ми не беше голяма, но ми стигаше да покривам разходите си. Често пъти
спестявах от парите за храна, защото от заведението ми даваха това, което
оставаше от деня. Без да осъзная, бях започнал нов живот, справях се сам.
Признавам, че ми липсваха близките ми. Със сестра ми се чувахме по
телефона, обаждах се и на баба от време на време. Но родителите ми не пожелаха
да чуят нищо за мен. Никога не ме потърсиха.
През следващата година сестра ми се омъжи. Покани ме на сватбата и аз не
мислех за нищо на света да пропусна. Там видях майка си и баща си. И те ме
видяха. Искаше ми се да изтичам при тях и да ги прегърна. Но те стояха
непоклатими. Гледаха ме безмълвни. В очите на майка ми блестяха сълзи, а баща
ми бе със студено изражение на лицето. Не направиха нищо. Дори не се доближиха.
Реших, че може би не са готови да ме приемат. Не исках да прибързвам и да
отивам при тях. Останах на мястото си, а те се преместиха. Почувствах се
толкова зле. Сякаш ме мразеха. Сякаш не искаха да им бъда дете. Това ме
разстрои много.
След няколко месеца си намерих друга работа. И до днес работя в едно
заведение като барман. Получавам добри пари, за да си плащам наема на един
малък апартамент, който ми е напълно достатъчен. Запознах се с много хора като
мен. Срещнах се и с човек, който беше преживял подобна на моята история.
Харесахме се още при първата ни среща. Имаме връзка, която ме кара да се
чувствам щастлив. Вече не съм толкова самотен. Имам опора в живота, човек, на
който мога да разчитам. Сестра ми е щастлива и много често се виждаме с нея и
съпруга ѝ. Но все още изчаквам родителите ми да приемат това, че съм различен,
да ме разберат и отново да ме накарат да се почувствам като част от семейството
им.
Не мислете, че съжалявам за нещо. Вече не. Дори напротив – радвам се, че
избрах този път. Знаех, че няма да е лесно, но е по-добре пред това да бъда цял
живот нещастен, потискайки истинското си Аз и живеейки в лъжа. Именно това,
което ми се случи, това което съм, ми помогна да разбера кои са хората, които
наистина държат на мен. И онези, които са ми били близки само заради изгодата от
нашето приятелство. Успях също да науча, че да бъдеш себе си, независимо дали
си различен или не, да се бориш за постигането на мечтите си, е най-нормалното
нещо за един човек. А който се отрича от себе си, за да не бъде отхвърлен, е
обречен на живот, изпълнен с мрак и нещастие. А какъв живот би бил този?
Август,
2012
Коментари
Публикуване на коментар